понеделник, 22 януари 2018 г.

Старата поща

Интересно е, че ако днес всички харесват зданието и го приемат като неизменна част от пространството, някога е било прието с доста критики и недоволства. Историята започва в далечната 1930г., когато кметството дава терена. Това е почти 30 години след изграждането на първата телеграфо-пощенска палата, която е открита в София през 1904г. За строежа е обявен конкурс и го печели известният столичен архитект Станчо Белковски (1891 – 1962г.), който учи архитектура в Политехниката на Берлин-Шарлотенбург и в София. Проектът за Търново разработва с не по-малко авторитетния си колега Иван Данчов (1893 – 1972г.), с когото работи съвместно между 1928г. и 1939г. Двамата имат много сериозни постижения в изграждането на обществени сгради в София и в редица други български градове. Тъкмо реализацията на тази обаче, по мненията на специалисти – доста тежка като стил, е приета „на нож“ от техни колеги, а ce oкaзвa твъpдe мoдepниcтичнa и зa тъpнoвци. Дълго време тя е тема на много дебати и възмущения, че заради монументалния си облик закрива гледката към хана на Хаджи Николи и не пасва на архитектурния стил на чаршията. До 30-те години на мястото й се намират чаракчийските дървени бараки.
Във вестник „Велико Търново” от 21 март 1930г. за първи път се съобщава за предстоящото строителство, като е описано, че общината е отредила място за здание, което „ще бъде около 550 кв. м, на три етажа откъм главната улица, с монументална фасада и часовник с камбана” и ще струва около 5 милиона лева. Харесвана или не, през 1933г. палатата вече се вписва в панорамата на града. Обocoбeнa е кaтo двe тeлa, фyнкциoнaлнo cвъpзaни пoмeждy cи. Вместо три етажите са 5, зacтpoeнaтa плoщ e 527 кв. м, a paзгънaтa – 2830 кв. м. С монументалния си каменен обем и колонади тя се извисява нa cкaт c вхoдoвe oт двe yлици. На южната ѝ фасада е поставен и часовник, който работил години наред. Поради липса на достатъчно средства първоначално се забавя довършването на вътрешната част и поправката на „счупените миналата година от градушката джамове”, както пише във в. „Велико Търново“. Отново оттам става ясно, че тогавашният кмет Владимир Рашев бил „възмутен от тая безгрижност на пощенското управление за някакви си 2-3 хиляди лева”. Той дори телеграфира на министъра на железниците, пощите и телеграфите Стоян Костурков, за да го извести, че ако дирекцията няма парична възможност, за да поправи вредите, общината може да го стори. В периода 1935 – 1954г. сградата е в експлоатация и дава живот на нов етап в развитието на съобщенията в града. „Постепенно Велико Търново се изгражда като основен съобщителен възел. Докато в началото на 1930 година телефонният номератор е с капацитет 200 номера и 195 телефонни поста, а междуселищният – с 25 линии и с 18 работещи междуселищни телефонни вериги, през 1935 година телефонните номера се увеличават на 300, телефонните постове – на 240, включените вериги – на 32“, пише в. „Борба. От там научаваме още, че по това време междуселищният номератор на гара Горна Оряховица се мести във Велико Търново, при това с денонощно действие. Телефонните и телеграфски връзки на гарата в железничарския град се пренасочват през старата столица, построяват се две въздушни телефонни трасета. След 1935г. в града се полагат 3000 м сто и петдесет чифтови кабели в посока читалище „Искра” и Окръжната палата. Създава се Областна техническа служба, обхващаща територията на бившия Великотърновски окръг заедно с Поповска околия.
Старата поща функционира по предназначение до 1954г., когато в центъра на града е построена нова сграда. В емблематичното първо здание обаче до 2005г. продължават да работят подразделения на различни служби. То е вписано в актива нa „Бългapcки пoщи” ЕАД с акт зa дъpжaвнa coбcтвeнocт oт 26 мapт 1966г. Най-старото известно пощенско клеймо в града е от 1843г. Пощата в тогавашния мюсюлмански административен център се намирала в квартал Халваджи баир (под храм „Свети Спас”). Кореспонденцията се пренасяла в чували на коне. Един писар надписвал пратките на турски език, а друг ги адресирал на френски. Телеграфният възел на Търново е открит през 1861г. и бил изнесен на половин километър от града, в района на сегашната Стара болница. Сградата била с каменна зидария от основите до върха, защото електрическият ток представлявал голяма опасност за населението. След Освобождението започва развитие на телеграфо-пощенските услуги. Пощата вече се помещава в две стаи на долната част на някогашния конак.
От 1912г. се настанява в здание, построено през 1896г., собственост на Стойко Иванов, известен като хайдут Стойко – на това място сега е община Велико Търново. Разрушителното земетресение от 1913г. нанася големи щети на сградата и повече от година пощенската станция е устроена в бараки и палатки на Марно поле. Говорящият телефон в старата столица се появява през 1936г. и градът е опасан с телефонни жици.
Автор: Теодор Николов
Източник: http://vestnikstroitel.bg
 
Старо Търново
Описание Сума
Дарение BGN

събота, 20 януари 2018 г.

През миналия век давали разрешително за бабуване


Един от големите народни празници е Бабинден. Той се посвещавал на „бабите“ - жените, които помагали в най-съкровения миг - раждането на човека. До 1968г. се празнува на 21 януари по Юлианския календар. От 1951г. 21 януари е обявен за Ден на родилната помощ. Обредността е подчинена главно на желанието да се засвидетелства почит и уважение към жените, които са бабували на родилките. Тези първи самоуки акушерки били много тачени и уважавани. По традиция в Търново на този ден били посещавани по домовете им, обсипвани с цветя и подаръци, сред смях и с почерпка само жените отбелязвали празника. След Освобождението в България започват първите опити да се постави въпросът за раждането и отглеждането на децата на научно-медицински основи. Давало се сметка, че създаването на едно здраво поколение е изключително важна и отговорна задача. В началото на миналия век в столицата се организирали първите акушерски курсове към създадения първи родилен дом в София, наречен „майчин дом“. Негова покровителка била княгиня Мария Луиза и затова носел нейното име. Управител на здравното заведение бил д-р М. Славчев, който е и главният организатор на курсове, които подготвяли първите професионални акушерки. Обучавали ги известните акушер-гинеколози - д-р Стоянов, д-р Додев, д-р Огнянова, д-р Добринов и др. Във фонда на Регионален исторически музей - В. Търново се съхранява снимка на третия акушерски курс при Майчин дом „Мария Луиза“ - София, проведен през далечната 1912г. в който се включили курсистки от цялата страна. Те били първите, които се заели със здравното ограмотяване на бъдещите майка.
В Търново след доста организационна работа, много ентусиазъм и съдействие от страна на Общината се създала предшественицата на днешната женска и детска консултация, наричана тогава Здравно-съвещателна станция. Нейната основна задача да поеме грижите за правилното отглеждане на здравите деца в града и околността. В нея и бедни, и богати получавали съвършено безплатни упътвания и съвети за правилно хранене, отглеждане и отношение към нуждите на кърмачето и малкото дете. Здравно-съвещателната станция била открита на 1 февруари 1931г. и била на издръжката на местния клон на БЧК, а още през 1930г. Общината дарила 37000лв. 3а нуждите на „това крайно необходимо за града ни начинание“. Станцията носела името на търновския дарител д-р Панайот Селвели, който предоставил прекрасната си къща на ул. „Иван Вазов“ за тази благородна цел. Този дом не бил избран случайно. Славел се с безупречната си хигиена. При градежа му по план и изпълнение на известния търновски строител и предприемач майстор Стоян Герганов, собственикът имал специални хигиенни изисквания. Например, за да не проникнат в сградата някакви зарази, постановил - всички чуканчета, които се слагат в тухлената зидария за заковаване в тях рамките на врати и прозорци, да бъдат „натапяни във врял парафин, за да се предотврати проникването на микробите“. Първият лекар, поел станцията, бил д-р Атанас Иванов от Държавната болница. По-късно бил заместен от д-р Дончева, а заедно с нея работела специално командированата от София сестра-посетителка - Г. Балабанова. В годината на откриването на тази така полезна Здравно-съвещателна станция Общинският съвет на своя сесия взел решение да изплати по 500лв. награда на акушерките Невена Георгиева, Роза Михайлова, Мария Кукумявкова, които „акуширали на бедни великотърновски жители и обслужвали родилките и новородените деца повече от седем дни“. Така Общината стимулирала дейността на професионалистите в родилната помощ и същевременно популяризирала значението и ролята на новосъздадената Здравно-съвещателна станция. Централният клон на Червения кръст, в знак на голямо задоволство от добре свършената във В. Търново задача, подарил 10 комплекта трусо (пелени) за кърмачетата, а Главната дирекция на народното здраве отпуснала 2000лв., с част от които били закупени няколко телени бебешки кошчета, тазомер, слушалки, детски везни и др.
Доста плахо и срамежливо започнали великотърновки да пристъпват към услугите на първите специалисти. „Отначало идеята за здравната станция, както почти навсякъде у нас, бе съвършено непопулярна, нейната роля като здравен институт бе напълно непозната и вярата в полезността от редовното посещение на едно „заведение“, където не се лекуват болни, не се предписват лекарства, а се дават само съвети и упътвания, мъчно си пробиваше път. Навикнали да се лекуват и търсят съвети само при сериозни заболявания, отначало мнозина мъчно разбираха предназначението“ - отбелязва Общински вестник „Велико Търново“ от 1935г. Кадрите, посветени на високо хуманната професия, били съвсем недостатъчни. Особено в селата осигуряването на правоспособни акушерки било много трудно в тези времена. По тази причина до 30-те и 40-те години на XX в. в някои села в околията било практикувано бабуването, но само срещу специално разрешително. Така предвиждал чл. 207 от Закона за народното здраве. Разрешителното се издавало от Главната дирекция на народното здраве на съответното лице. Във фонда на РИМ се съхранява един такъв документ под № 6186 от 3 август 1935г. Притежание е на Гина Цонева от с. Керека, Великотърновско, на която се разрешава упражняването на занятието бабуване, но „само до тогава докато в селото няма правоспособна акушерка“. Възникнала необходимост и от лекари специалисти за здравно-съвещателните станции. Отново Общински вестник ни известява за започналия на 7 май 1935г. втори двуседмичен курс на участъкови лекари при великотърновската здравно-съвещателна станция, ръководен от нейния управител д-р Ст. Гладичева. Курсът се уреждал от Дирекцията на народното здраве и в него били включени лекари от цялата Плевенска област, към която принадлежала административно Великотърновска околия. Целта била да се подготвят участъкови лекари като ръководители на новооткрилите се здравно-съвещателни станции при съответните участъкови санитарни служби. По това време великотърновската здравно-съвещателна станция била единствена в цялата Плевенска област.
Постепенно с годините доверието към лекарите и акушерките било напълно спечелено. Убедени в компетентните грижи, бременните и младите майки започнали редовно да посещават Здравно-съвещателната станция. През 1931г. станцията е посетена от 652 жени, а през 1934г. - от 1280. Броят на посещенията по домовете през 1931г. бил 1319, а през 1934г. - 1467. Благодарение на професионалните грижи на лекарите, акушерките и сестрите-посетителки проплаквали и растяли здрави и читави хиляди великотърновчета.
Из книгата "Споменъ за Търново" на Катя Митова-Ганева Старо Търново
Описание Сума
Дарение BGN

Каменният мост “Цар Борис III”


Каменният мост в Асенова махала е дело на инж. Никола Троянски. В общински вестник “Велико Търново” от 1930г. пише: „..При стечение на гражданството и присъствието на г-н Министра на благоустройството г-н професор Данаилов на 22- того се извърши осветяването и полагането на основния камък на новостроящия се каменен мост над р. Янтра в Асенова махала... При стечение на много народ се отслужи водосвет от Негово Високопреподобие архимандрит Антоний и местното духовенство. След службата архимандритът държа реч, в която между другите съдържателни думи подчерта и тези, че Велико Търново трябва да бъде скъпо за всички управници и последните нека бъдат щедри по благоустройството му. Кметът на града с няколко думи изрази горещите благодарности на великотърновското гражданство, както на бившия министър на благоустройството г-н Славейко Василев който, съзнавайки голямото значение на града в историческото минало, тъй и в настояще, реши да се построи красив мост, като отпусна за целта кредит – тъй също благодари и на настоящия министър, при когото се строи мостът, като го помоли да бъде в бъдеще пропит от същите чувства относно старопрестолния град, както и неговия предшественик. Също тъй кметът благодари на г-н министъра от името на цялото гражданство за честта, която му оказва, като присъства на тържеството с цялото си семейство. Последен говори г-н министърът, който с аргументирана и красива реч, след като очерта историческото знамение на града, което свърза със славната Клокотнишка битка, подчерта и днешното голямо значение, което има градът в културно отношение. И като такава, столицата на Второто българско царство, пълна с древни паметници, заслужава вниманието на правителството – по реставрации и благоустройство. Мостът се кръсти с името Цар Борис III. Скъпите гости бяха поканени на обяд в манастира “Св. Преображение”, а вечерта в тяхна чест се сервира вечеря в Градската градина. В 11 часа гостите, изпратени най-радушно, заминаха за София”. Строителството завършва през 1935 г. 
Източник: Общински вестник “Велико Търново” от 1930г. Снимки от архива на инж. Никола Троянски, благодарение на Райна Панова 
Грета Костова-Бабулкова
Stone bridge by Greta Kostova on 500px.com

Описание Сума
Дарение BGN

петък, 19 януари 2018 г.

Владишкият мост


Феликс Каниц, пребивавайки по нашите земи, гледа на Владика Кьопрюсю (турското название на съоръжението) като на феномен, съчетаващ дивния ландшафт с практическото си предназначение „да води към третия български квартал и към чудесно оформения хълм Трапезица”. Според някои изследователи дървеното съоръжение, свързващо двете части на Асенов квартал (през Средновековието известен като Нов град, а по-късно - Долната махала), е строено през 1850 или 1856г. на мястото на средновековен мост, а според други появата му се отнася още към 1774 година. Не е ясен и произходът на наименованието му. Преобладава мнението, че търновци зачели щедростта на владиците, дарили нужните средства за изграждането на моста. Другата версия гласи, че близостта му до резиденцията на търновските митрополити стои в основата на неговото име. През Възраждането и десетилетия след Освобождението Владишкият мост служи за връзка на старата столица със северните земи. В миналото той дори е известен като „търговския път до Търново”. Множеството работилници и дюкяни около него преди десетилетия оформят района като един от най-значимите занаятчийски центрове в града. До 1935г. той е единственият мост в Асенова махала, по който преминава пътят за Арбанаси. Дълъг е 100м. и висок 7м., съединява северния полуостров със средния, именно двете половини на Асеновата махала. Търновският Владиката е имал грижата да го поддържа в добро състояние. Мостът е реконструиран през 1981г., а през 1998г. е обявен за паметник на културата от местно значение. През 2012г. е основно ремонтиран с дъбово дърво, специално доставено от Румъния. 
 Източници: "Пътеводител на В. Търново и околността му- 1907г." http://strannik.bg
Vladishki most (Bishop`s Bridge) by Greta Kostova on 500px.com



Описание Сума
Дарение BGN

четвъртък, 18 януари 2018 г.

На Богоявление в старо Търново


Богоявление 1935г.
Този ден в старо Търново винаги се свързвал с празничната черковна служба, с хвърлянето и ваденето на църковния сребърен кръст в ледените води на река Янтра и с освещаването на бойните знамена на военните части, разположени на гарнизон в старата столица. На Богоявление около моста в махала Света Троица се стичало цялото търновско гражданство. Създадената традиция след Освобождението увличала в шествието през града млади и стари, цялата учаща се младеж, подредена в стройни редици, заедно със своите учители, училищни и църковни хорове, духовата музика. Всички военнослужащи в парадни униформи заедно с бойните знамена се отправяли строени към центъра на събитието - моста на река Янтра. Най-нетърпеливи били децата, съпровождани от по-възрастните, които с възхита гледали към по-големите ученици и най-вече батковците войници. Отслужвал се тържествен водосвет от специално построен за събитието аналой. Присъствало цялото духовенство, но водосветът се отслужвал винаги от великотърновския митрополит, който лично хвърлял светия кръст в студената река. Разбира се, най-благословен е смелчакът, който извади кръста пръв и лично го занесе на дядо Владика. Затова търновските младежи и войници от гарнизона устремно и смело се хвърляли и с чест изпълнявали този от векове утвърден ритуал, а гражданството бурно адмирирало юнаците. За да бъдат здрави търновци, макар от брега на тази така тясно свързана с живота и бита им река, измивали лицето си, пръскали се със студената вода, защото на този ден всяка вода се освещава. Задължително се носела и по домовете, поръсвала се цялата къща и всичкото домочадие.  Осветената в църква богоявленска вода съхранявала силата си през цялата година, затова се пазело от нея до следващия Йордановден, за да се смени с новата.

В старата столица празникът се обогатил още повече със създаването през 1924г. на търновския клон на Българския народен морски сговор. Много ентусиазирани търновци членували в тази организация, чиято цел била да развива и популяризира речния спорт, да пропагандира богатствата на скъпата им река Янтра. Те приемали Богоявленския празник като свой и се включвали много активно в организацията на градските тържества, особено след 1926г., когато построили на завоя на реката до Турски мост в махала Света Троица свое пристанище, където акостирали малката си речна флотилия.
Богоявленският празник се свързва и с изконната традиция на този ден да се освещават военните части и бойните знамена. Първият водосвет е направен на 19 август 917г. преди битката при Ахелой. Традицията е прекъсвана само по време на османското владичество и комунистическия режим. Ритуалът се извършвал от 1879г. до 1946г. На 6/19 януари 1993г. със заповед на министъра на отбраната се възобновява българската традиция на Богоявление да се освещават бойните знамена на Българската армия. Велико Търново като град с традиции във военното дело отдава на Йордановден особена почит с освещаването на военните си части и бойните знамена. На този празник строените войскови части се предвождали от знаменосци с бойните знамена. На тържествения водосвет освен войните със светена вода търновският владика поръсвал и бойните знамена - най-светият символ на бойните части.
Големият религиозен празник се свързвал и с отбелязването на именния ден на много търновци. Освен Йордановден целият месец януари е благодатен на празници и именни дни: Васильовден, Ивановден, Антоновден, Атанасовден. В миналото именният ден бил далеч по-тържествен и се тачел и празнувал много повече от рождения. На имен ден не се канели официално гости. Всеки бил добре дошъл в дома на именяка. Никой нямал право да откаже гостуването на когото и да било. Затова вратите били широко отворени за гости. В спомените си великотърновецът Сава Русев с любов описва тези тържества. „Най-любимият начин за общуване през зимата ходенето на имен ден, така нареченото ходене „на виза“. Именни дни празнуваха само мъжете. Това бе своего рода тържество за цялото семейство, а най-радостно за децата. Приготовленията започваха една седмица по-рано. Чистеше се цялата къща. Тупаше се, миеше се, правеха се сладки. Мъжете набавяха мезета за виното и ракията. Децата се навъртаха около майката, за да закачат нещо от приготвеното за гостите. На самия ден всички се обличаха празнично. Посрещаха се гостите в гостната стая. Ако в къщата имаше мома, тя с голяма табла, на която са подредени корубче със сладко и чаши с вода, в съд с две отделения за чистите и употребявани лъжички, минаваше край седналите гости и черпеше. С таблата се минаваше и повторно, но на нея вече имаше чаши вино или ракия и мезета: луканка, пастърма и др. На децата се даваха сладкиши и бонбони. След почерпката гостите постояваха още малко и си тръгваха, за да направят място за други, а те да отидат на друга „виза“ при друг именник.“
Източници: книгата "Споменъ за Търново"- Катя Митова-Ганева, книгата "СПОМЕНИ И АНЕКДОТИ ЗА ВЕЛИКОТЪРНОВЦИ"- Сава Русев
Описание Сума
Дарение BGN

неделя, 14 януари 2018 г.

Панайот Ангелов (1858 - 1919г.) - военен деец и общественик


Първият български началник на Дунавската флотилия и Морска част е великотърновецът полк. Панайот Ангелов. Роден е в старата столица през 1858г. Първоначално учи във взаимното и класно училище в родния си град. Баща му Ангел Иванов, заможен търговец в Търново, оставя значително състояние на тримата си синове Панайот, Янко и Боян. Благодарение на получените 200 турски лири П. Ангелов продължава образованието си в Роберт колеж в Цариград и го завършва с отличие. След завръщането си в България през 1878г. постъпва войник, а на 9 ноември с.г. е изпратен да учи в новооткритото Военно училище в София. Завършва с първия випуск и на 10 май 1879г. е произведен в първи офицерски чин прапорщик. Началото на неговата военна кариера е назначението му в сапьорната рота в Русе. Панайот Ангелов бързо се издига във военната йерархия. През 1885г. е командирован в управлението на Галваническата част в Санкт Петербург, а оттам – в минната рота в Кронщат. В края на същата година се завръща в България и става командир на Портовата рота и същевременно е завеждащ минното дело в Дунавската флотилия и Морска част със седалище Русе.
От този момент П. Ангелов трайно свързва съдбата си и посвещава силите си на развитието и укрепването на българския флот. След детронирането на княз Александър I Батенберг на 9 август 1886г. руските морски офицери напускат Дунавската флотилия. Старши по чин остава домакинът ѝ пионерният капитан Панайот Ангелов. Още същия ден той е назначен за временно командващ, а впоследствие и за титулярен командир на Дунавската флотилия и Морска част. Поема управлението в много сложна вътрешна обстановка, но успява да овладее ситуацията и се заема пълноценно с новите си служебни задължения. Той въвежда здрав ред и дисциплина сред подчинените си. Уточнява различните служби във флотилията, урежда статута на състава – офицери, флотски чиновници (лоцмани и механици) и останалите служби. На 10 септември 1886г. изпраща предложение до Военното министерство да се отпусне униформа на флотските чиновници, те да се приравнят с офицерите и това искане е удовлетворено. Младият командир отделя голямо внимание за правилното и системно обучение и подготовка на техническите кадри и моряците. През 1892г. се създава Унтерофицерска школа при флотилията и Морската част с пет основни специалности: боцмани, кормчии, артилеристи, минни специалисти и машинисти. В края на 1886г. кап. Ангелов осъществява една своя мечта – открива зимното корабоплаване по р. Дунав в българския ѝ участък. Следващата 1887г. е успешна за младия български флот, а забележителният търновец е произведен в чин майор, назначен е за командир на яхтата “Александър I ” и с нея на 27 юли с.г. отплава заедно с регентите за Видин, за да посрещнат новоизбрания български княз Фердинанд Сакс Кобургготски. Панайот Ангелов има голямата заслуга за комплектуването на флота с млади български офицери, възпитаници на Военното училище в София. Негова е инициативата да се постави началото на обучението им в специалисти-моряци. За попълване на флота с български морски офицери, пак по негова инициатива, през 1892г. са изпратени като стипендианти на Военното министерство 12 младежи с гимназиално образование да следват в Триест, Италия. Самият той през 1892г. и 1893г. е командирован в Италия и Англия, за да проучи условията за обучение в морските им училища и впоследствие да бъдат изпратени български младежи. За вярната служба през 1892г. майор Ангелов е произведен в чин подполковник, а през 1895г. – в чин полковник. Заслуга на енергичния командващ е както създаването на Ремонтната работилница при флотилията, така и поддържането в добро състояние на корабите и бойната подготовка на моряците и бреговата охрана. Много важно негово начинание през 1889г. е изработването на “Военноморски устав, применим за Българската флотилия”, който заменя използвания дотогава руски морски устав. През 1897г. във всички кораби, катери и Ремонтната работилница са въведени машинните журнали. При командването на флотилията от полк. Ангелов е поставено началото и на националното корабостроене. Изработен е първият български парен катер “Амалия”. С него на 25 юли 1893г. варненци посрещат височайшите младоженци княз Фердинанд и княгиня Мария Луиза, които пристигат на почивка в Евксиноград. Първият българин, началник на Дунавската флотилия и Морска част след Освобождението полк. Ангелов, напуска тази длъжност на 21 февруари 1899г. и става командир на 2-ри пех. Искърски полк. Повече от 12 години (1886-1899г.) той отдава на формирането и изграждането на Българския военноморски флот. За отличната си служба е награден с ордените “Св. Александър” IV степен, “Св. Александър” III степен, Златен кръст и др. Напуска армията по здравословни причини на 21 февруари 1900г. и тогава е зачислен в запаса. В периода 1903-1904г., благодарение на авторитета си сред русенци като началник на Дунавската флотилия и Морска част и като член и председател на Русенския военно-полеви съд, е избран за кмет на гр. Русе. Член е на Русенския военен съд. Кмет е на града от 1904г. до 1908г. Умира във Виена на 7 март 1919г. Тленните му останки са пренесени от Виена и погребани с почести в Русе на 8 юни 1926г.
Панайот Ангелов реално завещава цялото си имущество, възлизащо на около 1 млн. лв. за благотворителни и просветни нужди. Той е един от крупните дарители на родното Търново. С негови средства са образувани не само фондацията към Търновската община, но и шест благотворителни фонда към Военното училище, Българския гимнастически съюз "Юнак", към училища, църкви и дружества. Според него войската е "най-добрата школа за народа и най-здрава опора за отечеството", затова отделя 10% от средствата за образуване на фонд, от чиито лихви да се раздават награди на отличили се в най-добра стрелба офицери от пехотата, а във флота - на най-добрите плувци. Дарява и за БАН, като волята му е от лихвите на дарението да се присъжда награда на най-добрата книга по "отечестволюбие". Предоставя средства и на църквата "Св. Троица" в Русе за награждаване на духовници за най-смислените проповеди. Дарява средства и за Фонда за сираци от войната. Съгласно завещанието на дарителя от 1912 г. е учредена фондация на негово име. Желанието му е с 1/3 от капитала на фондацията в града и околностите му да се построи приют за възрастни хора без близки, а лихвите от останалите средства да служат за издръжка на приюта.
Дейността на Панайот Ангелов е представена в енциклопедията на дарителството "Дарителските фондове и фондации в България 1878 - 1951г."

Чуйте неговото завещание..


 През 1927г. Великотърновският общински съвет в знак на благодарност и уважение към паметта на своя дарител взема решение улицата, успоредна на главната “Мария Луиза” (днес улицата зад сградата на Община Велико Търново), да се именува “Панайот Ангелов”.
 
Източници: Катя МИТОВА-ГАНЕВА, Регионален исторически музей- http://www.dnesbg.com 
Описание Сума
Дарение BGN

събота, 13 януари 2018 г.

Ангел Попов (1835 - 1920г.) -полага основите на модерния бизнес у нас, патрон на Строителния техникум


Ангел Попов е роден през 1835г. в Търново в семейството на свещеник. 6-годишен, постъпва в училището при църквата "Свети Никола" в старопрестолния град. На 13 припечелва първите си пари, като започва терзилък, както в стари времена наричали шивачеството. После в класното училище учи при Никола Михайловски, баща на автора на "Върви, народе възродени" Стоян и брат на идеолога за църковна свобода и учредител на Екзархията в Цариград Иларион Макариополски. Когато Ангел става 20-годишен, баща му му дава всичките си спестени пари - около 4000 гроша. Синът захвърля иглата и подхваща търговия с дрехи.
Жени се за Мария Смилова - девойка от заможен, но революционен род. Баща ѝ Никола уж тръгва по търговски дела в Италия, но се озовава сред войниците от първия поход на Гарибалди за обединение на Италия през 1848г. Оттам идва и прякорът на фамилията Гарибалди. Братът на Мария - Димитър, освен че гледа наследствената търговия, е член на Търновския революционен комитет и приятел на Левски. При Ангел всичко върви по реда си за един почтен живот на добър търновски еснаф. Той е далеч от революционния ентусиазъм, гледа си печалбите и мечтае как да увеличи състоянието си. През 1861г. в Търново идва италианецът Адолф Нотари с намерението да научи хората от района да отглеждат буби, пък той да изкупува пашкулите и да ги продава в родината си за производство на коприна. Идеята му запалва Ангел Попов, той се хвърля смело в начинанието и започва да търгува с бубено семе. Скоро заминава за Италия, за да види как се прави от пашкул коприна. Решава, че вместо само да развъжда и продава пашкули, е по-добре да направи фабрика за коприна и да изнася готови платове, а не да се задоволява с минимални печалби. Купува място край Килифарево, вдига фабрика, оборудва я с машини и инвестира почти всичките си пари. В първите две години има добри печалби, но към 1864-1865г. предприятието става губещо - европейските тържища се напълват с коприна, българската е неконкурентоспособна и не се продава. Тъй Ангел стига до първия си фалит. Вместо да се отчая, подхваща нов бизнес. Преустройва копринената фабрика в хартиена. През 1865г. накупува машини от чужбина и започва да произвежда хартия за писане, за амбалаж и мукава. И на този бизнес след няколко години слага край. Произвежда голяма пратка по поръчка от Турция. Стоката обаче е открадната по пътя за Цариград и Ангел Попов преживява втория си фалит. Съвременниците му споменават, че остава само с един лев. Но и след този крах продължава да крои големи планове - за индустрия, а не за ръчно производство в свободна България.
Един ден се разхожда умислен из Търново и неусетно стига до края на града. Там има едно място, на което днес е общинският съвет. Той го е купил още когато бизнесът му вървял добре, но после, улисан в други проекти, не му оставало време да го разработи и то се превърнало в градско бунище. Ангел стига дотам и сред боклуците вижда книга на италиански. Изважда я, отръсква я и се зачита. В нея се описват различни индустриални производства. Ангел се спира на главата за мелничарството. Решава да прави мелница, но пък няма и жълтица заделена настрана.
Отива при тъста и шурея си. Те са борци за свобода, но покрай всичките си революционни пориви нито за миг не изоставят бизнеса си и правят добри пари. Вече стават трима, но търговският нюх им подсказва да привлекат още един действен човек - Джорджо Момчев. Той по турско време учи в Париж и става член на меджлиса (градската управа). Това не му попречва да основе търновското читалище "Надежда", в което заседава Третото Велико народно събрание, и да е един от приятелите на Левски. Покрай тези му дела го арестуват и го грози бесилка, но Джорджо си откупува живота и отива в Цариград, където подхваща търговия. Връща се след Освобождението, но не оставя борбата - през лятото на 1879г. създава комитетите "Единство", чиято цел е да се присъедини Македония към България с чети. И дарява 2000 френски франка за въоръжението и подготовката им.
Четиримата съдружници, обединени от икономическата мисъл на Ангел Попов, се захващат с направата на първата парна мелница в България. Ангел заминава за Унгария, за да види как се произвеждат бели брашна. Той не ходи с бележник, за да си записва, а постъпва като общ работник и минава по цялата стълбица на производството. Като научава достатъчно добре унгарски, плаща на майстора си, за да му показва всичките тънкости. След това купува нужните машини и се връща в Търново. Едва тогава съдружието започва да гради мелницата. Останките ѝ и днес стоят на левия бряг на Янтра по пътя за Русе - голяма, триетажна, изцяло от камък. Търновското брашно намира бързо пазар в Турция и Египет. Ангел пак се замогва и влага всичко спечелено в бизнеса, за да го развива. Лесно стига до извода, че трябва да прави краен продукт. Отварянето на хлебарна му се вижда проста работа, затова прави първата фабрика за макарони и фиде у нас. Тя е на мястото на фалиралите копринена и хартиена край Килифарево. За да я направи съвсем модерна, собственият капитал не му стига и кандидатства за концесия от Народното събрание, което му я отпуска през 1894г. Това става не съвсем случайно. От 1892г. Ангел Попов е депутат от Великотърновска околия. До него на банката седи и съдружникът му Джорджо Момчев.
От откриването във фабриката работят 50 души. Голяма част от фидето и макароните отиват за износ, даже и в Италия. След като стига до европейските пазари, Ангел изкупува акциите на тримата си съдружници, които се хвърлят в политиката. Като предприемчив човек, който вече има пари и влиза във възраст, Ангел поверява управлението на цялото производство на подбрани от него хора, а финансите - на главен счетоводител. Това за времето си е доста чудно на търновци и те дълго не могат да проумеят как така ще даде парите си на други хора да ги управляват. Собственикът обаче си построява къща до макаронената фабрика, където прекарва цяло лято и есен и следи отблизо какво става. Обикаля с дебел бастун с позлатена дръжка и неизменен шал върху плещите си. Доста от времето си прекарва във Виена, където с жена си Мария се разхождат из музеите. Специално от Търново отиват до австрийската столица, за да изгледат някоя оперна или театрална премиера. Не пропуска премиера на Верди, когото още от престоя си в Италия боготвори. Страстта му се пренася и във Велико Търново. Когато пристига оперната трупа на италианеца Мацини, той я настанява в дома си. Артистите остават там месец, като всяка вечер дават представление пред отбрани гости. Той е и най-големият спонсор на театралната трупа на читалище "Надежда", от която тръгва Великотърновският театър. През 1902г. Ангел Попов прави първото си голямо дарение на общината, на женското дружество "Радост", на спортното "Юнак" и на читалището. Дарителската му воля е с част от сумата да се отвори стопанско училище за момичета, където да се учат и на шев и кройка. За тази цел той дарява двуетажната си къща в Търново, която се намира на мястото на днешната поща. Ангел Попов умира през 1920г. на 85 години. В завещанието си оставя пари за построяването на техническо училище в града и нарежда то да се издържа с част от приходите на фабриката за макарони. С последната си воля създава и ефория за построяването му.
Всичко това прилича на завещанието на Евлоги Георгиев за Софийския университет. И има почти същата съдба. Както университетът става дълго след смъртта на благодетеля си, така и техническото училище на Ангел Попов се бави. Фабриката е обложена с голям данък и производството на макарони намалява. Едва след 1944г. започва строителството на училището. Днес то е строителен техникум и има за патрон своя създател. Прочете още- Фабриката на Ангел Попов
Източник: сп. Мениджър Автор: Григор Николов  
Чуйте неговото завещание..

Описание Сума
Дарение BGN