понеделник, 20 ноември 2017 г.

Из „Пътувания по България"- К. Иречек


Generated imageТърново в Европа е истински уникум по своето местоположение. Всички пътешественици били изненадани не само от живописността, но и от оригиналността на цялата покрайнина: трапезоподобни скалисти тераси, отделени като острови една от друга, сиви отвесни спускове без живот и растителност и между този лабиринт природни акрополи чудно се извива сре­бърният пояс на Янтра. Ситуацията е приблизително такава. В планинската варо­вита местност, която се простира от главния с архаичен терен Балкански пояс на север, дълбоко е заровено кривулестото корито на Янтра. Недалече от мястото, гдето се свършват вър­ховете и гдето реката излиза в отворената крайдунавска рав­нина, издълбана е в планинската местност котловина, която има около един час в диаметър. Този планински амфитеатър отвсякъде е заобиколен със стръмни скали, които се издигат повече от 120 метра над повърхността на Янтра; на повечето склонове са като с меч перпендикулярно пресечени, а пък на върха плоски във формата на трапеза като някои изкуствени окопи. Проходи от тази ограда навън има много малко. Глав­ните пътища водят през двата пролома на Янтра край реката, единият на юг към Габрово през тъй нареченото Хустето, старото Устие, чийто вход лежи 10 минути далече от града, другият на север към крайдунавската равнина през Дербенд (тур. теснина, проход). В самата котловина Янтра се извива по извънмерно кривулесто корито. Със своите извивки образува великолепен по­луостров, от запад към изток по права линия около 1800 метра дълъг. Този полуостров изкача от един връх на западния край на котловината, наречен Картал — баир (тур. Орли връх) и като има отначало 250 метра ширина, на гърба си носи гъ­сто сбития днешен; град Търново. По-нататък той става все по- тесен и по-тесен, докато от двете страни тъй се приближава към реката, че би могъл с камък да прехвърлиш през тесния, като че изкуствено направен скалист гребен, на места едвам 100 метра от водата до водата широк. След това изново се разширочава и издига, докато най-после свършва с пространна скалиста плоскост, която е заобиколена от стръмни урви и обхваната от реката във формата на чук, като оставя на югоизток продълговат нисък ръкав. Това плато е Царевец (според местния говор Царювиц), турски Хисар (крепост), център на старото Търново. Ала не е всичко това. Насреща на северозапад от Царевец лежи зад реката еднакво широка кръгла скала, отгоре плоска, а околовръст стръмна, която от три страни е заградена от лъкатушното течение на Янтра, откъм главната крепост, сегашния град и зачатъците на Дербенда; на четвъртата страна отцепя от краищата на цялата котловина дълбок сух дол. Там е била друга крепост Трапезица, според местното наречие Трепевиц. Останалите махали на града се простират край реката, затворени между тези върхове, особено от северните и южните поли на Царевец. Към всичко това напомням, че на юг от сегашния град се издига зад реката един връх, цял обрасъл с гoра; прозорците на къщите, обърнати към тази страна, гледат в най-близко съседство през водата към короните на дърветата. От средните векове до ден днешен този лесист връх се нарича Света гора. На юг от сегашния град на левия бряг на Янтра се простира малката равнинка Марно поле (според черквата Св. Марина), обградена с пространни лозя, с разкошен поглед на Търново. Всичките скали, на които се намирало или сега се намира Търново, се издигат доста високо над равнището на Янтра, крепостите дори до 80 метра, ала при това те напълно се владеят от краищата на целия амфитеатър. В цяла Европа няма нищо подобно. Градовете, разположени на речни завои, като Берн или Верона, лежат ниско и нямат толкова скалисти акрополи и чудни завои и кривини. Според мнението на моя много пропътувал приятел само един африкански град много приличал на Търново: Константин (римската Гирта) в Алжирско, който лежи върху мощната снага със стръмни склонове, заобиколена от реката Румел, що тече в дълбок дол. Ала това сравнение е в сила само при пръв поглед отдалеч, тъй като Търново не лежи на една скала, ами на цял ред трапезовидни скали, преплетени от Янтра. В нашето столетие Търново от мнозина е описвано. Молтке начертава първия негов план, Григорович тук търсил старобългарски паметници, Даскалов събра тукашните надписи, Барт допълни плана на Молтке, Лежан изобрази града, а по-после обширно описа и илюстрова старото седалище на българските царе, Кавиц обърнал особено внимание на неговите паметници — сгради. Последната война и тукашните народни събирания още повече направиха града познат по света. Сам тук видях малко, на което да не са обърнали внимание други. При всичкото свое красиво местоположение Търново прави тъжно впечатление на любителя на старини, както това е казвал още Григорович, а после и Каниц. Стари паметници над повърхността на земята се забелязват малко. При всичко що сега може да се направи що-годе за тяхното откриване, към такава деятелност едва ли е турнато скромно начало; в освободена България имат в наше време по-други грижи, отколкото разкопаването на основите на старите сгради и надгробните камъни на прадедите. Нека сега поразгледаме някои подробности. Ще почнем от сегашния град. От всякъде е заграден: на запад се издига Картал — баир, а между него и Янтра се промъкват шосета тук към Шипка, там към Дунава; на север и на юг се спущат стръмни склонове към Янтра, на изток пък между две пропасти води тесен истм нагоре към Царевец. Само по главната улица, която върви по гребена на целия полуостров, може да се премине с кола, ала който е впрегнал четири коня един до други, трябва да отпрегне двата и да ги привърже отзад на колата. Високи къщи се спущат от тази главна артерия надолу в тераси дори над края на пропастта. Комшулуците, съседни вратца по източен обичай, водят често от двора на една къща на стрехата или на горния кат на по-долната сграда. Страничните улици имат само стълби със стъпала, както това се вижда в скалистите далматински градове, в Дубровник, Корчула или Будва. На края се отваря шеметен поглед в долината на Янтра; спускът, от който се подава още едно тясно стъпало, е висок 50— 60 метра. Пространство много няма, цената на местата е сравнително висока. И затова къщите са гъсто сбити и издигнати по на няколко ката; повечето са построени от дърво и вътре имат малки дворове, често е миниатюрни висящи градини. Къщите са намазани с различни боя, жълта, бяла, червена, което само увеличава пъстротата на пейзажната картина. При това местоположение тука няма блата; подир всеки дъжд потоците, които се образуват от изливането на небесните води, смъкват всичката нечистотия долу в Янтра и грубият каменен калдъръм бързо изсъхва. В крайните къщя постоянно се чува шумът на реката, при все че лятно време е много малка. През нея са поставени на няколко места правилни редове големи плоски камъни за преминаване или прескачане от един бряг на други. Това сегашно Търново, от незапомнени времена изключително българско, е наверно ново; поне в него не се забелязват развалини на по-стари сгради. Черкви има няколко, ала всички от нашия век. Една улица се нарича Болярска махала, но според разказите на жителите то не е старо название; болярин се наричал в турско време всеки по-заможен човек. На един малък площад се намира големият конак, съграден от турското правителство не много преди войната, който служи и на сегашните български учреждения. Зад него се издига саат-кула; нейната камбана е черковна камбана от Влашко, с румански надпис, в който се споменувал, казват, войвода Бранкован. Ядката на средновековното Търново бил Царевец. Входът от сегашния град в него е съвършено особен. Той е природен, на най-тясното место едва 4 метра широк, скалист виядукт около 160 метра дълъг и 20 метра висок. От двете страни на този шеметен пътевод без пречки от страни се вижда в дълбочината Янтра; на десно тя дохожда от теснината между сегашния град и лесовете на Света гора, обикаля след това крепостното плато околовръст и бяга изново към нас от лева страна. Този проход на турски се нарича Каябаши (зачатък от скала). На едно място, наречено Пресечен камък, виядуктът се пресича от тесен пролом, над който се издига къс, грубо направен мост с каменен свод. Този пролом е може би изкуствен; подобен пролом се вижда и на Провадийската крепост, която изобщо много прилича на Царевец. Долу през пролома се вижда образът на срещната покрайнина като в каменна рамка, от едната страна един къс от лесовете на Света гора, от другата изрез от профила на Трапезица. Край пътя върви към крепостта и водопровод. В самото градище се влиза през врата, която сега няма свод, но отгоре е затворена с огромни тъмносиви греди от някои вековни дъбове, върху които лежи цялата тежина на по-горното каменно градиво. Тя напомня на правековните „циклолски“ сгради в Гръцко, само е тази разлика, че там вратите са покрити е каменен захлупак, а не дървен. Тази чудна архитектура не е стара, а е от времето на турските поправки. Крепостта има 400 метра в диаметър и два километра в обем. Посред нейната плоскост се издига малко по-високо стъпало, наречено от турците Чанъ-тепе (Камбанов връх), защото уж в него била закопана някоя камбана. Жителите наистина твърдят, че този връх тънти, че при все че е обиколен от пластовете старо градиво, не е насипана могила, а природен трапезовиден къс от тукашния скалист терен. Дори до войната Хисарът бил населен от турци, които напоследък тук имали, казват, около 100 къщи, наредени на западната страна. Сега те са се изселили; къщичките им се съборили и градището стои пусто и празно. От палатите на старите български царе тук не е останало нищо, нито някоя стена с прозорци, през които в летните вечери месецът да наднича в покрайнината, както по нашите крепости в Средна Европа. Единствената четириъгълна Хисар-джамия с елегантно кубе и тънко та високо минаре се белее между развалините и скалите; нейната вътрешност не съм виждал, тъй като служи за военен склад на барут и динамит. Цялото останало пространство е покрито от натрупани куповe стари и нови развалини и от основите и стените на дребни къщици между стръмни, криви и тесни улици. Тук-там стърчат овошки; около вадите, които текат от запустелите турени фонтани, из поределата трева пасат коне и овце. Отделни места са имали наверно свои старинни български названия, но сега всичко е изчезнало из паметта на хората. Около цялата крепост съвсем ясно се вижда шестоъгълникът на стените с пет врати, както го описва турският географ Хаджи Калфа. От неговото време те не са били нарочно съборени, но под влиянието на природните елементи полека-лека се разпадали и смъкнали: в дълбочината. На места някои късове са добре запазени, па и основите на целия край още стоят. Стената била тясна, грубо направена от недялани камъни, слабо помежду си споени, и вървяла по всички кривулици на местността, като имала по много четвъртоъгълни издатки. Впрочем стръмните спускове на крепостната стена на места били по-добра отбрана от всякаква изкуствена ограда. Само през горе описаната главна врата може сега да се влезе с кон в градището; останалите врата, от които само една е донякъде запазена, водят само към стръмни пътеки. Двете кули, с които крепостта, според Хаджи Калфа, била споена с Янтра, сега са изчезнали. На един издатък от южната страна стърчи в стената четвъртоъгълен каменен склад за барут от турско време, сега празен; може би защото е съграден върху развалините на някоя стара кула. Още в 17 столетие Царевец изглеждал съвсем инак. Как е изглеждало Търново на септември 1640г., подробно описва францисканецът Петър Богдан Бакшев от Чипровци, по-късно Софийски католически епископ. Стените били съборени, а кулите почти всички изпадали. Местоположението е, каже, нещо, което не може да се опише: три острова или собствено полуострова между завоите на реката, наречена Етър, а върху тях три крепости. „Двете са действително вече развалени, ала средната и най-голямата още стои, но и тя е полусрутена и заселена само при първата врата, а остатъкът е цял напуснат. Към нея води път низ жива скала, която от двете си страни има пропасти, широк за две кола. В съседство на първата врата тази скала се разцепва и образува дълбока пропаст, над която има подвижен мост. А над входа на първата врата има голяма кула, както и над втората и третата врата, ала всички са почти съборени. Вътре се вижда една джамия, съградена от турците, и стените на царски палат, и крепост, която била много здрава, но наполовина е съборена. А на най-високото место, гдето бил главният храм, стои половината от много висока камбанария, и наоколо се вижда живопис, но сега не може да се разпознае. В стените се намират мрамори и големи камъни, върху които са издълбани на разни места римски царе и латински букви, обаче тези, които са ги туряли в тези стени, поставяли ги наопаки: мислиш, че не са разбирали латинското писмо или пък не са се грижили за старините. Сега както казах, вътре живеят малко турци, а еднакъв брой турци с другите народности живеят вън от крепостите и по бреговете на реката, разпръснати по върховете и долините. Трапезица срещу града и Царевец е също такава кръгла скала, ала с една равна плоскост, без издигнатости, почти със същата големина — има около 300 метра в диаметър (броих на север към юг 6 минути или 360 крачки). Околовръст се простирала също тъй стена от ведялани камъни, споени с гъст бял хоросан, снабдена с малки кръгли кули, чиито основи още добре се познават от страната към Царевец. Единственият пристъп нагоре води от север по скалиста пътека със следи от стъпала. От тази сбрана крепостната скала е отцепена от края на амфитеатъра от един дол с два резервоара, чието дъно лежи около 30 метра над повърхността на близкия мост над Янтра. Равнището на Трапезица е донякъде наклонено към юг. Източният край срещу Царевец лежи (според джебния ми анероид) 75 метра над моста и е по-висок от града или отсрещната главна крепост. Южният край на крепостната плоскост е 25 метра по-нисък и лежи на същата височина над реката, както основите на градските къщи на срещната страна. Цялата повърхност вече от много столетия стои пуста; нито Богдан, нито Хаджи Калфа не споменуват нещо за нейния изглед. Между камънаците, тревата и храсталака прозират основите на малки четвероъгълни къщички, почти като единични стаи, на източната страна повече отколкото на западната. Многобройните дупки свидетелствуват за тайната деятелност на малджиите (лица, които търсят имане), които дохождат тук нощя. На източната страна (към Царевец) при самата крепостна стена през руската окупация са открити, благодарение на професора Дринова, който тогава уреждаше просвещението в княжеството, основите на две малки черквички. За олтарни камъни им служили антични жертвеници с гръцки надписи.. В старобългарско време се споменува в „В СЛАВНЕМ ГРАДА ТРАПЕЗИЦИ“ черквата „Св. Иван Рилски“, в която някога лежало тялото на този светец, и черквата „Св. Апостоли“, в която почивали останките на св. Гавраил Лесновски; според местните предания всички черкви в крепостта били седем. Старата махала под крепостта при реката се делила на две части, от които едната била в дефилето между Царевец и Трапезица, другата на южните поли на Царевец. Подир превземането ѝ от турците, онази първа част, съвсем малка по пространство, заедно черквите, била оставена на християните, а по-хубавата и по-широка южна махала била заселена заедно с крепостта от турците. В двете тези подкрепостни махали се намират и единствените мостове през Янтра, в християнската долна махала дървеният Владишки мост, върху каменни стълбове, 125 крачки дълъг, на пътя за Арбанаси и Лясковец, в някогашната турска махала пък Гази Фериз бейовият мост, на шосето за Шумен, издигнат, казват, от същия турски велможа, който съградил джамията в Хисара. 
Снимка: Грета Костова-Бабулкова
Старо Търново
Описание Сума
Дарение BGN

неделя, 19 ноември 2017 г.

Две духовни лица за истинската българска история


Архимандрит Кирил Рилски, написва малка, но изключително важна книга. Нейното заглавие боде очите на враговете на истината и поради това интересното произведение е останало скрито от нас за дълго време. Става дума за публикуваната през 1930 година книга “Българската Самостоятелна Църква в Илирия”. В тази книга с прости думи е казана една неудобна за определени хора истина – “Древнитѣ илирийски българи, които сѫ населявали старата класическа България в Македония, в Илирия, на Балканския полуостровъ, сѫ принадлежали къмъ древнитѣ трако-илирийски племена и са живели в Илирия от незапомнени доисторически времена, като язичници преди Христа, тѣ сѫ имали политическа самостоятелна държава в стара България, въ Македония, но сѫ били завладнѣи от римлянитѣ и сѫ станали свободни римски граждани, които сѫ се ползвали съ всичкитѣ привилегии, като просвѣтен и културенъ народъ, на римски граждани.“ - “Българската Самостоятелна Църква в Илирия”, с.3.
За същото това твърдение, за истината, че дедите ни са най-древните обитатели на Тракия, Илирия и т.н. проф. Ганчо Ценов бе охулен яростно. Срещу Архимандрит Кирил Рилски няма критики защото противниците на истината не са имали смелостта да нападнат уважавано духовно лице. Освен това изложението на фактите в “Българската Самостоятелна Църква в Илирия” е толкова простичко и ясно, че не натоварва читателите изобщо. Дори човек да не притежава основна историческа подготовка, би разбрал всичко без никакво затруднение. Българите със сигурност биха прозрели доста бързо кой казва истината и кой създава сложни теории с цел да укрие произхода и старите земи на народа ни.
Споменат е един изключително важен факт, а именно това, че първата християнска църква в Европа е била тази на дедите ни – “ Когато е дошълъ Св. Апостол Павел на Балканския полуостровъ, заварилъ е древнитѣ илирийски българи, които населявали старата класическа България в Македония като свободни римски граждани и отъ тѣх е основалъ Първата християнска църква в Европа (Деяния на Апостолите, XVI глава) - “Българската Самостоятелна Църква в Илирия”, с.3.
"Доколкото грози опастностъ на някоя самостоятелна църква, за да не посегне някоя друга по-силна самостоятелна църква на нейната църковна самостоятелностъ, до толкова по-слабата поместна църква пази своите местни свещени обичаи и обряди, които пазятъ нейната църковна самостоятелностъ. Ето защо, нашата древна апостолска българска или първо-юстинияновска църква въ Иллирия, която се е намирала помежду двамата честолюбиви и властолюбиви архиепископи: Римския и Цариградския, които постоянно са искали да подчинятъ противоканонически древната иллирийска апостолска църква подъ своята църковна властъ, а за да постигнатъ тази своя целъ е требвало непременно да унищожатъ местните свещени обряди и обичаи на древната апостолска иллирийска църква, които са водили своето начало отъ дълбока апостолска древность и да бъдатъ заместени със свещените обичаи и обряди на римската или цариградската църкви. По такъвъ начинъ да бъде обезличена древната апостолска първо- юстинияновска или българска църква и само тогава е могла да бъде подчинена противоканонически подъ църковната властъ на римския или цариградския честолюбиви и властолюбиви архиепископи.."Българската Самостоятелна Църква в Илирия”, с.5-6.
За Архимандрит Кирил Рилски е ясно, че в далечното минало ние сме били славен народ. На духовника е ясно и защо тази истина не е известна както на нас, така и на останалия свят – “Никому да не е чудно защо нѣма нашето древно българско племе, което е живлѣло от незапомнени времена в Илирия на Балканския полуостровъ, за неговия миналъ исторически и църковен животъ достатъчни веществени исторически паметници. Това се дължи на вѣковнитѣ врагове на нашето древно българско племе – гърцитѣ, които са се възползвали отъ неблагоприятнитѣ политически обстоятелства на българския народъ, който е попадналъ подъ двойно робство: политическо и духовно, систематически, въ продължение на много вѣкове, сѫ унищожавани всички веществени исторически паметници, които сѫ говорили за историческия и църковен животъ на българитѣ.” “
Архимандрит Кирил Рилски говори за безпощадно унищожаване не просто на отделни неудобни ръкописи, а на “цели библиотеки, които са били пълни с древни пергаментни ръкописи на латински, гръцки, глаголически...”-с.6.
Архимандрит Кирил Рилски, който също е бил и игумен на Рилския манастир и според когото ние българите сме древен балкански народ разказва още интересни неща. Той обяснява, че част от дедите ни напускат земята ни и вземайки участие в армията на Александър Велики се заселват на изток. Споменава се и за заселването на дедите ни на територията на Русия по времето когато тази държава още не е съществувала: "Една част от Илирийските древни българи, във време на преселение на народите, са напуснали бащините си огнища на Балканския полуостров и са се преселили във вътрешността на Русия, където основали българско Камско царство. В VII век, когато вече Балканските древни Илирийски българи са били съвършенно подчинени политически под Византия и ославянени, то камските българи се притекли на помощ на своите едноплеменници Балкански илирийски българи, като е дошъл Аспарух с една дружина Камски българи, които под водителството на Аспаруха, обединили Балканските Илирийски българи, свои съплеменници, в едно и по такъв начин е било турено основата на първото българско царство, на ославянените вече Балкански българи, което е просъществувало до 1018 година, до времето на Византийския император Василия Българоубиец, който е подчинил Първото Българско царство под политическата власт на Византийската империя. Камските българи, които са дошли на Балканския полуостров в началото на VII в. под предводителството на Aспарух за да помогнат на своите едноплеменници Илирийски Балкански българи и ги избавят от политическота иго на византийците са изповядвали древната езическа религия на своите прадеди, които са изповядвали още в най-древно време, когато те са живеели на Балканския полуостров преди преселението на народите.  Местните Илирийски Балкански българи, които са приели християнството непосредствено от св. апостола Павла (Рим. 15 гл., 19 cm.) на които българи пръв български епископ е бил св. Климент (Фил. IV гл., 3 cm.), които са имали своя църковна българска иерархия; те са подготвили към християнството дошлите Камски българи на Балканския полуостров под предводителството на Аспаруха....
Всички византийски императори, като се започне от първия християнски император Св. Константин Велики, Юстиниан Велики и всички дp., са указвали голямо почитание и уважение към древната апостолска Българска или Първо Юстиниановската самостоятелна църква. Даже и византийският император Василий Българоубиец, който в 1018 год. е покорил първото Българско царство, се е отнесъл с голямо почитание и уважение към тази древна българска апостолска църква, като издал три грамоти, които са се запазили и до наше време, които са охранявали нейните църковни привилегии и нейните църковни области. Даже когато Византия паднала под турско владичество, а така също и второто Българско царство, то и турските султани, като приемници на византийските императори, са уважавали църковните привилегии на древната апостолска Българска църква." “Българската Самостоятелна Църква в Илирия”, с.8.
Да видим сега какво казва Паисий Хилендарски, чиято история се учи в часовете по литература, а не в часовете по история, защото се смята, че е пълна с неточности и е дело на един не достатъчно образован монах... А защо ли от Освобождението досега е толкова подценявана, ами защото казва истината... Паисий Хилендарски засяга историята на българите от библейски времена, указва че погрешно са наричани от гръцките летописци хуни и готи. Виждаме, че Паисий, като сериозен историк, умее да анализира и да прави критика на факти и събития, а не изглежда непрофесионален ентусиаст прочел случайно попаднали му книжка-две и взел та ги компилирал...
В някои издания на Паисиевата история е пропуснат именно този важен пасаж: "По това време гърците не знаели, че българите се наричат българи, но ги наричали готи и хуни. Те наричали готи всички народи, които произхождали от север, както днес ги наричат татари. Назовали много народи с това име; по-късно във времето на цар Теодосий разбрали и ги наричали болгари и воргари, защото гърците нямат буквата „б“, но пишат „в“ вместо „б“ и казват волгари, а не болгари..." Учените се позовават на византийските автори, но ето и Паисий Хилендарски какво пише: "..гърците поради завистта и ненавистта, която имали към българите не са описали храбрите постъпки и славните дела на българския народ и царе, накратко и противното писали, както им било удобно, за да не се срамуват, че българите много пъти са ги побеждавали и са взимали от тях данък.“
А ето какво пише в Паисиевата история за преселенията: "В Московската земя има една страна, нарича се Скандавия. Както се разпръснали най-напред, ония, които били в тая страна, нарекли ги скандавляни. Тия скандавляни след много години и време, като се умножили в оная земя, дигнали се от нея, отишли на запад и намерили там земя покрай Окиан-море. Това море се нарича Балтско и Помариско. И се заселили тия скандавляни там покрай Брандибур, а по това име скандавляни после нарекли тоя род славяни – и до днес. Ония, които останали там, се зоват славяни. Кръстили ги свети Кирил и Методий и заради тях нарекли нашите книги и целия род и език славянски род. Те говорят славянски език най-правилно и най-чисто и говорят много думи, подобни на българските, но сега държат римска вяра и воюват на страната на немския цар. Римляните ги подчинили под властта и вярата на папата. Тия славяни са от един род и език с българите. Когато се населили в оная земя край немците и брандебурите, по едно време се подигнал много народ от тях и отишли пак в Московската земя, но москалите и русите не ги пуснали в своята земя и станала голяма война и бран. Тук във войната славяните победили, отново влезли в оная земя и се заселили край голямата река Болга, която тече от юг към север през Московската държава и се влива в Окиан-море. Поради тая река Болга, славяните се нарекли болгари – и до днес – и били в оная земя много години и времена до 328 г. от Рождество Христово".
Впрочем Мизия и България са посо­чени и в картата на Свети Йероним, през ІV век, като едно единство една до друга: “Mesia hec et Vulgaria”. Съ­щото све­дение се намира и в хронографа от 354 го­дина, където Ziezi ex quo Vulgares са поставени в Тра­кия и се потвърждават вза­имно: в действителност присъствието на българите в Мизия може да бъде удостоверено още около 350 г.
Продължаваме с Паисиевата история: "...Ония българи имали намерение и съгласие да търсят добра и плодородна земя, дигнали се от оная земя и река много народ и дошли в Маджарската и Влашката земя. Пратили при цар Уалент, молили се да ги пусне през Дунав да се населят покрай Дунава и Тракия. Българите обикнали тая земя, обещали на цар Уалент да бъдат покорни на гърците и римляните и да им помагат във война. Уалент заповядал на българите да преминат Дунав в Тракия и да се поселят покрай Дунав и Черно море до Морава и Хършава и да пазят границите на гърците от готите, скитите, аварите —това са татари и маджари. Така българите преминали по това време река Дунав, населили се първо покрай Дунав. Едни българи останали с един свой войвода в Панония с аварите и маджарите и били много години заедно с маджарите. По това време гърците не знаели, че българите се наричат българи, но ги наричали готи и хуни... В първата част на Барония, на лист 567, пише: „Българите са страшни за целия свят, малък народ, но непобедим.“ Така и гърците пишат в своите истории: „Българите са диви и непобедими във война.“ И пак: „Лют е българският народ и непобедими са във войните.“ Много пакости са правили на гърците и римляните, затова така ги наричат. Тъй тези българи след късо време се вдигнали срещу гръцката земя и правели пакост на гърците, затова цар Уалент тръгнал с войска против тях, на по божия воля българите и готите победили Уалента във войната. Той побягнал, те го преследвали и настигнали при Едрене, той се скрил със своя везир в един плевник. Те запалили плевника, там цар Уалент изгорял с везира си. Тъй писали за Уалент в неговите деяния: „Обезумя цар Уалент и пусна готите, преминаха Дунава и се населиха в Тракия. После беше победен и изгорен от тях.“ Тук е явно, че българите по онова време се наричали готи и конен народ и досега пребивават покрай Дунав и Тракия, а по онова време именували ги готи поради татарите. Така българите се вдигнали в това време и завладели много място от гърците – цялата Търновска, Видинска и Нишка епархия, – станали независими и се заселили нашироко по тия епархии.." Тук може да прочетете повече за българите и император Уалент/Валент
А ето какво пише Паисий за българските владетели: "Батоя/Аспарух/, крал силен и храбър в битките, взел земята на Нишката епархия, Скопската и цялата Охридска земя и патриаршия, колкото заповяда, и поставил престола си в Охрид, Юстиниановия град. После светият крал Тривелия бил завзел цялата маджарска земя. И владели я българите много години, и имали маджарите за свои данъкоплатци. Сетне цар Крун и Михаил завзели от гърците епархиите Софиска, Филибелиска, Самоковска, Щипска, Струмичка и Едрене и заселили по тия страни и епархии български народ. След това Иоан Калиман, син на стария цар Асен, взел от гърците Драмска, Среска, Мелничка и Солунска епархия, изгонил оттам гръцкия народ и заселил българи. Така и в Едренелиската страна той заселил българи. Тия пет царе най-много разпространили и разширили земята на българите и ги заселили по тия епархии, както се каза. И до днес българите седят и живеят в тая земя.."  
Kуб­ратовите българи  са гледали на себе си като на стари жители на Тракоилирия. “Българите завзеха първо Македония . . . а след това също и Тракия.” С това се установява, че началото на съв­ременната българска държава се намира в Македония, а не в Мизия. И в легендата за Свети Димитър се вижда, че бълга­рите са гледали на македонските и тракийските градове като градове на техните деди, а архиепископ Теофилакт нарича българите постоянни жители на Илирия и Тракия, то от това става убедително ясно, че под българи са били разбирани старите тракоилирийци, които сега стават самостоятелни. Българската държа­ва по онова време е обхващала целия Илирик, т.е. двете Пано­нии, двете Дакии, Дардания, Мизия, Превала, Родопа и Тракия до дългата стена на Византия. Затова егейска Тракия до самия Kонстантинипол винаги е била означавана като българ­ска земя.” 
Удивително е и за двамата автори е как едни духовни лица са били в състояние да изложат в една малка книжка толкова много истини по такъв простичък начин.
Не по-малко удивително е, че учени имащи солидна подготовка поднесоха съвсем различна и както вече е ясно невярна информация. Заблудите за Тангра, хановете, юртите, тюркския език на дедите ни, идването от Азия и т.н. могат да омаят само шепа наивници.
В същото време на специалистите е добре известно, че в средните векове българите са били считани за старо местно население на Балканския полуостров. Например К. Иречек пише буквално : "В средните векове южните славяни често са смятани за аборигени (коренни жители); но това е недоразумение, произлязло при четене на древните писатели поради незнание на историята." :)
Документите за старата българска история и за произхода на българите на пръв поглед изглеждат много малко. Но ако подходим без предубеждение, ще се убедим, че това не е вярно. Може би мнозина биха се учудили на твърдението, че сведения и документи всъщност има, но се считат за "недостоверни", късни по произход, "патриотични измислици"и т.н. Съвременната официална версия за старата история на българите е изградена почти изцяло върху византийски хроники. Трябва обаче да не се забравя, че те са достигнали до нас в деформиран вид. Х. Хунгер, който е един от най-изтъкнатите специалисти по византология, в книгата си "Империя на ново средище" пише, че:
1) Голяма част от гръцките ръкописи, запазени до днес и представляващи свидетелства за античната и византийска литература в цялост, произхожда от XV-XVI в.
2) Много от тях са дело на западни писатели.
3) Значителна част от текстовете от този период произхождат от емигриралите от Крит на Запад византийци; някои от тях са се препитавали от преписване и от търговия с ръкописи. "За да направят по-атрактивни кодексите, спасени от Византия или измъкнати по някакъв друг начин, те са ги допълвали, понякога успешно, с липсващи начални и крайни листове, измислени заглавия и везано писмо, подменяли са имената на авторите и са се опитвали да пробутат фалшификати за съчинения на античните автори." – пояснява Хунгер.
Предвид всичко това подозрение буди фактът, че някои от сведенията за произхода на българите във византийските хроники носят явни белези на късни интерполации.
Налице е различно отношение, с което официалната историческа школа на ХІХ-ХХ в. подхожда към документите и фактите, лежащи в основата на възприетата в нашата наука теория за най-старата българска история. Всичко това говори за необходимост от нови, критични изследвания, които отговарят на нивото на съвременната наука. Тезата за автохтонния произход на българите е стара – въпреки усилията да бъде заличена, можем да я проследим в документите от миналото.
Източници: книга “Българската Самостоятелна Църква в Илирия” http://sparotok.blogspot.bg 
Паисиевата история, ЕДНО ИСТОРИКО-ФИЛОЛОГИЧЕСКО ИЗСЛЕДВАНЕ НА ИСТОРИЯТА НА  ДРЕВНИТЕ ТРАКО-ИЛИРИЙЦИ, СКИТИ, ГОТИ, ХУНИ, КЕЛТИ И Т.Н.
http://chronologia.org/bl/blgary_antichna_svjat/7_hans_phllip.html 
Българи в античния свят. Сборник статии. Съставител Й. Табов- http://chronologia.org/bl/blgary_antichna_svjat/
Описание Сума
Дарение BGN

Към българските младежи, за истинската история


Преди Освобождението явно сме знаели по-добре истинската си история. Така излиза от учебниците, които са изучавали тогавашните ученици. Те са научавали, че ние, българите, сме покръстени от свети апостол Павел при обиколките му по нашите земи. От един стар учебник по история от 1876г., издаден в Цариград става ясно, че християнството по нашите земи е от апостолски времена:
„Въпрос: Кои са тие Бугари, што се крстиjа во почетокот на први век после Рождество Христово?
Отговор: Тие се Бугарите што живеат во Македониjя.
Въпрос: Од кого са покрстени тие?
Отговор: Од Апостол Павле…”
Из „Кратка сваjштана историjа за училиштата по Македония”, съставена от Димитар Василев Македонски.
Тази и вярна и логична теза – за ранното християнство на българите, е заличена от следосвобожденски служители на чужди интереси. Следосвобожденските ни автори на учебници Шафарик – Иречек и българските им последователи, ръководени от чужди, противни на България интереси и до ден днешен им робуват.
Ето какво пише Паисий Хилендарски в своята история: "..Българският крал свети Тривелия приел кръщението със своя български народ - в 703 година, малко нещо след шестия вселенски събор. Българите държали благочестието 50 години. Като нямали книги на своя език, четели и писали на латински и гръцки. Не били здраво затвърдени във вярата, затова българските царе пак се върнали към езичеството, но не целият народ. В град Охрид им бил назначен на петия събор самостоятелен архиепископ, защото цар Юстиниан бил родом от Охрид. Първо наричали Охрид Дардания. На Петия вселенски събор цар Юстиниан помолил светите отци и поставил самостоятелен архиепископ - никой патриарх да не му заповяда. И оградил Охрид с крепост, но в това време българите превзели от гърците град Охрид и поставили там царската столица. В Охрид светият крал Тривелия /Тервел/ приел светото кръщение. И докле имали царския престол в Охрид при архиепископа, живеели в благочестие, а когато пренесли царския престол в Загорие, в Търново, българските царе отстъпили от благочестието и били езичници 92 години. После в 845г. Муртагон, или Михаил, а не Богарис, както пише Барон, приел светото кръщение с целия български народ. От ония времена и досега българският народ неотстъпно живее в благочестива вяра."
Щом Паисий нарича св. цар Борис-Михаил „втори” покръстител, защо историците мълчат? Паисий ясно говори за отклоняване на българите от светото Православие и връщане към него при Михаил- Борис. От учените такива данни привежда единствено Ганчо Ценов.
Българите са сред най-старото християнско население на Европа. Те са били жители на земята, където живеем и сега, от хилядолетия. Нещо, което в писмо от 896г. до византийския император Роман Лакапин цар Симеон изтъква като историческо право на народа си да обитава тези земи. България е и единствената държава в Европа, запазила името си от тогава до днес. Срещу мощното присъствие на българския дух през хилядолетията се е работило последователно и насочено. Гърция се освобождава от османско робство 50 години преди България и това ѝ дава предимството да съчини цялата пропаганда за „древногръцката култура”, към която се прилепва и „крито-минойската” цивилизация, и културата на Троя, и аргонавтите – събития, които са станали, когато няма и помен от „гръцко” присъствие в Мала Азия, Пелопонес, Тесалия и Босфора. Тук, по тези земи по времето на Троя, Ахил, Агамемнон и Приам, живеят само и единствено разновидности на тракийските народности – т.е. предците на днешните българи. Ако трябва да учим истинската история на българите, трябва да вкараме задължително в учебниците на младите българи истината за величието на техните предци. А то е реално и потвърдено от стотици исторически свидетелства. Че първата национална Църква на Балканите е българската, се потвърждава от факта, че Василий, императорът, останал в историята като Българоубиец, оставя автономността на Охридската архиепископия, след като покорява България през 1018г. Оттогава главата на българската Църква се нарича Архиепископ на цяла България и „Първа Юстиниана”. Това продължава да 1767г., когато Цариградския патриарх, успява да закрие тази архиепископия.
Императорът от тракийски произход св. Юстиниан е сред най-великите владетели на средновековния свят, довършил гигантската морално-етична реформа на един друг владетел от тракийски произход – св. Константин Велики – християнизирането на Европа. Св. Юстиниан I пък създава първата българска национална Църква. Св. Юстиниан доразвива законодателното дело на сънародника си св. Константин I. Той обявява свещеническата служба за най-големия дар Божи на човечеството. Юстиниан създал основата на съвременното европейско право със своя Кодекс. По негово време било построено и едно от чудесата на тази епоха – църквата „св. София”, превърната по-късно в джамия. Начело на новата независима българска Църква застанал архиепископ, който бил независим и от Рим и от Константинопол. Избирал се от собствения си народ – българския. За център на архиепископията бил определен град Сердика – София. По този начин св. Юстиниан показвал ясно кое счита за свое отечество. А го написал още по-ясно: „Понеже ние желаем по различни причини ДА ПОДТИКНЕМ НАШЕТО ОТЕЧЕСТВО, където Бог бе определил да дойдем на този свят, който Той създаде, искаме да го снабдим и с най-големи привилегии също и по отношение на църковния му ранг”. Основното, което трябва да знаят днес българските младежи е, че ние сме сред най-древните народи, основали няколко големи цивилизации. Че сме коренното, автохтонното население в Европа, живяло точно тук, където сме сега, и преди хилядолетия. Че не сме пришълци от 7 век на Балканите и Европа. Че това, което се представя като преселване от Изток, е само една част от преместванията на българската народност през вековете. Че сме се разселили и в западна посока до Британските острови още в дълбока древност, за което свидетелства келтският фолклор. Че сме заселили и земите на днешна Италия през 5 и 7 век, за което свидетелстват стотици топоними в Италия днес – и до 19 век край Тоскана е имало графство „Болгария”, а имената на реки, върхове и села са десетки. Че сме имали писменост преди шумерската, на която тя много прилича. Следи с такава писменост се намират по Северното Черноморие. Че по нашите днешни земи са намерени най-старите находки, доказващи зараждането на човешката цивилизация в Европа по нашите земи. Най-старото обработено злато, злато – не в Европа, а в света е намерено във Варненския некропол през 1972г. и то е на около 7000 години. Това е по-стара цивилизация от тази в Месопотамия и Египет.
Източник: интернет

Грета Костова- Бабулкова
Описание Сума
Дарение BGN

събота, 18 ноември 2017 г.

Петър Богдан Бакшев-български политик и историк от XVII век за Търново


Рисунка на Феликс Каниц. Панорама на града, видяна от околностите на Търново
На 20 септември 1640 година посетих града Търново, разположен между планините, близо до планината Хемус, със стени, но са разрушени; почти всички кули са паднали. Не е възможно да се опише неговото положение, бидейки направено непревзимаемо от самата природа – първом обграден от една река, назована Йетар (Янтра), която прави обиколка и образува като три острова, но не са острови, а полуострови. И върху тези острови са съградени три града, но отдалече изглежда един град, понеже са на високи места, и затова се наричал “Тринова”, което ще рече три нови града, сега са извратили името и го наричат Търново. Двата града са вече действително разрушени, но най-големият – средният – е запазен, ако и разрушен. Населен е само до първите врати, а всичко останало е пусто. Има един път на естествена скала, за влизане, а от двете страни има пропаст и пътят е толкова широк, че едва могат да минат две коли. Когато се пристигне близо до първата врата, скалата се разделя и образува долу пропаст, а отгоре има подвижен мост. Когато се влиза в първата врата, има отгоре голяма кула, така отгоре втора и трета врата, но почти всички са разрушени. Вътре се вижда джамия, съградена от турците, и стените на царския дворец и крепостта, която е била много яка, но наполовин е паднала; на най-високото място, гдето е била катедралната църква, стои половината от превисока камбанария и наоколо се виждат образите, но сега не може нищо да се различи. В стените се намират мрамори и големи камъни, на които са начертани на разни места (образи на) римски императори и латински писмена, но онези, които са ги поставили в стените, са ги обърнали наопаки, аз мисля, че те не са разбирали латинските писмена или пък не са се грижили за древните неща. Сега, както казах горе, малцина турци обитават вътре, а вън около града и по бреговете на реката, по хълмовете и долините са пръснати колкото турци, толкова други народности. Тази област изобилства с вино, понеже всички хълмове наоколо са пълни с лозя. Като се премине една планина на изток и на запад един хълм, разкриват се поля и равнини, които изобилстват с жита и добитък, както другите близки области. По лозята има също и плодове. От Дунава, който е далече един ден, носят риба, а по тукашните реки се въди дребна риба. В този град се получава коприна и отглеждат копринена буба. Къщите на схизматиците са 2000, които ще правят повече от 10 000 души, не зная да кажа от каква народност, защото говорят толкова гръцки, колкото български, те запазват сред България този гръцки език, а пък Гърция е далече от Търново. Аз вярвам, че тъй като този град е бил царски град, този език е запазен като по-граждански. Над града, горе на планината, има едно село, отгдето се вижда цяло Търново, там има около 1000 къщи, също и те говорят гръцки, а другите околни села не знаят нито една дума. Но (там) и турците, и нашите знаят гръцки. В града гърците имат осем църкви и един манастир, който наричат митрополия, гдето е седалището на архиепископа Тетрарх. Другите църкви, които са притежавали, са превърнати в джамии. Този архиепископ има в своята епархия 2000 църкви освен манастирите и другите села, които нямат свещеници и други епископства, които се намират под негова власт. Сега бе дошъл един, който е изгонил по-раншния, а после този (първият) бе отишъл в Цариград, за да издейства повели да изгони отново тогава. Те са по народност гърци. Къщи на турци има 2000, които ще направят повече от 10 000 души. Голями джамии има повече от седем. В този град турците не са така безчинни, както по другите места, напротив, те са по-човечни от самите схизматици.
Описание Сума
Дарение BGN

СРЕДНОВЕКОВНИЯТ ТЪРНОВГРАД


Из Пътеводител на В.Търново от 1907г.
Търново в разните епохи.
1. Старото българско Търново — В старо време Търно­во е наричано „Цариград Търнов, богоспасаем Цариград, ца­рица на градовете, царствен православен град, наистина втори подир Константиноград. За да бъдат дадени такива хубави епи­тети на старото Търново, трябва наистина тогавашният град да е представлявал нещо, което го е издигало в очите на хвалителите му. Основите на бляскавото състояние на Търново са положили братята Асен и Петър, като са избрали този град за столица на новосъз­даденото българско царство в 1186год. Какво е представлявало до това време Търново, точни сведения няма, но като се съди по сегашните остатъци от църкви, както и от преданията, градът се е ограничавал само с Трапезица където, по всяка вероятност, е бил построен замъка на Асеня и Петра. По-рано Трапезица, Хисарът/Царевец/ и Къз-хисар/Момина крепост/ са представлявали само римски крепости с малки или големи пристройки за жилища около тях. При първите Асеновци градът е бил съставен от постройките на Трапезица и от къщите, които са били съградени около нея покрай реката Янтра — дясната половина на сегашната Асенова махала. Когато станало столица, Търново почнало да расте: построили се къщи и на левия бряг на Янтра — лявата половина на Асеновата махала. Тъй разположен по двата брега на реката, градът е носил две имена; на десния бряг се е казвал "Трапезица" или „Трапезонд“, а „новият град на левия бряг на Янтра, застроен върху обраслото с тръни римско селище, се е нарекъл Търново. Със създаването на новия град възстановила се е и старата римска крепост „Хиса­рът“, и тази последната е станала крепост на новия град, както Трапезица на стария. Двата града — Трапезица и Търново, са били съединени с мостове, за два от които, като се проследят старите пътища, водещи от Хисаря към Трапезица и обратно, може да се каже с положителност, че са съществували. Единият сега носи името „Владишки мост“, а другият е водил от зазиданата откъм реката входна врата на църквата „Св. Четиридесет мъченици“ към срещуположния бряг на реката. Мястото на този мост и днес личи: виждат се устоите на моста върху двата бряга на Янтра. Градът е растял бавно, тъй че при завладяването му от турците, в един период от 207 години, той е включвал в своите очертания: Трапезица със сегашната Асенова махала, Хисаря с Френк-хисар, сегашната Болярска махала и махалата между левия бряг на Янтра и Хисара, именно от Турския мост до банята Баш-хамам и от там по права линия на север до зданието на сега изоставеното училище „Св. Кирил“—малко по на запад от сегашната съборна църква „Св. Богородица“. Че тази последна махала е съществувала по онова време, свидетелствува съборената каменна конюшня в един от турските дворове над Средната баня, която конюшня по всичко напомнеше на църква, а също и запазеното от народа предание, че банята Баш-хамам е била някога си църква. От направените разкопки по Хисара и Трапезица може да се каже, че Търново с право се наричало „Царица на градовете“.
Най-запазената рисунка на средновековен Търновград е от Брашовски миней от 14-ти век. Източник: http://www.skyscrapercity.com/
Не ще е имало по-хубав град от него. И Хисарът, и Трапезица са били оградени с дебели хорусанлии зидове, остатъците на които личат и днес. Насред Хисара върху най-възвишеното място, на Чан-тепе, се е издигала патриаршеската църква „Св. Спас“ или „Възнесение Господне“ - "Матер всех болгарских церквей". 
Тая църква е имала висока звънарница (камбанария), от която се наблюдавала цялата околност на града. Тя се е виждала от далече и със своето блещене на слънцето правела е силно впечатление, като е извиквала трепет в сърцата на българите. На север от нея се е намирала царската църква „Св. Петка“, а между тия две църкви — царските палати, украсени с равни видове мозайки, остатъци от които наоколо се намират и днес. В тази крепост се намирали разните правителствени учреждения и къщите на знатните родове, както и на членовете от царския род. Тук се е намирал и затворът, който и днес стърчи на Хисаря, известен под името Балдуинова кула. До тази кула е бил изходът за онази покрита каменна стълба, по която се е доставяло за крепостта вода от кладенеца при реката Янтра. Следи от тази стълба има и сега, а стари турци по предание от бащите си са ни разказвали за нея. Крепостта е била, па и сега е, природно недостъпна от всички страни, освен откъм „Кая-баш“; но и от тука тя е била направена недостъпна, като са изсекли скалите на около 2 метра по протежението им и по този начин е бил образуван един прелез, в сегашно време наричан „Дупката“ или „Сечената канара“. Над така образуваната пропаст бил поставен подвижен мост, който във време на външна опасност се е дигал. Този мост е бил заменен от турците с камък, сводообразно съзидан. През „Сечената канара“ гражданите от Асеновата махала са се свързвали с ония от махалата, разположена на югозапад от Хисара. 
 Крепостта се затваряла с пет врати, за които споменува и турския географ Хаджи Калфа: две врати са водили за Асеновата махала, и едната от тях сега е най- запазена (на първата скица), а другата, която не съществува вече, е била над самата сегашна митрополия. Третата врата е водела към Френк-хисар и полусрутена се вижда и днес. Четвъртата е била главната входна врата и тя съществуваше до скоро време, като един най-голям и най-важен остатък от крепостта (на втората скица). Понеже грозяла уж опасност, тази врата бе срутена, вместо да бъде ремонтирана
 Отстрани и над нея се надигаше яка сграда, която, по всяка вероятност, е била един вид казарма на войниците, които са пазили входа. Подобна сграда, само че по-малка, е имало и при вратата, водеща за Френк-хисар. Петата врата е била зад подвижния мост върху „Сечената канара“. Тази врата е била унищожена от турците наскоро до освобождението ни. Тези пет входа се затваряли с яки врати, отвътре подпирани с дебели напречни железни лостове, заключвани с големи куфари (катинари), както това се види при най-запазената днес врата, водеща от Хисара за Асеновата махала. Сред народа има предание, че направо от Хисара е имало мост, по който се отивало за крепостта Трапезица и обратно; обаче няма никакви признаци, по които може да се съди за прекарването му. Трапезица, както казахме, е била от всички страни оградена с хорусанлии каменни зидове, широки повече от един метър. Тука в разните ъгли на местността се издигали яки кули, откъдето е можело да се вижда на всички посоки. Основите на две от тия кули са хубаво запазени при северния край на Трапезица. По на юг, върху възвишеността, се издигат основите на сгради, които навярно са били дворците на братята Петър и Асен и на първите техни наследници, тъй като право под тези сгради, при полите на Трапезица, е съградената от тях църква „Св. Димитър“, откъдето е бил даден сигналът на въстанието против гърците. Трапезица е била украсена още с многобройни постройки, както свидетелствуват многото открити основи на големи и малки църкви с изградени гробници — катакомби. Съществуването на църквите, разнообразно изпъстрени с фрески, които след откриването почти се измиха от дъждовете и изпокъртиха от неумеещият да цени старините българин; яките зидове околовръст, трапезовидната възвишеност; кулите по тия зидове, всичко ни кара да предполагаме, че Трапезица на времето си е представлявала  българската столица онова, което руския „Кремъл“ за Москва. Гробниците с намерените в тях човешки скелети показват, че някои от тия църкви са били домашни църкви на болярите, които се живели в тази крепост . Числото на входните врати за крепостта точно не се знае, но според както личи по каменната крепостна ограда, може да се каже, че не са били по-малко от пет: двете врати са били на северната страна и от тях едната към гара „Трапезица“, гдето е сега главният вход за крепостта, а другата над  църквата „Св. Димитър“. Другите три врати са били на срещуположната страна, и от тях едната срещу църквата „Св. Четиридесет мъченици“, втората по посока на сегашната съборна църква „Св. Богородица“,  а третата към железния мост. Тези врати също здраво се затваряли и пазели, както вратите на Хисара.
Болшинството от тогавашните граждани са живели вън от тия две крепости. Те са зидали къщите си от камък, яки като крепост, както това се вижда на останалите от онова време три къщи в южната част на Асеновата махала (къща Ж 2898 с три четвъртити прозорчета и къща Ж 2906 с 2 жалки прозорчета. Отстрани при вратата на тази последна къща в зида има камък с надпис: „Господжа Бойка“, малко издраскан, а третата къща е Ж 2847). В Асеновата махала са били издигнати църквите „Св. Димитър“, „Св. Апостоли Петър и Павел“, „Успение Пресв. Богородици“, лаврата „Св. Четиридесет мъченици“, които църкви съществуват и днес. Тука се е намирала и главната обществена баня, остатъците от които се виждат на левия бряг на Янтра при Владишкия мост, отстрани пътя за Митрополията. Тази махала е била недостъпна от външен неприятел поради съществуването на описаните две крепости и поради отсъствието на сегашните пътища, водещи от Арбанаси и от Кая-баш за Асеновата махала. Тези пътища са нови, правени в турско време, а последният е разширен и поправен след освобождението. На Френк-хисар са живели латинци и добровчани, които са били главните търговци на града. Тяхното живеене тук е накарало турците да наименуват местността „Френк-хисар“. На запад от Трапезица, между нея и реката, се намирала еврейската махала. Сегашният турски мост е липсвал. Не е съществувала и сегашната турска махала, на мястото на която е било гора, правеща продължение от „Светата гора“. Монастирите около града и многото църкви в града са давали право да бъде Търново наричано „Богоспасаем Цариград“. Точно не може да се каже, колко къщи е имало в града, но като се съди по чертите на града, приблизително може да се каже, че той е имал около 1400—1500 къщи с население от 8000 — 9000 души. Освен евреи, латинци и дубровчани, в града са живели малко гърци и арменци, мнозина от които са успели да влязат и в роднински връзки с българския двор. Един от евреите, види се, доверено лице на двора, е успял да влезе в сношение с турците и да им предаде крепостта Хисар. На 17 юлий 1393 година градът  бил превзет от турците и опожарен, както ни показват това разкритите развалини. След това видните граждани били избити или изселени в Мала Азия. 
Описание Сума
Дарение BGN

петък, 17 ноември 2017 г.

Арбанаси

Ето какво пише за с. Арбанаси в "Пътеводител на гр. В. Търново и околността му" от 1907г.
Селото Арбанаси, по гръцки Алванитохори, което е на 4 километра на североизток от Търново, има 211 къщи с 763 жители. То се намира насред пътя за Горна Оряховица. Къщите на това село са стари и с широки дворове, заградени с високи зидове, като крепости. Селото е образувано от преселници-албанци, които са говорили гръцки език. Последните са дошли тука към края на 15-ти и началото на 16-ти век. По-рано, преди да се образува селището, мястото на Арбанаси е било гъста гора, от което новите преселници са секли дърва на мястото и са си строили къщите. Арбанасчени са били богати търговци, които имали къщи по направа и големина по-големи и по-хубави от много стари търновски къщи на знатни хора. Селото е почнало да запустява след опустошението му от кърджалиите (1798г.), при което много от богаташите му са забегали във Влашко, гдето са станали влиятелни влашки боери, каквито са Бранкованите, Кантакузеновците, Братияно, Жиорджи Филипеско и др. В Арбанаси са живели лятно време гръцките Владици, които са имали свои къщи. Тука няколко време е живял и известният ваш епископ Софроний Врачански. Въздухът на Арбанаси е чист и лете прохладен; затуй и в днешно време някои търновски, свищовски и др. фамилии обичат там да прекарват горещините. Около селото има изобилна и хубава вода (Лакото).. Гледката от това село към Търново и Балкана е чаровна. За забелязване в Арбанаси са 5-те църкви : Рождество Христово (Христос), Св. Атанас, Св. Георги, Св. Димитри, Св. Архангел, и двата монастира: Св. Богородица и Св. Никола. Църквите са забележителни със своите фрески, които са от ново произхождение и не са хубави. В църквата Св. Дииитър, в която сега само ежедневно се извършва служба, тези фрески са покрити с бяла вар. Най-старата църква е „Христос“, в която се намират красиво изработени църковни принадлежности (кандила, кандилници, кръстове, полилеи и др.). Жителите на селото вярват, че всяка година на Великата събота по краищата на престола в тази църква се появява целителна аязма, която изтича и пада върху пода на големи капки.
Монастирът Св. Богородица е малко изоставен монастир. Днес той има само един свещеник. Управлява се от епитропи из селото. Доходите му се употребяват за издръжка на местното училище. В този монастир има една голяма икона „Св. Богородица", на която се приписва целителна сила. За тази икона монастирът много се посещава от селското население. Монастирът е изграден с голяма ограда и има вети и неудобни стаи. Той е бил ограбен от кърджалиите, след което западнал, но по-късно (в 1836. г.) е бил подновен. 

Монастирът Св. Никола (Арбанашкият женски монастир) е построен над скалите, които са обърнати към Търново. Гледката от тия скали е чудесна: вижда се котловината, в която е сложен града и издигнатите в нея местности— Хисара и Трапезица. По-нататък се виждат седлообразните търновски ридове, а още по-далеч, като зъбери, се синеят на небосклона върховете от Средния балкан. Монастирът е ограден с високи зидове, има широк двор, всред който се издига една църква, отстрани на която се наредени чисти, хубаво уредени стаи. Дворът е окичен с чемширови туфери и тук-там с овощни дървета. Монастирската църква по-рано е била махленска църква, но след опустошението на Арбанаси от кърджалиите, последната е била изоставена и едвам в 1833г. е била възобновена и превърната в монастир. Монастирът сега има около 20 монахнии, които живеят в общежитие. Издържат се от прихода, добиван чрез продажба на ръчни произведения (ръкавици, чорапи и др. и от приноса на богомолците. За Арбанаси се отива през шосето Търново — Горна Оряховица и чрез хубавата долина, наречена Ксилифор, която е под „Къз-Хисар“. От Арбанаси до Горна Оряховица по шосето има 4 километра, пеш и се отива незабелязано. От този град пък до гара Горна Оряховица е 27км.; Отива се пеш и с фаетон cрещу такса 1 ½ лева. 
Грета Костова-Бабулкова 
Старо Търново
Описание Сума
Дарение BGN

сряда, 15 ноември 2017 г.

Майстор Колю Фичето


Колю Фичето не се е снимал никога през живота си и никой художник не го е изографисвал. Казват, че било от скромност, а може и да не му е останало време. Затова всичките днешни портрети на майстора са правени по описание на негови родственици и от единствената запазена снимка на смъртното му ложе при погребението му във В. Търново на 15.11.1881 година. Снимка- Константин Фичев
Ето какво пише за него в Пътеводителя на В.Търново от 1907г.: " Колю Иванов Фичето, именуем от турците Фичеоглу ефенди е един от най-видните български „доморасли инженери“. Роден е през 1806г. в гр. Дряново от бедни родители / в неговият род обаче по предание се знае, че годината на раждане е 1800г./ Майка му, която останала на двегодишната му възраст вдовица, дала го на занаят с майсторите дюлгери в Добруджа още на десетата година. Заедно с майсторите си, малкият дюлгерин Колю споходил много градове из тогавашната турска държава и из Влашката земя. След 7,8-годишно чиракуване Колю е бил признат за калфа. На 22-рата си година той се задомява, но след една година остава в Дряново булката и детето си и заминава за Цариград по работа.
От там се завръща пак в Дряново, но след това, като вижда, че в този градец място за работа по неговите планове няма, преселва се със семейството си в мютесарифския град Търново. Още като живееше в Дряново, зиме, когато строенето спира, Колю дюлгеринът е работил абаджилък. В Търново обаче абаджилъкът през зимата бил заместен с дограмаджилък: Колю приготвял врати и прозорци за летните строежи. В работата си той е бил много точен, акуратен и изработените предмети го издавали за един вещ майстор-дюлгерин. В 1836. г., когато била освещавана църквата Св. Никола в града, владиката Иларион останал учуден от хубавата сграда и поискал да види майстора на църквата (който бил някой-си Оста Велю). Всички дюлгери в присъствието на Оста Веля изблъскали на лице Коля Фичето и него представили на владиката зa майстор, понеже под негово ръководство и упътване е била започната и съградена църквата. Владиката му поблагодарил, наградил го, признал го за майстор и от тогава насетне и турската власт почнала да му поверява градежите на големи постройки. До това време Колю Фичето бил безграмотен и, чак като станал майстор, се научил да чете и пише от временните си съдружници — Оста Веля и Станю Марангозина. През пролетта на 1848 год. Колю Фичето за последен път отива дюлгерин по гурбетлък във Влашко. Завръща се от там и повече на гурбетлък не ходи : остава да работи в Търново. Изпъкването на българския черковен въпрос накара много градове и села да почнат да строят църкви и при тях училища. За Коля Фичето се яви работа голяма: от всякъде го канеха да „скрои“ план на църквата и да наглежда работенето ѝ. От друга страна и турското правителство с прокарването на шосета из държавата имаше нужда от познанията на майстор Коля по направата на мостове. Колю Фичето тича и работи навсякъде. От него са построени: в града църквите Св. Никола, Рождество Пр. Богородици (съборната църква), Св. Спас, Св. Константин и Елена, Св. Атанас/днес св. св. Кирил и Методий/ и Св. Марина; в Лясковец —Св Димитър; в Горна- Оряховица — Св. Никола; в Свищов — Св. Кирил и Методий, и др. Всички тия църкви си имат своите особености в архитектурно отношение и някои от тях може да служат като образци на нашите млади инженери. Освен това, той е строил в града няколко джамии с техните минарета, и Градския дом, както и покрития мост над р. Осъм в гр. Ловеч, и др.; но от всички постройки мостът над р. Янтра при гр. Бяла, на шосето Русе-Търново, е най- грандиозната постройка на този доморасъл-инженер. Този мост е каменен, с полукръгли сводове, дълъг е 276 метра с широчина 9.5м.; състои от 14 отвори, от които тези в леглото на реката (най-големите) имат пробег по 12.5м. Мостът е строен в 1865—1868г. и учудва с направата си всички чужди пътешественици по Балканския п-в. За него и неговия строител, когото Каниц видял в с. Присово (край Търново), пише: „ ... И тоя скромен човек в потури и абичка, не знае, че с Беленския си мост е построил най-голямата хидравлическа постройка на Балканския п-в, изключая Цариград“. Този мост и църквата Св. Кирил и Методий в Свищов с тъй да се каже chefs d’oeuvre на Колю Фичевите постройки. Колю Фичето умря в града Търново, в края на ноемврий 1881г., 75-годишен, като остави многоброен род от синове и внуци."
Описание Сума
Дарение BGN