петък, 19 май 2017 г.

Кога българите са били езичници и кога християни според Паисий Хилендарски

В Паисиевата история ясно се описва отстъплението на българите от християнството и връщането им към езичеството. В Именника на българските владетели/т.нар.ханове/, признат от официалната история точно за този период има пропуски, което ме навежда на мисълта, че те са направени с цел. Питам се защо ли никой досега не обърна внимание на Паисиевите думи? " В Охрид светият крал Тривелия/Тервел/приел светото кръщение със своя български народ – в 703 година, малко нещо след шестия вселенски събор. Българите държали благочестието 50 години...И докле имали царския престол в Охрид при архиепископа, живели в благочестие, а когато пренесли царския престол в Загорие/Преслав/, в Търново, българските царе отстъпили от благочестието и били езичници 92 години."
От Паисиевата история разбираме, че след Тривелий, който станал монах и бил известен и под името Теоктист първо се възкачил големият му син на престола.Той обаче следвал християнската вяра за малко и отново се обърнал към езичеството. Баща му го ослепил, задето върнал народа към езичество и предал царството на по-младия си син, но и той го предава като бил развратен във вярата и непоносим за българите. Затова го изгонили от кралския престол и поставили за свой крал Асен Велики.Този Асен Първи бил пръв български цар и е превзел Персия, помагайки на гръцкия цар Лъв, който пък му обещава с клетва, че ще му даде царска титла. Написано е:" Така и Асен, първият български цар, бил знаменит, славен и благополучен в битките, както се казва. Победил и разбил толкова хиляди арапи, покорил толкова земя от гръцкото царство и получил венец (корона) и царска титла. Преживял щастливо и спокойно много години на българския престол в град Охрид и починал в мир."
След него е бил цар Добрица, за който Паисий казва:"И вторият български цар Добрица бил славен и непобедим в битките. Произхождал от дунавските страни, затова пренесъл българския престол от Охрид в Преслав, обградил Преслав със стени и поставил тук българския престол и крепост. Затова охридските българи го възневидели, понеже пренесъл престола от Охрид в своята дунавска страна, въстанали срещу него и го убили с всички князе и господари, които управлявали българското царство." Виждаме, че това е направо преврат, който се прави явно от езичниците, които поставят техен цар- Телезвий/Телец от именника на българските владетели/. Трябва да отбележа, че цар Добрица е споменат само от Паисий и го няма в Именника на българските владетели, т.нар.ханове.
Паисий пък не споменава следващите четирима владетели/ Телезвий, Сабин, Таган и Телерик/в главата от своята история, именуваща се "Колко знаменити били българските крале и царе". Но в началото на историята си за Телезвий казва, че бил на тридесет години, но нямал сполука. Вижда се от Именника, че е царувал само три години. След него се възкачва Сабин, който също царува три години. Явно обаче се уплашва и избягва при византийския император иконоборец Копроним, като Паисий отбелязва, че там престава да се покланя на иконите. След това на престола се възкачва Таган, а в именника е наречен Паган, който царува една година. Поради таен съюз с Копроним, българите го изгонили и възкачили на престола Телерик. За него Паисий казва: "Телерик разбрал, че българите искали да поставят друг цар, писал на цар Копроним, заявил, че иска да избяга в Цариград, и го молел да му прати хора тайно да го заведат до Цариград... Паисий ясно посочва, че връщането към езичество в България става по времето на император Копроним иконоборец. Неговата политика на враждебност и насилие към част от Църквата му спечелва ругателното прозвище „Копроним“ (от kopros „фекалии“, и onoma „име“; букв. „Лайнозвани“) измислено от религиозните му противници. Ето какво казва Паисий: "В 777 година умрял Копроним, окаяният иконоборец. Царувал 35 години и избил много светци заради светите икони и бил много жесток и за гърците, и за българите. През неговото царуване българите пак отстъпили от християнството и се обърнали към предишното езичество, защото нямало в това време славянско писмо, но българите четели и пишели по латински.Затова слабо разбирали християнския закон, който преди това държели 78 години. А в това време Телерик бил неверник. Гърците покръстили и Телерика." От книгата на архимандрит Кирил Рилски разбираме, че "църковният език в древната българска църква е бил латинския богослужебен език. Той е бил и писмен език на старите илирийски българи, които считали себе си за Римляни. Тази древна българска църква в Илирия е била подчинена на църковната власт до 535 година на Римския папа. Цели 10 години Римският папа е протестирал и не е искал да признае самостоятелността на тази древна Българска църква, която отсетне е била наречена с името на Първа Юстиниания от V Всел. Събор по името на византийския император Юстиниан Великий. Древната Българска църква, която е била основана в Илирия непосредствено от св. апостола Павла от древните коренни жители на Балканския полуостров илирийските българи под църковната власт на Римския папа до 535 г., тя се уважавала много за нейната древност и апостолско достойнство, както на запад, така и на изток. Една част от камскитe българи, единоплеменици на илирийскитe българи, които са се изселили из Стара България от Македония преди Христа като езичници от древното тяхно отечество Стара България и са отишли на север в Русия, където си основали своето Камско българско царство, под предводителството на Аспаруха, дохождат на Балканския полуостров и се заселяват в провинцията Горна Мизия, като основават новото българско царство на Балканския полуостров, като обединяват постепенно тexнитe единоплеменици илирийски българи християни; така се тури основата на първото българско царство.."
За Кардам, който се възкачва след Телерик в Паисиевата история се казва: "С какво бил знаменит цар Кардам? Понеже преди него четирима царе били неблагополучни и през тяхното време гърците за малко не покорили под своя власт българското царство, но тоя Кардам бил храбър и благополучен, имал много войни с гърците, разбил много техни войски и поробил много генерали. Гърците не могли по никакъв начин да го победят във война."
След него на престола се възкачва Крум, за който Паисий казва:"С какво бил знаменит цар Крун? Понеже и той бил много славен и благополучен във войните, отнел от гърците град София, Самоков, Филибе, Щип, Струмица, Едрене и заселил по тия земи българско население. Пленил много гърци и ги избил заради християнската им вяра. Бил езичник, но по божията воля вършел много пакости на гърците, убил цар Никифора, както се каза. Той най-напред съградил Търнова, три крепости между река Янтра, и тук поставил царския престол." Може би Крум като езичник преместил престола си в Търново, защото именно там от Аспарухово време се намирало явно старо езическо светилище, както пише във волжските ръкописи. Той бил много жесток езичник и неговото име се свързва с много убийства на християни. Паисий казва, че "той убил епископ Маноил с много християнски народ, със свещениците, клириците и монасите – всички, защото не се отказвали от Христа. В пролога пише това за месец [юни]. Един гръцки свещеник знаел български език, помолил цар Круна да го освободи. Той заповядал да го убият. Свещеникът го проклел пред всички." И така стигаме до Мортагон/Омуртаг/, неговият брат. За него Паисий казва: "Вторият търновския цар, блаженият и достопаметен Михаил или Иоан. Така се наричал – Михаил-Иоан. От него се повели племето и родът на българските царе до последния Шишман Иоан. Всички, които били от неговия род, се подписвали според неговото име и титла; първо писал своето име, както му е било името, след това Иоан, т.е. Иоанович. Така българските царе държали титлата и почитта на своя прародител Михаил-Иоан, от който имали своя царски род и православната си вяра; у тях от него се почнало. После в Търново, както рекохме, тоя цар бил втори просветител на българите след цар Тривелия. В 845 г. се кръстил и чрез него Бог показал чудеса на българите. С кръст в ръката си, с молитвата си към Бога той избавил България от големия божи гняв, както се пише за него у Бароний във втората част, на лист 950. Преживял щастливо и мирно на българския престол 45 години и преминал във вечния живот."
И ето какво казва конкретно за преминаването от езичество към християнство: "Когато по едно време дунавските българи пак отстъпили от православието в езичеството, Бог изпратил на българския народ тоя блажен цар Михаил, просветил го със свето кръщение, показал чудеса със светия кръст в неговата ръка и скоро чул неговата молитва, както се казва в началото. И тоя втори просветител на българския народ свършил своя свет и богоугоден живот в голям мир и благочестие, наречен Иоан-Михаил, праотец на всички български царе. Ония, които царували след него, поддържали неговото благочестие, били от неговото племе и род и се подписвали с неговата титла. В зографските грамоти го наричат: Иоан-Михаил, наш велик праотец между българските царе, не можем да пристъпим неговата заповед; което е изпърво заповядал, и ние го потвърждаваме. Така българските царе имали на велика почит тоя блажен цар Иоан-Михаил."
Накрая Паисий завършва: "За този цар Михаил има несъгласие в летописите. Маврибур пише: "Мургатон прие кръщението." А Барон пише: "Богарис, но това име по гръцки е Воргарос." Не отгатнали как било името му преди кръщението, но просто писали Богарис. Затова в летописите стои различно." В “Зографска българска история”е написано:“По Круна наста брат его Муртагон, что зоват греци Вулгарис, а латини – Богарис и Борис." Навсякъде в летописите Покръстителят е написан Михаил. В съчиненията на А. Библиотекар е написано : "...Dominus Michael princeps Bulgarius...". Разчетено от М. Соколов в съчинението му " Изъ древней истории болгаръ" като: "Господин наш Михаил, прежде Борис..." В посланието на патриарх Фотий е казано:„Отъ посланието на Фотия, светейшия цариградски патриарх, до Михаила, княза на България, - Кое е работа на един князъ.” Български Старини, книга V. От заглавието до последна страница на паметника, име БОРИС няма в текста. Липсата на такова, се компенсира от преводача Митрополит Симеон, явно под въздействието на историка Златарски, като шеф на катедра по това време. В „Похвалното слово” на папа Климент също е упоменат княз Михаил. Колкото до Балшенския надпис той е една от генералните измами в Българската история, свързан с едни и същи имена на историци, манипулирали българската история още след Освобождението. Няма да изброявам всичките манипулации, защото са много, а целта винаги е била една- да се изкара, че българите сме били езичници, дошли от степите и приели късно християнството. И ето какво казва пак Паисий: "Между гърците и римляните имало голяма разпра и прение поради българите, кой да ги има под своя власт. И затова гърците и римляните съвсем се проклели и разделили и българите останали няколко време под Цариградската патриаршия. Но гърците искали от търновските царе много злато и дарове за назначава не на търновски архиепископ. Но Симеон Лабас/син на Михаил-Иоан/ водил голяма борба и жестока война с гърците дълго време за това светопекунство, което взимали за поставяне на архиерей. И поради друг гняв, който имал към гърците, той отстъпил от Цариградската патриаршия и искал да се присъедини към римляните. Ето защо всички четирима гръцки патриарси, едно, за да създадат с българите мир и съгласие, и друго, да не ги изоставят в римската ерес благословили и поставили в Търново самостоятелен патриарх на българите."
Трябваше да бъде скрита истината за древната история на България и тракийската култура. Трябваше също да бъдат заличени и древните връзки между траки и българи, по този начин се отваряше дупка в българската история и това даваше основание да се твърди, че днешните българи (в това число и македонците) нямат нищо общо с античното население на Балканския полуостров. И така траките изчезват дори и от учебниците на българските деца, които не знаят, че те първи са приели християнството на Балканите и са били първите мъченици за вярата, а най-важното, че са били нашите предци. А народ, който не познава миналото си, няма бъдеще! И народ без история не е народ!
Източници: Паисиева история, Книги на архимандрит Кирил Рилски
На изображението -Паисий, рисуван от Цанко Лавренов в края на 20-те години
Грета Костова- Бабулкова

четвъртък, 18 май 2017 г.

Охрид - древната българска столица

До 30-те години на 7 век областта е изцяло колонизирана от българското племе берзити. Името Охрид се появява тогава за пръв път. Буквално означаващо - Червен или Красив. Най-интересни за нас и в този случай, са малко известните засега сведения от сборника с исторически летописи на волжките българи. За родословието на рода Билиг от който е осиновеният брат на Аспарух - Кубер, Кызил - Кубар. Сын Билига. Получил от Аспаруха в качестве удела область Турун(Македония), главная река которой получила его имя - Кубардара("Река Кубара", современая река Вардар)..." Джагфар тарихи,том 3,1997 г., стр.99.  "Кизил" означава - червен, хубав, така българите са наричали Охрид. Така се наричал и братът на Аспарух Кубер- Кызил, чийто гроб бил в Охрид. Като едноименник на Охрид възниква гр.Червен в Североизточна България на р. Р. Лом около замъка "Червен", който си построил Петър Делян там..
Не само Северната, но и Западната част на Балканите е влязла в състава на новосъздадената българска държава, както пише и Паисий в своята история, а Охрид станал главен град: "Батоя/Аспарух/, крал силен и храбър в битките, взел земята на Нишката епархия, Скопската и цялата Охридска земя и патриаршия, колкото заповяда, и поставил престола си в Охрид, Юстиниановия град... В 678 г. се вдигнал отново силният и благополучен крал Батоя, тръгнал с голяма сила към Цариград във времето на шестия събор, и направил цар Константина свой данъкоплатец за много време. Взел от гърците цялата Охридска земя и поставил в Охрид кралския престол и българска крепост. Крал Батоя бил славен в сраженията и страшен за околните кралства. Както казахме, много време двама римски царе му давали данък....Ако и москалите, и русите да пишат за това, но гръцките и латински летописи показват в кое време българският крал свети Тривелий приел кръщенето със своя български народ – в 703 година, малко нещо след шестия вселенски събор. Българите държали благочестието 50 години... Като нямали книги на своя език, чели и писали по латински и гръцки. Не били здраво затвърдени във вярата, затова българските царе пак се върнали към езичеството, но не целият народ. В град Охрид им бил назначен на Петия събор самостоятелен епископ, защото цар Юстиниян бил родом от Охрид. Първо наричали Охрид Дардания, на Петия вселенски събор цар Юстиниян помолил светите отци и поставили самостоятелен архиепископ – никой патриарх да не му заповяда. И обградил Охрид с крепост, но в това време българите превзели от гърците град Охрид и поставили там царската столица. В Охрид светият крал Тривелия приел светото кръщение. И докле имали царския престол в Охрид при архиепископа, живели в благочестие, а когато пренесли царския престол в Загорие, в Търново, българските царе отстъпили от благочестието и били езичници 92 години."
В "История на България" от Блазиус Клайнер, съставена в 1761 г. в глава 3-та /"За по-достойните за споменаване градове на Българи"/, пише: "Измежду всички градове на царство България заслужено първо място се отдава на Охрид, както поради изключителната похвала от страна на географите, която се отдава на тоя град поради това, че е бил престолнина на българското царство в продължение на много години, така също и затова, че някога е бил за гърците най-страшният измежду другите градове на царството. Наричал се е някога този град Пребелис и Юстиниана, по името на родения в него император Юстиниан, от чието рождение [градът] е започнал да се слави с това име."
В историята на Петър Богдан Бакшев- български политик и историк от XVII век пише: " Град Акрида, наричан на славянски Окрида или Охрид, е (разположен) до езерото наречено Лихнида, на славянски блато Охридско. Построен е от император Юстиниан и е наречен от него Юстиниана Прима – тя (е) негов роден град. /Новела 119, книга 108/. Мнозина казват, че е в провинция Македония, Епир и Дардания, но в Свещената география (е поставен) в Източен Илирик, /на фолио 200/, понеже Никифор разполага споменатото Лихнидско езеро в Нови Епир, според Зонара е при Дардан в България, а (според) Юстиниан във втора Панония, но с това име (Юстиниан) постоянно нарича Далмация, понеже Панония в широк смисъл без съмнение включва тази (област Превалитания, която е част от Далмация). Аз съм чел за споменатата Превалитания в стар ръкопис на кралската библиотека. В същата Свещена География на абат Фулий в Източен Илирик, по-точно при разделянето на Провинциите, фолио 210, (четем): “Провинция Превалитана Акрида; в новела IX на император Юстиниан е наречена Превалис; в един много стар гръцки кодекс на кралската библиотека се чете: “първо беше епископия, след това митрополия”. Но днес е в царство България и е негова столица, днес всички, които живеят в града, са българи и управляват и обслужват сами този град – това им е позволено от турчина, когато превзел гореспоменатия град."
Дори македонският проф.д-р Иван Микулчич в своята книга „Средновековни градове и твърдини в Македония казва, че първите заселници в Македония били прабългарите на Кубер – брат на Аспарух. „Това прабългарско племе“, заселило Битолското и Прилепското поле, създало полунезависима държава и след време – твърди Микулчич – заело територията до Корча и Елбасан /днес в Албания/. Това означава, че с прабългари били населени и полетата на Ресен и Охрид, т.е. около 1/3 от днешна Македония. Тезите на проф. д-р Микулчич са закономерен резултат от изключително прецизното изследване на наличните до момента извори и са в пълно противоречие с официалните македонски възгледи. Това означава, че ние, българите не знаем истинската българска история, която започва именно от Охрид, най-българският град. Като отидете в Охрид първото нещо, което ще ви направи впечатление, е че много си прилича с Търново, което явно е наследило архитектурата на древната ни столица.
Източници: Паисиева история, "История на България" от Блазиус Клайнер, Историята на Петър Богдан Бакшев, http://atil.blog.
Стари снимки на Охрид- http://whereismacedonia.org/…/…/637-old-ohrid-photo-gallery…
Грета Костова- Бабулкова

вторник, 16 май 2017 г.

Първият български цар Асен според Паисий Хилендарски

Първият пробив в преосмислянето на историческите сведения на Паисий са относно първият български светец - цар Тервел. Особено по отношение приноса на войските му при спиране превземането на Византия от арабите в началото на VIII век. Но нещата не са само дотук относно историческите загадки, които все още крие Паисиевата история. Необходимо е да бъде внимателно проучено още едно негово важно историческо сведение. Паисий е единственият до днес български историк, който твърди, че е съществувал „пръв български владетел”, който е превзел Персия. „Армения и Мидия”, според Паисий, били първо две страни, а после станали една. Тоест, Паисий визира времето след 387 г., когато Византия и Персия си поделят Армения. „Персоармения” (Армения) и „Персия” (Мидия) са една държава и тя действително през 484 г., когато персийски цар е Пероз (457-484), е превзета. През 1762 г. в Хилендарския манастир в Атон българският монах Паисий написва своята история. През това време Балканският полуостров е вече няколко века в пределите на Османската империя на турците. В Атон са събрани и съхранени най-важните и ценни икони и ръкописи от старата Византийска империя (IV-ХV в.). Освен религиозно средище на християните от различните етноси, които изповядват православната догма, Атон е и уникална библиотека, с летописите, които се съхраняват в архивите на около десет стари манастира. За да съчини трактат за миналото на българите Паисий ползва различни печатни, но и ръкописни книги. Явно в Атон Паисий попада на един ръкопис за този владетел за който има сведения и в книгата на Мавро Орбиний, която Паисий също ползва като източник. Известието от 1601 г. на Мавро Орбини за български владетел „Касан”, който завоювал „Армения и Медия”, произхожда очевидно от гр. Пезаро в Равенския Пентаполис. Основателно можем да допуснем, че това сведение е свързано като произход с легенди на алцековите българи в Италия. Следите от тези българи там са значими. В Италия има град Чилле ди Булгария, планина Булгaриа, област бургария и много много други. Според изследователя Д-р Д'Амико става дума за над 700 имена на селища.Тези сведения все още не са проучени от българските историци. Но според Паисий, който те така подценяват, първи български цар е: "Асен Първи- български цар, а гърците от завист го нарекли Хасан Касан. Лъв Исавър имал голяма война с арапския цар Кафила, но не можал никак да го победи. Затова повикал на помощ крал Асен и обещал да му даде венец [корона] с надпис царска титла, което Юстиниан бил обещал по-рано да даде на Тривелия, а след това, когато получил царската власт, неблагодарният излъгал, както се и рече по-горе. Лъв с клетва обещал да даде, ако отиде в помощ на гърците и победи арапите. Асен Велики събрал българската войска, отишъл срещу арапския цар Кафила и го разбил. Убил 90 000 арапи, българите ги съсекли на малки части, и взел от тях Армения и Мидия. Те били отначало две царства – армени и миди; цялата тази земя покорил под гръцкото царство. Когато Асен Велики се върнал от арапската война, гръцкият крал Лъв го срещнал с голяма почест като победител. Така с царска воля в светския и духовен съвет му дали царска титла и венец, нарекли го Асен Велики, пръв български цар. Така той бил първия български цар, бил знаменит, славен и благополучен в битките, както се казва. Победил и разбил толкова хиляди арапи, покорил толкова земя от гръцкото царство и получил венец (корона) и царска титла. Преживял щастливо и спокойно много години на българския престол в град Охрид и починал в мир."
Изображение: Медалион с релефно изображение от съкровището от Наг Сент Миклош (Големият свети Миклош), Румъния. IX век. Художествено-исторически музей –Виена. (История на България. Том 2. Първа българска държава. Изд. на БАН, София, 1981. стр. 22). Фантастичното животно (антропоид) наподобява подобни фигури от ранното месопотамско изкуство и изкуството на Персия.

 Източници: Паисиева история, http://bls.blog.bg/
Грета Костова- Бабулкова

Гробът на българския владетел Аспарух

Архимандрит Кирил Рилски в своята книга пише: "Древнитѣ илирийски българи, които сѫ населявали старата класическа България в Македония, в Илирия, на Балканския полуостровъ, сѫ принадлежали къмъ древнитѣ трако-илирийски племена и са живели в Илирия от незапомнени доисторически времена, като язичници преди Христа, тѣ сѫ имали политическа самостоятелна държава в стара България, въ Македония, но сѫ били завладнѣи от римлянитѣ и сѫ станали свободни римски граждани, които сѫ се ползвали съ всичкитѣ привилегии, като просвѣтен и културенъ народъ, на римски граждани.. Когато е дошълъ Св. Апостол Павел на Балканския полуостровъ, заварилъ е древнитѣ илирийски българи, които населявали старата класическа България в Македония като свободни римски граждани и отъ тѣх е основалъ Първата християнска църква в Европа (Деяния на Апостолите, XVI глава).“ Малко по-нататък в книгата ни става ясно, че: "Подир смъртта на св. Григория Велики, папа римски, която се е случила в 604 г.,  българитe илирийски, които са населявали Стара България в Македония, са били завладени политически от византийците и изгубили вече своята политическа самостоятелност. Политическият център на българитe в Стара България в Македония е вече изгаснал. Тъкмо в това време, в седмия век, се основава нов политически център на илирийскитe древни българи в провинцията Горна Мизия. Една част от камскитe българи, единоплеменици на илирийскитe българи, които са се изселили из Стара България от Македония преди Христа като езичници от древното тяхно отечество Стара България и са отишли на север в Русия, където си основали своето Камско българско царство, под предводителството на Аспаруха, дохождат на Балканския полуостров и се заселяват в провинцията Горна Мизия, като основават новото българско царство на Балканския полуостров, като обединяват постепенно тexнитe единоплеменици иллирийски българи християни; така се тури основата на първото българско царство..
Камските българи езичници, които преди Христа са напуснали своето отечество в Стара България в Македония и са отишли на далечния север в Русия, които там са си основали своето камско българско царство, може да се предположи, че те не ще да са прекратили съвършено своите връзки с българите, които населявали Стара България в Македония в Илирия на Балканския полуостров. При всичко камските българи и да са били езичници, като са изповядвали езическата религия на своите прадеди илирийските древни българи преди те да са се изселили от Балканския полуостров на север в Русия, където са основали своето Камско българско царство, а останалите илирийски древни българи на бащините си огнища в Илирия в Стара България, когато е дошъл св. апостол Павел на Балканския полуостров в Македония в Илирия, ги е просветил с евангелското Христово учение. Националната връзка между българите-езичници (камскитe) и българите-християни (илирийскитe) е била толкова силна, че различното вярвание ни най-малко не им е препятствувало да си живеят задружно. Ето защо ние виждаме, подир смъртта на св. Григорий Велики, папа римски, която се е случила в 604 г., когато византийците съвършено са покорили древните илирийски българи вече християни, които населявали Стара България в Македония, то веднага камските българи езичници, единоплеменици на илирийските българи християни, под предводителството на Аспаруха, веднага се явяват на Балканския полуостров, в старото тяхно отечество, да помогнат на техните единоплеменици илирийските българи на Балканския полуостров. По такъв начин Камскитe българи езичници турят основата на първото българско царство на Балканския полуостров, но не в Стара България в Македония, а в Горня Мизия. От Горня Мизия започва обединението на древни българи и се туря вече на север в Горня Мизия началото на първото българско царство. Илирийскитe ославянени българи-християни не са били забравили своята древна история, че камскитe българи езичници са техни единоплеменици и техни братя, заради това така лесно ославяненитe илирийски българи са се присъединявали към основаното ново българско царство от Аcпapyxa и неговите приемници в Северна България, което постепенно се е увеличавало с присъединяването към него на ославяненитe илирийски българи и което така е станало силно и могъществено във времето на цар Симеон, щото е застрашавало Византийската империя. От племенната тяхна връзка се обяснява и този исторически факт, че камските българи езичници не са разрушили, като езичници, много древни християнски храмове, които са били построени в първитe векове на християнството от древнитe илирийски българи, когато са били просветени с евангелското Христово учение от св. апостола Павла в Илирия (Римл. XV, 19), които древни християнски храмове са оцелели и до наше време. Такива древни християнски храмове, които са били построени в първите вeкове на християнството от нашитe прадеди древнитe илирийски българи, има много по цялата Илирия на Балканския полуостров, а ние ще вземем за пример само два християнски храма, които са били построени в първитe векове на християнството от нашитe прадеди древнитe илирийски българи, които са оцелели и до наше време в древния илирийски град на Средиземна Дакия Сердика (София), а именно величествения древен храм "Св.София"в Сердика, който император Св. Константин Велики строи над гроба на любимата му покойна дъщеря София и софийския храм, който е бил обърнат така също в християнски храм Св. Георги Кападокийски, когато християнската религия е била провъзгласена за господствуваща в римската империя в 313 г. от Св. Константин Велики (Ръкописни лекции по църковната археология на професора при Киевската духовна академия г. А. Димитровски).
Какво ни казва Паисий в своята история: "Батоя/Аспарух/, крал силен и храбър в битките, взел земята на Нишката епархия, Скопската и цялата Охридска земя и патриаршия, колкото заповяда, и поставил престола си в Охрид, Юстиниановия град. После светият крал Тривелия бил завзел цялата маджарска земя. И владели я българите много години, и имали маджарите за свои данъкоплатци. Сетне цар Крун и Михаил завзели от гърците епархиите Софиска, Филибелиска, Самоковска, Щипска, Струмичка и Едрене и заселили по тия страни и епархии български народ. След това Иоан Калиман, син на стария цар Асен, взел от гърците Драмска, Среска, Мелничка и Солунска епархия, изгонил оттам гръцкия народ и заселил българи. Така и в Едренелиската страна той заселил българи. Тия пет царе най-много разпространили и разширили земята на българите и ги заселили по тия епархии, както се каза. И до днес българите седят и живеят в тая земя... В 678 г. се вдигнал отново силният и благополучен крал Батоя, тръгнал с голяма сила към Цариград във времето на шестия събор, и направил цар Константина свой данъкоплатец за много време. Взел от гърците цялата Охридска земя и поставил в Охрид кралския престол и българска крепост. Крал Батоя бил славен в сраженията и страшен за околните кралства. Както казахме, много време двама римски царе му давали данък... Крал Батоя отново имал голяма война с цар Юстиниан, Константинов син. Най-напред гърците победили, взели от България Илирик и го разорили целия, а когато цар Юстиниан се върнал, българите го обсадили в едни тесни места и съвършено разбили гръцката войска, та царят едва избягал с дружина в Цариград. Така и той отново обещал да дава данък на цар Батоя. След това Юстиниан имал война с арапите, но и от тях бил победен. На другата година пак събрал нова войска, нападнал България и разорил две местности, наричани Мизии, които неговия баща бил дал на българите, за да има мир с България. Но когато се връщал с много плячка в Тракия, българите го нападнали и разбили гръцката войска. Царят се върнал назад и така с молба сключил мир с българите. След тоя мир българския крал Батоя умрял. Като си сътворил незабравима памет, той направил свои данъкоплатци римските и гръцки кесари Константин, Ираклиев син, и Юстиниан ІІ. При своята смърт крал Батоя имал голяма жалост, че не умрял във война. Каел се и говорил: „Велика съдбо и нуждо, защо не ми даде още малко живот, за да умра юнашки на война с меч в ръцете си".
Паисий ясно посочва, че Тервел вече приема християнството, което може би и по Аспарухово време вече отчасти е било възприето:
“Ако и москалите, и русите да пишат за това, но гръцките и латински летописи показват в кое време българският крал свети Тривелий приел кръщенето със своя български народ – в 703 година, малко нещо след шестия вселенски събор. Българите държали благочестието 50 години”... “Като нямали книги на своя език, чели и писали по латински и гръцки. Не били здраво затвърдени във вярата, затова българските царе пак се върнали към езичеството, но не целият народ. В град Охрид им бил назначен на Петия събор самостоятелен епископ, защото цар Юстиниян бил родом от Охрид. Първо наричали Охрид Дардания. на Петия вселенски събор цар Юстиниян помолил светите отци и поставили самостоятелен архиепископ – никой патриарх да не му заповяда. И обградил Охрид с крепост, но в това време българите превзели от гърците град Охрид и поставили там царската столица. В Охрид светият крал Тривелия приел светото кръщение. И докле имали царския престол в Охрид при архиепископа, живели в благочестие, а когато пренесли царския престол в Загорие, в Търново, българските царе отстъпили от благочестието и били езичници 92 години. После в 845 г. Муртагон или Михаил, а не Богарис, както пише Барон, приел светото кръщение с целия български народ. От ония времена и досега българският народ неотстъпно живее в благочестива вяра”.
Може би самият Аспарух усещайки приближаването на смъртта си, заповядал да го преместят в Търново и там се каел, че не умира в бой, както е писал Паисий, и може би там и умира. За което се и загатва в летописите от Волжка България. Там се казва, че Аспарух построил в Търново светилище, което станало главното в страната, където се провеждали и народни събори. По негово желание самия той бил погребан там. Около него възникнала крепостта Торнаба - Търновград, а по-късно и целият град получил името си от тази крепост. Мястото е свързано с владетелския род от самата зора на българската държава.  П. Славейков съобщава за изкопани гробове с “Джидови кости”/кости на гети-готи/, с извънмерна височина” край Болярската черква в Търново.  Църквата "Св. 40 мъченици", където може би е гроба на българския владетел Аспарух е била езическо светилище, което впоследствие е било превърнато в християнски храм-пантеон. На надписа на Иоан II Асен върху колона в същата църква, проф. Й.Андреев прави малко по-друг превод на думите на царя: не "издигнах из основи", а "издигнах върху основите", което трябва да се разбира като възстановяване или преустройство на старата, вероятно порутена църква. Прочутите колони с надписи на Крум, Мортагон /Омуртаг/ и Цар Иоан II Асен винаги са били на това място и не са били пренасяни от друго място, както твърдят историците.. Ясно е че "старият дом", за който пише Мортагон/Омуртаг/, в своя дълъг и важен надпис в църквата "Св.40 мъченици" се намира в Търново а не в Плиска или на друго място. За това свидетелства разстоянието до Дунава, което отговаря на дадените мерни единици на Омуртаг, единствено от Търново, и от никое друго място. Може да се окаже, че Престолната Църква “Св.40 Севастийски Мъченици” е свързана много векове назад със Свещена Гробница (Пантеон) на българските владетели.
Източници: "Българска самостоятелна църква в Илирия"1930г.,Паисиевата история, http://atil.blog.bg/
Грета Костова- Бабулкова

понеделник, 10 април 2017 г.

Мощите на св. Петка Търновска и църквата, построена в нейна чест

В църквата „Св. Параскева“ в град Роман, Румъния, е съхранена фреска от 1550 г., която представя посрещането на мощите на Св. Петка в Търновград през 1238 г. Стенописецът е изобразил тържествената сцена, като е насочил вниманието към образа на светицата, край която са разположени фигурите на българския цар Йоан Асен II (1218–1241), неговата майка царица Елена, съпругата му царица Ана и търновския патриарх Василий, а зад тях – църквата, в която ще бъдат приютени реликвите. Вляво от царя са изографисани столични боляри и висши клирици, а на заден фон се вижда Търновската крепост. Над изображението е разположен кирилски надпис на среднобългарски, който в превод гласи: „Пренасяне на мощите на св. Параскева в славния град Търново“. Позиционирането на храмовата сграда извън пределите на крепостните стени говори в полза на предположението, че тленните останки са били положени в църквата „Св. 40 мъченици“. Стенописната композиция и съдържанието на надписа недвусмислено насочват към текста на Пространното житие на Св. Петка Търновска от Патриарх Евтимий: „И когато прочее премина франкските владения и стигна до своята страна, всички околни се стичаха със свещи, с кадила, с благовонни масла и изпращаха ковчега на преподобната към славния царстващ град Търново. Щом благочестивият цар Йоан Асен се научи, излезе от града с майка си царица Елена, със своята царица Ана и с всичките си велможи. С тях беше и всечестният патриарх кир Василие с целия църковен клир и неизброимо множество хора. Царят и всички с него излязоха пешком на четири поприща от града да посрещнат с много почит преподобната; на ръце я поеха тържествено, от душа и от все сърце я целуваха с обич. Пренесоха я и я положиха в царската църква „цръкви царстѣй”, където лежи и до ден днешен и дава различни изцеления на прибягващите с вяра и любов към нейния славен ковчег.“ (Превод на Климентина Иванова в Стара българска литература, том 4. Житиеписни творби, София, 1986). Тук става дума именно за църквата в „царския манастир „Св. 40 мъченици”. След Клокотнишката битка през 1234 г. цар Иван Асен ІІ донася мощите ѝ в престолния град, както свидетелства и известният Летописен разказ от 1234 г., открит от Ст. Кожухаров в ръкопис от втората половина на ХІV в. (в ГИМ, Хлуд. № 162, изд. от Кожухаров 1974: 123–136, вж. Каталог 1999: 44–45). Според текста на този разказ, през ХІІІ в. в България са преведени пѣтиѥ и хвалоу тою и житиѥ – т.е. служба, риторичното житие от дякон Василик и проложното житие за преподобната. След пренасянето на мощите на св. Параскева Епиватска в търновската царска църква “Свети 40 мъченици”, тя става най-популярната светица на Търново и получава прозвището “Търновска” (Иванов 1931: 425). В разказа се казва: „Възложи Бог на сърцето на благоверния и благочестив и богобоязлив наш цар, владеещия цялата българска земя Йоан, Новия Асен, сина на предишния Асен Стария, да измоли светата преподобна Петка, понеже тогава имаше латинци...И със слава и голяма почит, с радост и веселие я положи в своята църква”.
Д-р Васил Берон разказва, че като влизал в църквата, ходжата му разправял за бялата сянка и му показвал едни гроб, който и турците тачели като свой. Легендата за „бялата мома”, обикаляща нощем църквата „Св. 40 мъченици” и гробовете около нея, е свързана именно с мощите на св. Петка, съхранявани в църквата. Млада и красива жена, цялата облечена в бяло, излизала от олтара и тръгвала из двора. Склонните към подобни суеверия мюсюлмани бързо хванали вяра на легендите и посещенията в джамията секнали.
Раката с мощите на св. Петка вероятно после е пренесена в църква, именувана в нейна чест на Царевец. При археологически разкопки в дворцовия площад, е намерен надпис "Параскева", който се смята, че е от саркофага на света Параскева. А вторият намерен надпис- е от саркофага на свети Михаил от Потука.
Ф. Каниц пише: " Край тези и други монументални останки от царския дворец на Иван Александър, в който той свикал събор против богомилите и евреите в 1355 година, от „патриаршията“, наричана „Майка на църквите на българската държава“, от църквата „Св. Петка“, въздигната от Цар Иван Асен II на Царевец за съхранение на костите на светицата, запътилият се към Хисар-джамия мюсюлманин минава безразличен като край „ески шелер“ (стари неща)." А Славейков ни разказва в спомените си: " Трябва да е изгоряла черквата или джамията, която се казва по български „Св. Петка”, макар да казва Т.И.Шишков, че я правил Гази Феруз бей в 839 от Хежра хаджи, и Калфа споменува, че я правил Завне Ватал Чит Ферис бег. Аз, според разказа на д-ра Васила Хаджистоянов Берон, като съм гледал черквата, превърната на джамия, забелязъл съм, че е наедно правена: или така, да е изгоряла, че е правена и доизкарана така, или е съсипана по-отнапред, а че после е събирана тъй." В Търновския пътеводител от 1907г. се казва: "Върху основите на царската църква "Св. Петка" е била издигната в 1435 год. джамия с високо минаре." В книгата "Археологически и исторически изследвания" на д-р Васил Стоянов - Берон /изд. Търново, 1887 г./, стр. 75 е написано: "Църквата на Света Петка била превърната в джамия. Тъй например минарето /викалото ѝ/ се е много пъти събаряло от буйните дъждове и ветрове; и отпосле се е подновявало и според вярването на населението: това било знак на падането на турското владичество."
Д-р В. Берон пише: "Разказваше се при това между българите, че Света Петка ходатайствала пред Бога за да накажи немилостивите разрушители /разорители на храм ней посветен и дето в него почивали светите ѝ мощи. Разказваше се, че при това, че е имало близо до джамията /църквата на Света Петка/ едно черно дърво, което уверяваха и турци, и българи. И щом се раззелени, ще падни и без друго и турското владичество. Дори във времето на въстанието в 1876г. и преди войната, наскоро се шепнеше измежду българите, че това дърво взело да се раззеленява."
Колко силна била вярата в покровителството на света Петка, се вижда и от разказа на Григорий Цамблак, ученик на св. Патриарх Евтимий и свидетел на превземането на Търново от османските орди. Цамблак продължил повествованието за мощите по време на обсадата на града и описал колко озадачени и загрижени били нападателите от непристъпността на столичната твърдина, “отвътре заякчена трети път с помощта на Параскева”. Нейните мощи били като непобедим войн сред жителите, които се намирали зад стените на крепостта. Все пак столицата била превзета, а най-ценното от плячката поднесено на султан Баязид за избор. За този епизод Цамблак разказва така: “Когато всички скъпоценни неща се донасяха пред лицето на царя (Баязид), донесено бе и тялото (мощите) на преподобната (Параскева), оголено от многоценните одеяния, а облечено в някакви малки и дрипави одежди”. Султанът не проявил интерес към тях и някои духовници измолили мощите да бъдат изнесени от града, като ги изпратили във Видин."
За отношението към св. Петка Търновска като закрилница на българския народ и държава особено силно впечатление прави споменаването ѝ дори в държавни и международни актове. Така например в своя известен договор с Венецианската република цар Иван Александър (1347 г.) се заклева и в името на Бога, Св. Богородица, в кръста, “... и в светата Параскева Търновска.
Източници: Книгата „ДУНАВСКА БЪЛГАРИЯ И БАЛКАНЪТ“ на Ф.Каниц, Житие на Св.Петка Търновска от патриарх Евтимий, КАК С Е ПРЕВЗЕЛО ТЪРНОВО БЕЗ ЦАР- П.Р.Славейков, http://nauka.bg/forum, "Археологически и исторически изследвания" на д-р Васил Стоянов - Берон /изд. Търново, 1887, Блог на Илия Пехливанов- http://iliyapehlivanov.blogspot.com
Св. Петка (Параскева) Търновска- Радослава Станкова, Елена Томова, Марина Чистякова, Милена Катошева http://www.eslavsanct.net  http://www.st40martyrs.org/
Изображение:  Фреска от 1550 г., която представя посрещането на мощите на Св. Петка в Търновград през 1238 г.
 Грета Костова- Бабулкова
Старо Търново

Мощите на св. Иларион Мъгленски, закрилник на Търново

През Възраждането, когато се оформя българското национално самосъзнание, българите започнали да търсят и събират оскъдните сведения за своето героично минало. Погледите на мнозина били насочени към превърната в „Теке джамия" църква "Св. 40 мъченици". Никой обаче не можел и не смеел да прекрачи прага ѝ, защото рискувал да бъде убит с камъни. Събарянето на минарето на всеки три-четири години без видими външни причини давало основа за създаване на легенди, в които упорито се поддържала вярата, че това е знамение за скорошно падане на турската власт. Макар че местните управници поради слуховете се отказали да строят повече минаре, от Истанбул били изпратени учен-кадия и архитект да построят ново и здраво минаре. При изкопните работи била открита богата гробница. Турските управници и гръцкият митрополит в града с всички средства се опитали да скрият от българите откритите предмети. В Търновския пътеводител от 1907г. пише, че в тази гробница са били намерени мощите на св. Иларион Мъгленски. Интересни факти за отношението на турците към „Св. 40 мъченици” привежда чешкият пътешественик Йозеф Якуб Тоужимски. В 1885 г. в списанието „Народни листи” той привежда откъса „В Търново”, в който предава казаното от развеждащия го из търновските старини студент Марин Русев. „Турците са вярвали в чудотворството на погребаните тук светци и царе – пише чешкият пътешественик. След като на няколко пъти се съборило минарето им – веднъж се пребил и един ходжа – те вече не се съмнявали, че това става, защото са го издигнали над гробницата на нашите свети деди и царе, затова го построили на друго място. Турците празнуваха заедно с православните и празника на светите 40 мъченици... идваха в джамията да измолят изцеление или помощ свише”. Когато Тоужимски попитал развеждащия го студент да каже нещо повече по този въпрос, последният обяснил: „Турците вярваха, че светите 40 мъченици работят и за християните и за турците, само за чифутите (евреите) не работят”. Сред жителите на Асенова махала, където е храма, бил запазен спомен от времето преди той да стане джамия. Тогава в „северния ъгъл на църквата” имало гроб, край който по останала вековна традиция палели свещи и носели болни да получат изцеление.В народната памет била запазена увереността, че в гроба лежи български светия. Когато шейхът Хаджи Юмер пожелал да разшири храма превърнат в джамия, отмества северната стена един метър навън. В резултат на тази реконструкция се е получило така, че гробът попада между старата и новата северна стена на църквата в едно практически неизползваемо пространство. Вероятно намерението на Хаджи Юмер е било да скрие гроба зад стените на джамията и да направи достъпа на „неверниците” до него невъзможен, тъй като изглежда на този гроб са идвали на поклонение много християни. Може дори шейхът да не е знаел точно за какъв гроб става дума. Знае се обаче, че не е посмял просто да го премахне. А при бягството си турците по време на Освободителната война, дали ключа от храма на човек от махалата и поръчали „да палят свещи на гроба, защото в него лежи български светия". Годините обаче са си казали своето: забравено е било, на кого е бил гроба, на който се е предала традицията да се прави поклонение и палят свещи. Според мен това е бил гробът на св. Иларион Мъгленски, защото в житието му, написано от патриарх Евтимий пише: "След много време, когато гръцкото царство обедня и съвсем отслабна, а българското се въздигна много, тогава преблагочестивият цар Калоян владееше българския скиптър. Като прояви голяма храброст, той превзе немалка част от гръцките земи, сиреч Тракия и Македония, Тривали и Далмация, а към тях – Неада и Елада, а също и Етолия. И като чу за чудесата и знаменията, които Бог прави заради името на блажения Иларион, разпали се от божествено желание и искаше да се наслади на благодатта на светеца. Той с много усърдие и с голяма почест взе мощите на преподобния Иларион и с кадила и аромати ги пренесе в своя славен град Търнов. Като чу патриархът, излезе с целия си клир със свещи и кадила да посрещне светеца. Усърдно целуна мощите на Христовия йерарх, обля ги с много сълзи и ги положи в честната и славна църква "Св. 40 великомъченици". Те лежат там и днес и навъзбранно дават изцеление на всички, която идват при тях с вяра и любов. Защото той обича всички, за всички се застъпва и сякаш жив раздава себе си на всички. И нито юношата отблъсква, нито от стареца се гнуси, а като старец старците обича и юношата прегръща, раздава всичко на всички, за да спечели всички."
В "История на българите"- Константин Иречек пише: "Черквата „Св. 40 мъченици” и намиращата се при нея Велика Лавра била на северната страна на града, до брега на реката. Преданията много разправят за чудесата, вършени от погребаните там светии, особено св. Иларион Мъгленски. В подземни гробове в нея се пазели останките на починалите царе. Стените на черквата били пълни с надписи, някои от които и досега се виждат в джамията."
Бог дава сила на своите светци да вършат чудеса не само преживе, но и след смъртта им, както пише патриарх Евтимий "Честна е наистина смъртта на светците, славна и достойна за всякаква похвала! Затова Бог ги прослави с неизразима слава не само в живота, но и след смъртта. И не само духа им в небесните светилища упокои, но и телата им на земята прослави! Дарува им благодатта на чудесата, за да прогонят от вярващите бесовските сили и да унищожат техните действия." Източници: http://www.st40martyrs.org, http://nauka.bg/forum, http://www.strannik.bg
Житие на св. Иларион, Мъгленски епископ от св. патриарх Евтимий- http://www.pravoslavieto.com/…/10.21_sv_Ilarion_Muglenski.h…
Грета Костова- Бабулкова

Църквата "Св. Четиридесет мъченици"-емблема на Търново

Животът във Велико Търново не е прекъсвал в продължение на хилядолетия, доказателство за това са разкритията край църквата “Свети 40 мъченици”. Най- старите заселници тук са били траките. Днес вече има категорични археологически доказателства, че траките- гети, по-късно наречени готи, са обитавали търновските земи. Археологическите разкопки разкриха, че църква, обслужваща населението на късноантично селище с неизвестно име, най-вероятно готско, е имало още в IV-V век. Мястото, където се е развил манастирския комплекс на Великата лавра е било обитавано от гети/готи, като района попаднал в укрепителната система от ранно-византийски период на Търново. Учените смятат, че района около храма "Свети 40 мъченици" е бил свещен. Археолозите откриха няколко светски погребения и много керамика от второто българско царство. Най-вероятно първоначалният замисъл е бил църквата да бъде посветена на св. Иларион Мъгленски, чийто мощи били пренесени от Мъглен в българската столица и били поставени в нея. В Пътеводителя от 1907г. пише: "Когато при една поправка турците са разкопавали за по-здраво полагане основите на минарето, изкопана била една гробница с подземен вход. В тази гробница са били намерени мощите на св. Илариона Мъглински. В същата гробница, се разказваше, че били погребвани български царе, царици и членове от царското семейство. Когато българите минаваха покрай тази църква — джамия, те скритом се кръстеха и се молеха Богу по-скоро да им помогне да се избавят от турците." След завладяването на Търново от турците църквата била превърната в джамия и била известна под названието „Теке джамиси” и именно това спасява църквата – всички християнски църкви и на Царевец, и на Трапезица са разрушени в османската епоха (1396–1877 г.). В Паисиевата история пише: „След Петър възприел престола Калиман-Йоан, Асенов син. Някои писали Кало-Йоан, но в златопечатните грамоти той сам се подписва Йоан-Асен-Калиман, сиреч Йоанов Асенов Калиман. Той писал титлата на първия си прародител и на своя баща, след това своето име Калиман...Така цар Калиман се прославил по цялата земя със своята храброст и благополучие повече от своя баща Асен. Бог бил с него и във всяка битка надвивал и побеждавал. Съградил голям и хубав манастир вътре в Търново на името на 40 мъченици и пренесъл отвсякъде мощи на много светци в Търново. Полагал ги в тоя манастир и сам тук често дохождал на пение и поклонение на светците. В това време свети Сава сръбски дошъл в Търново при тоя цар. Сръбски крал бил Владислав, той имал за жена дъщерята на тоя цар. Тук свети Сава починал и го погребали в царския манастир, по-късно пренесли мощите му в Сърбия. Така цар Йоан съградил и много други манастири в Сливенската гора по подобие на Света гора Атонска. Отново латините се вдигнали срещу тоя цар [Йоан] по море и имали голяма битка при Солун. Той излизал напред и ръководел своята войска. В тая война латините го ранили по някакъв начин с огън или с пушка в дясната ръка и след три дни умрял в Солун. Неговите барони и войски, понеже много го обичали, не го погребали в Солун, но извадили вътрешностите му, пренесли го в Търново и го погребали в неговия манастир „40 мъченици”. Когато през 1972г. гробът на владетеля бе открит при археологически разкопки, малцина се сетиха за писаното от родоначалника на българската историография. А и в обемистата си „История” проф. В. Златарски, увлечен да представя гръцките легенди, съзнателно или не, въобще не отбелязва сведението на Паисий. Точно подценяваната в исторически план Паисиева история обаче ни дава най-много сведения относно храма и търновските царе... След падането на Търновград поробителите обръщат църквата в джамия. Но ето, че в поругания храм около деня на мъчениците, жена в бяло със златни коси излизала среднощ от олтара. Легендата за „бялата мома”,обикаляща нощем църквата „Св. 40 мъченици” и гробовете около нея, е свързана с мощите на св. Петка, съхранявани в църквата до падането на Търново под турска власт. “Тя стояла там в безмълвно съзерцание като че се моли Богу – пише д-р Христо Даскалов. – Сетне запалвала светилник, обикаляла извътре джамията, спирала се на много места и коленопреклонно се отдавала на молитви. Подир туй вратата сама се отваряла и тя излизала на двора.." Докторът записва легендата през 1858 г., когато посещава Търново. Високообразован, той иска да огледа джамията. По време на игото обаче християни не могат да влизат в мюсюлмански молитвен дом. Случаят помага на Даскалов да престъпи закона. Жената на джамийския мютевелия ляга болна и той предлага услугите си на “французки врач”. Покрай лечението докторът намира сгода да влезе в бившата православна базилика. Пред него се извисяват шест каменни колони, три с паметни надписи. Едната е от цар Йоан Асен, другата е от времето на Крум, третата е дело на Омуртаг. Според Паисий и тримата владетели са били търновски царе, като Крум е бил знаменит с това, че е поставил царския престол в Търново. "Бил езичник, но по божията воля вършел много пакости на гърците, убил цар Никифора, както се каза. Той най-напред съградил Търнова, три крепости между река Янтра, и тук поставил царския престол." За вторият търновски цар Паисий пише: "Вторият е търновския цар- Мортагон, блаженият и достопаметен Михаил или Йоан. Така се наричал - Михаил-Йоан. От него се повели племето и родът на българските царе до последния Шишман Йоан. Всички, които били от неговия род, се подписвали според неговото име и титла; първо писал своето име, както му е било името, след това Йоан. Така българските царе държали титлата и почитта на своя прародител Михаил-Йоан, от който имали своя царски род и православната си вяра; у тях от него се почнало. И гдето се намират техни образи, печати и грамоти, всички се подписвали така по името на своя праотец и прародител блажения цар Йоан-Михаил...После в Търново, както рекохме, тоя цар бил втори просветител на българите след цар Тривелия /Тервел/. В 845 г. се кръстил и чрез него Бог показал чудеса на българите. С кръст в ръката си, с молитвата си към Бога той избавил България от големия божи гняв." Паисий Хилендарски казва: " За този цар Михаил има несъгласие в летописите. Маврибур пише: "Мургатон прие кръщението." А Барон пише: "Богарис, но това име по гръцки е Воргарос." Не отгатнали как било името му преди кръщението, но просто писали Богарис. Затова в летописите стои различно". В “Зографска българска история”, написана през ХVІІІ век пише следното: “По Круна наста брат его Муртагон, что зоват греци Вулгарис, а латини – Богарис и Борис. Он бе славен с победами и великомудър в делах..." За надписа на Омуртаговата колона може да прочетете тук.  Колкото до надписът на третата колона става ясно, че е на владетеля, построил църквата и който пишел първо титлата на първия си прародител и на своя баща.. "В лето 6738 [1230], индикт 3. Аз Йоан Асен, в Христа Бога верен цар и самодържец на българите, син на стария цар Асен, издигнах върху основите и с живопис украсих докрай тази пречестна църква в името на светите 40 мъченици.." За него пише в Паисиевата история, че е погребан именно там. 
Св.40 Севастийски Мъченици” е свързана много векове назад със Свещена Гробница (Пантеон) на българските владетели. Може би там е погребан и българския владетел Аспарух- може да прочетете тук.
В Пътеводителя на В.Търново от 1907г. пише, че отново се превърнала в църква и била осветена на 9/22 март 1878 год. На 10 февруари 1879 г. в нея се състояла тържествената света литургия в чест на откриване на Учредителното събрание. На 27 юли 1879 г. пак там била извършена тържествена света литургия по случай избиране на първия български княз Александър І Батенберг. На 1 и 3 август 1887 г. били тържествени молебени във връзка с клетвата и възкачването на престола на следващия княз Фердинанд. Последното, но най-значимо събитие от времето на Третото царство състояло се в нея е тържествена служба на 22 септември 1908 г. по случай обявяване на Независимостта на България. На славния храм обаче било съдено да следва съдбата на държавата не само в радостите, но и в страданията. През фаталната 1913г. наред с военната катастрофа сполетяла държавата, мощно земетресение причинило огромни щети по храма. Църквата постепенно започва да се руши в следващите десетилетия. Богослужението в нея било прекратено в 1964 г., когато била обявена за паметник на културата от национално значение. Археологическите проучвания и споровете между архитектите за вида и начина на реставрацията забавиха възстановяването ѝ с четиридесет години. В 2004 г., по проект на търновския архитект Теофил Теофилов църквата бе обновена. Само фасадата откъм реката съдържа в най-пълна степен оригиналния вид на средновековната църква. Днес храмът е превърнат в пантеон на българските царе, което много хора не одобряват. 
Източници: Пътеводител на В.Търново от 1907г.
http://historicalcities.narod.ru/  http://www.st40martyrs.org

 Грета Костова- Бабулкова

Кога българите са били езичници и кога християни според Паисий Хилендарски

В Паисиевата история ясно се описва отстъплението на българите от християнството и връщането им към езичеството. В Именника на българскит...