Васил Карагьозов- индустриалец и монах

От светската суета до Бога 

от Елена Колева, Ивелина Колева-негови внучки 

Ако някой изпитва съмнения дали наистина Бог е най-велик и е над всичко и всички, дали той направлява нашия живот, отговор на този въпрос можем да открием именно в биографията на Васил Карагьозов – един реален и неподправен християнин. Вярно е, че за достойните хора каквото и да кажем никога не е достатъчно…
Как еволюира вярата в душата на един ревностен християнин?
Еволюцията в живота и съзнанието на Васил Карагьозов протича на два етапа. Първият е светски, през който той съумява разумно да развие всички свои дарби и заложби до постигане на големи светски успехи, съпроводени с чисто християнски прояви на милосърдие, отзивчивост, толерантност и много други. Вторият етап е чисто духовен. Той пребивава в света обител и като монах се потапя напълно в манастирския живот наред с другите братя монаси.

Ранни години
Васил Николов Карагьозов е роден на 14 юни 1856г. в Търново в семейството на знатни търговци и е наследник на стар търновски род. Неговите родители Никола Карагьозов и Винтия Василева са православни християни и хора с висок морал. Така са възпитали и своите деца. „Търновци са с буден национален дух и достолепие, които прилягат на някогашното величие и слава на града, ученолюбиви, притежаващи и много други нравствени добродетели”. Това съвсем точно отговаря на психологията на безчет видни търновци и търновки с големи заслуги за българската история. Сред тях се нарежда името и на Васил Карагьозов. Човекът, станал кръстник на малкия Васил на 24 юни 1856г. в храм „Свето Възнесение Христово” в Търново е изтъкнатият първенец и търговец хаджи Николи хаджи Димов Минчоолу. Това е именно известният в българската история хаджи Николи, който изразходва почти цялото си богатство в името на независимата българска църква, за да изпълни своята клетва: „Ще дам всичкото си богатство, но в Търново гръцки владици няма да има.” Родолюбивият кръстник допринася неговият кръщелник да бъде силно вярващ и човек, стремящ се към духовно извисяване. Васил Карагьозов е племенник на търновския първенец Стефан Карагьозов, открил първата фабрика за коприна в града, фабриката за брашна и хлебен спирт, построил модерни мелници, директор на първата болница „Св. Безсребреници Козма и Дамян”, активен дарител и общественик. Васил Карагьозов от малък е приятел със Стефан Стамболов и Сава Муткуров (други известни личности от българската история). Топлите им отношения датират от времето на тяхното детство. Сава Муткуров е роден през 1852г., Стефан Стамлобов – през 1854г., а Васил Карагьозов – през 1856г. После пътищата им се разделят, за да се срещнат отново след години – вече зрели, образовани и с положение; стари другари, които ще подновят прекъснатото си приятелство. В Търново малкият Васил получава основно образование като всички деца по онова време – научава се да чете, пише, смята. Изучава Закон Божи, история, география, аритметика. Там научава гръцки и турски – езици, които мнозина по онова време говорят свободно. На 15 години неговите родители го изпращат в Западна Европа да получи квалитетно образование. Във Виена, Цюрих и Щутгарт следва 10 години. Когато през 1881г. се завръща в България, Васил Карагьозов е завършен млад човек с европейско образование – инженер и професор по дескриптивна геометрия, с европейски маниери, навици, култура. Вече говори свободно 7 езика, свири на пиано и цигулка, рисува. Там се запознава с принц Фердинанд Сакс Кобургготски. Двамата стават много добри приятели и запазват приятелството си до смъртта на Васил Карагьозов.

Учител
След завръщането си в България, Васил Карагьозов се установява в Габрово. Започва работа като учител І степен по дескриптивна геометрия и чертане на ученици до VІІ клас в Мъжката реална гимназия (днес реномираната Априловска гимназия). Към 1871г. гимназията не разполага с отпечатани специализирани учебници и учебни пособия по дескриптивна геометрия и чертане. За да може да преподава, Васил Карагьозов превежда своите немски учебници и така пригодил материали под формата на лекции, по които преподава на своите ученици. Докато учителства, се проявява като отдаден на професията си млад човек и много добър педагог. Един от неговите отлични ученици – бъдещият професор по геология и първият български тектоник д-р Стефан Бончев пише в спомените си как мъдро е бил съветван от своя преподавател: ”…В навечерието на изпита никога да не учиш – оставяй тогава мозъка ти да почине и да подреди знанията, които дотогава си усвоил. Ако правиш така, никога няма да бъркаш”. Детето запомнило своя учител като “добър педагог и човек”, защото след като цяла нощ младият Стефан учил, „за да не се посрами на изпита”, се явил в училище без да се е наспал добре. Когато започнал да решава задачата, му прилошало. Той заявил на своя преподавател, че не може да я реши. Васил Карагьозов го накарал да излезе навън, да се поразходи на въздух и когато се върнал обратно, вече се справил успешно със заданието. След това решил още няколко. Но най-много бил впечатлен, че Васил Карагьозов бил загрижен за него и за неговите успехи, и по никакъв начин не искал съвестният ученик да се провали. Като преподавател в Априловото школо (от 1 септември 1881г. до 1 септември 1883г. и от 1 септември 1884г. до 1 септември 1889г.7) Васил Карагьозов е инициатор на друго хуманно дело: основава фонда “Бедни ученици” за набиране и подпомагане със средства социално слабите учащи. В този фонд самият той многократно внася лични средства до края на живота си. По стечение на обстоятелствата, през 1889 г. се налага да напусне учителската професия, след кончината на неговия тъст, но остава свързан с образованието като доживотен училищен настоятел. А материалите му по дескриптивна геометрия, които завещал на своите последователи, са използвани до 1904г., когато са отпечатани първите учебници на български език. Безкрайната любов на Васил Карагьозов към децата е факт. Не само докато учителства, но и в личен план. Той е баща на пет деца, за нещастие две от които умират малки. През 1910г. Васил Карагьозов донася първите електрически лампички за елха от Германия и събира много деца (на роднини и на непознати) в дома си да се забавляват и да отпразнуват заедно Рождествените празници.
Връзката на Васил Карагьозов с българското образование остава жива и по-нататък. Той става автор на онова постановление в Закона за народното просвещение, прокарано на 12 декември 1893г.9, според което: “Временните учители, както в основни, тъй също и в класните народни училища, ако не положат изпит най-късно до 1 септември 1899г., пред определената за тази цел комисия и съгласно нарочно изработената от министерството програма, губят правото си на учителстване. До изтичането на гореозначения срок могат да бъдат назначавани и по всички предмети волнонаемни учители, без да имат изисквания от закона ценз”. Това постановление на закона внася важни правни последствия за регулиране на положението на българското учителство.

Предприемач
През есента на 1881г. (21 септември) Васил Карагьозов е поканен на гости от известния в Габрово гайтанджия Иван Калпазанов. Молбата на предприемача е да го свърже с някоя фирма, която произвежда текстилни машини, за да оборудва фабриката, която мечтае да построи. Като добър християнин Васил Карагьозов с готовност и енергично се захваща да изпълни молбата. Понеже не бил в течение кое е най-доброто предприятие, той изпратил телеграма, адресирана така: ”До най-реномираната фабрика за текстилни машини в Германия. Акуратните немски служители я препращат до фабриката на Рихард Хартман в гр. Кемниц, Саксония. През декември същата година Васил Карагьозов придружава Иван Калпазанов като преводач до Германия и му помага да закупят необходимите машини. Оказва безценна помощ, докато майсторите на фирмата монтират машините във фабричините помещения в Габрово. На тържественото освещаване на фабриката на 14 ноември 1882г. Васил Карагьозов произнася подходящо „за случая словце за значението на индустрията в благосъстоянието на народите”. Иван Калпазанов и съдружникът му Петко Цокев раздават на всички гости късчета вълна, изпредена във фабриката, обагрена с цветовете на българския трикольор – бяло, зелено и червено. Иван Калпазанов открива в лицето на младежа човек, на когото може да разчита изцяло. Двамата стават много близки, а през 1887г. Васил Карагьозов е вече първи зет на Иван Калпазанов, като взема за жена най-голямата му дъщеря Дешка.
На 22 юли 1889г. Иван Калпазанов умира едва на 54 години. Оставя вдовица, шест невръстни деца и една фабрика. Стресирана от внезапната загуба на своя съпруг и баща, овдовялата съпруга Велика иска да преустанови дейността на фабриката и да отдаде помещенията под наем. Васил Карагьозов прави консултация със своя чичо Ангел Карагьозов от Търново (търговец, учил в Генуа). Чичовият съвет е фамилията да не се отказва от фабриката. Той е готов да им помага със средства, които по-късно използват за оборотен капитал, и със съвети. Васил Карагьозов събира вдовицата Велика Калпазанова, осиротелите деца и другите роднини от София и успява да ги убеди предприятието да продължи да работи. Тогава всички единодушно упълномощават Васил Карагьозов за директор на предприятието, защото е запознат с неговата дейност още от създаването му. Три дни след кончината на своя многообичан тъст, Васил Карагьозов се „обажда в Турция и в различните институции в страната” като уведомява, че Иван Калпазанов "е умрял, но името му ще съществува за винаги и работата на фабриката ще продължи". И успява да удържи на дадената дума.

Политик
Васил Карагьозов е в Габрово от 1881г., но бързо печели доверието на габровци. Те са впечатлени от неговия ум, отговорност и лични качества. Затова е избран за габровски депутат в:
- ІV Обикновено народно събрание – 1884г.;
– Великото народно събрание – 01.04.1893г. – събира най-много гласове, 1039 бр.;
– VІІ Обикновено народно събрание, свикано на 18.04.1893г.
В изграждане на политическата си кариера всеки човек трябва да се ръководи от исконните християнски ценности. Политикът да бъде съвестен, отговорен и мъдър християнин, да работи неуморно, за да може успешно да защитава и отстоява благоденствието на нацията, която го е избрала. Както пише в свое писмо до заместника си, известният габровец Иван Пенчов Златин през 1879г.: „Вие ще работите и изпълнявате длъжността си добросъвестно, че ако някому е тежко, нека се откаже. Длъжни сме да работим постоянно, а не на часове”.
По време на VІІ ОНС Васил Карагьозов е вече действащ бизнесмен, отлично запознат с бизнес-обстановката в страната. Затова прави предложение за промяна в тогавашния Закон за митниците. Тук проличава неговата силно изразена национална позиция. С предложените промени Васил Карагьозов цели да осигури протекция за родната индустрия, чрез безмитен внос на “всички видове сечива, машини, инструменти и части за тях, които се употребяват в земеделието и индустрията”, както и на “стоките, които съставляват първоначална материя (сурова стока) на занаятите и индустрията – дървен материал, говежди кожи, коноп в сурово състояние, вълна, прежди и др.” Седмото Обикновено народно събрание не приема тези искания, но те служат за основа при съставяне на “Закона за насърчаване на местната индустрия”, приет по време на VІІІ Обикновено народно събрание през 1894г. и изготвен от Иван Евстратиев Гешов, тогава Министър на търговията и земеделието. Дълги години (от 1889 до 1933), Васил Карагьозов е директор на семейната фабрика „Иван К. Калпазанов” в Габрово. Като фабрикант, той има огромни заслуги за развитие на габровската и на националната индустрия. Спомага за усъвършенстване на международните производствено-търговски отношения. Големият обем реализирана продукция осигурява приходи в държавната хазна и в бюджета на общината. Социалният ефект от неговата работа като директор е разкриване на много нови работни места, осигуряване на заетост на населението от региона, работа с най-модерни високопроизводителни за онова времето машини и възможност за сигурни доходи на работниците. По негова инициатива още от 1922г. във фабриката е основан фонд за заделяне на средства от печалбата, които да бъдат отпускани като пенсии на работниците в размер от 100 до 600 лв.23 Увеличен е броят на производствените помещения, построени са жилища за майсторите и работниците. Големи суми са инвестирани в изграждане на собствена електрическа централа във фабриката на много високо техническо ниво и с мощност 425 к.с. Тя е разположена на площ 338 кв. м. за нуждите на предприятието. По онова време това е най-мощната парна електроцентрала в града. Самият цар Фердинанд І идва лично в Габрово, за да я види.
Фабриката печели множество награди и медали от изложенията в Пловдив (1892), Чикаго (1893), Анверс (1894), Лондон (1907). Изнасяната продукция покрива пазарите в Египет, Турция, Албания и Англия. Според проучване, направено през 1933г., фабриката е обявена за една от най-добре уредените в страната. Тя е доставчик на платове и други изделия за Царския двор и Военното министерство от времето на княз Александър І Батемберг и запазва статута си при царуването на цар Фердинанд І и на цар Борис ІІІ.
Фабриката разполага с дружествена кантора, уникални бланки за водене на делова кореспонденция и знаме, поръчано във Виена, на което върху българския трибагреник е изписан девизът на Иван Калпазанов: ”Труди се, постоянствай, не бой се!” По време на Първото изложение в Пловдив (1892), княз Фердинанд и княгиня Мария–Луиза посещават павилиона на фабрика „Иван Калпазанов” и са силно впечатлени от европейското качество на произвежданата продукция. Князът много харесал павилиона, специално поръчан във Виена и го поискал за семейството си. В знак на благодарност подарил машини за фабриката. На Първото изложение златен медал печели едно интересно изобретение, направено от младия Иван Недков от Русе. То представлява катерна парна машина с прилежащия парен котел. Днес се съхранява във Военно-морския музей във Варна.
Завършил Technische Hochschule, Васил Карагьозов се увлича от техника и е силно впечатлен от представеното изобретение, както и от неговия талантлив създател. Във фабрика „Иван К. Калпазанов” наскоро е доставена парна машина от Белгия, която се нуждае от механик за нейната поддръжка. Така Иван Недков се озовава в Габрово по покана на Васил Карагьозов. След 5-6 години работа във фабрика „Иван К. Калпазанов”, Васил Карагьозов го изпраща на специализация в гр. Кемниц (Саксония) – градът, от който е закупувал текстилните машини за фабриката и където е установил солидни връзки и контакти. Там Иван Недков завършва вечерен техникум, след което се завръща отново в Габрово и основава първата машинна фабрика и железолеярна „Иван Недков” АД (1906). През 1908г. Георги Рашеев, фабрикант от Габрово и ученик на Васил Карагьозов, се разболява и дейността на неговата фабрика запада. Васил Карагьозов отново се проявява като сърцат християнин, откликва на молбата на Георги Рашеев и енергично се захваща да я спаси. Смело поема управлението. С помощта на добре обмислени кредити, разширено производство и нови пазари за реализация на продукцията, успява да стабилизира губещото предприятие за изключително кратко време.
Върху една рекламна брошура на фабрика “Иван К. Калпазанов”, под портрета на Васил Карагьозов е написано: “Благодарение на своя просветен ум и упорито трудолюбие, неговият принос в преуспяване на фабрика „Иван Калпазанов” е безспорен. Кавалер е на множество български и чуждестранни ордени, но венец на неговите обществени и индустриални заслуги е голямото отличие, с което е удостоен с назначаването му за почетен Германски вицеконсул в Габрово.” Васил Карагьозов е немски възпитаник, отлично владее немски език и познава традициите в немското общество. Превръща се в изявен бизнесмен, който поддържа делови отношения с немски фирми. Когато дипломатическата ситуация налага да бъде открито немско консулство в Габрово, Васил Карагьозов е най-подходящият да заеме длъжността на почетен немски вицеконсул. За периода 1926–1933г. той се грижи и “закриля интересите на германските поданици в града и посредничи в търговските отношения на германските фирми с габровските”. Консулският офис се помещава в неговия дом. През 1934г. длъжността е наследена от неговия единствен син Кольо Карагьозов, учил право в гр. Ерланген (Германия) и дипломиран от Handel Hochschule, Лайпциг. Нагърбвайки се с тази нелека дипломатическа мисия, Васил Карагьозов още веднъж помага за развитие и утвърждаване на българо-немските отношения.
През целия си живот Васил Карагьозов е направил многобройни дарения. Например за кметството в с. Бичкиня с искане средствата да бъдат раздавани на нуждаещите се. От своя страна, трогнати от проявената загриженост, те благодарят чрез местната преса: “Може ли някой от насъ, огрянъ и обласканъ отъ великодушието на нашия господаръ, да не бъде благодаренъ презъ целия си животъ? …Това ще ни бъде подтикъ за още по-голяма добросъвестностъ и усърдие в работата ни”.

Съпруг, баща и благодеятел
Личният живот на Васил Карагьзов е изпълнен с огромни успехи и постижения, но и с голяма лична трагедия. Съпругата му умира твърде млада, само на 35г., две от дъщерите му напускат този свят още като деца. Той остава вдовец и поема изцяло грижата за възпитанието и отглеждането на своите наследници. Но успява да ги изучи и възпита отлично. Неговата съпруга преживе, заедно с децата Венка, Вела, Иванка и Кольо са щедри дарители на средства за Женското благотворително дружество „Майчина грижа”, за Червения кръст, за градската библиотека, където и днес на таблото със спомоществователи е написано „Фамилия на Васил Карагьозов”. Синът Кольо Карагьозов става приятел с монаха Пахомий, докато е послушник в Троянския манастир и подарява платове от семейната фабрика на монасите да си ушият раса. Това научава внукът Божидар Карагьозов, когато посещава Атон и в Зограф се запознава с отец Пахомий, вече библиотекар (1922-2008). През 1946г. Кольо Карагьозов прави дарение от 50 000 лв. за изработване на иконостас в църквата на Дряновския манастир. В документа за дарение е записано, че ще предостави още средства, но през 1947г. народната власт осуетява мечтите му, защото национализира фамилната фабрика и дома, изземва спестяванията и оставя цялото семейство на Кольо Карагьозов, наред с още много като тях, на улицата и на произвола на съдбата, обявявайки ги за народни врагове. Обществото в миналото се е отнасяло с голямо уважение и респект пред личността на Васил Карагьозов, но е имало и хора, които са изпитвали явна и скрита злоба, завист, ненавист спрямо него и неговите успехи. Много пъти е подлаган на несправедливо отношение и злепоставяне от страна на негови близки и познати, които се опитват да спекулират с добротата и щедростта му. Упованието и дълбоката вяра във Всевишния винаги са му вдъхвали нови сили да продължава напред и да се бори със всички трудности и несправедливости в своя живот. Преживяната лична мъка го научава да разбира не само своето страдание, но и да бъде съпричастен към нещастието на всички хора. Затова Васил Карагьозов винаги се притичва в помощ на изпадналите в беда. През 1932г. фабрика „Иван Калпазанов” чества 50 годишен юбилей. Директорът Васил Карагьозов организира скромно тържество. По този повод работниците изказват своите благодарности в пресата:„Служащите и работниците при фабриката на Ан. Акц. Д-во „Иванъ К. Калпазановъ” – с. Бичкинята, изказваме сърдечната си благодарностъ за високото внимание, добрите думи и раздадените ни подаръци и възнаграждения от господарите й в деня на 50 годишния юбилей отъ основаването й. Особено подчертаваме това, защото въ нашия нерадостенъ животъ, този знаменателенъ денъ донесе, може би, единствениятъ светълъ и топълъ лъчъ, който за дълго ще сгрява нашите души. Скромно тържество! И колкото по-скромно беше то, толкова по-силно се отразяваше избликътъ на нашия възторгъ къмъ добрите ни господари. Ние не можемъ да не оценимъ милия имъ жестъ, когато с непристорено задоволство под звуците на българската гъдулка, се понесоха съ насъ въ китно българско хоро. Може ли някой отъ насъ да не си спомнюва съ умиление за онези минути на чиста, възвишена радостъ, когато нашиятъ старъ директоръ г-нъ Василъ Карагьозовъ презъ сълзи отговаряше на приветствията? Нима тези сълзи не са веренъ изразъ на неговата отзивчива душа? Нима тези сълзи, които се впиваха въ неговите слова и отекваха въ нашите сърдца като плахъ трепетъ, не са най-доброто доказателство за бащинската обичъ на нашите господари къмъ насъ?” Независимо, че поводът е изключително тържествен, а юбилеят – 50 години постоянно присъствие по върховете на българската индустрия, заслужава пищни чествания, управляващите организират скромно тържество, „имайки предвидъ, че времената никакъ не подхождатъ за шумни праздненства.” И тук отново за пореден път се проявява дълбоката хуманност и грижовност на Васил Карагьозов, присъща на някои богати хора от миналото. Спестените средства от тържеството даряват на нуждаещите се.

Благодарностъ
Държимъ да изкажемъ голямата си благодарностъ отъ наше име и отъ това на Бичкинския общински съветъ на Ан. Акц. Д-во „Иванъ К. Калпазановъ”, за жеста, който управлението на дружеството направи на 27 т.м. – патронния праздникъ на фабриката и отпразднуване още на 50 годишнината отъ пускане текстилната им фабрика въ с. Бичкиня – І-ва в Габровско и цяла България, като подариха 5 000 лв. за раздаване на бедните жители отъ общината. Дарението, което д-вото прави, не е първо, не ще остане и последно. Примерът нека бъде последванъ и отъ други, особено в сегашните дни на изнемогване.
От постоянното присъствие при Бичкинската община
***
"На 21 декември 1932г. цар Борис ІІІ „е благоволил да приеме на продължителна аудиенция г. Василъ Карагьозовъ, директоръ и членъ на управителния съветъ на акционерното д-во „Иванъ К. Калпазановъ” въ Габрово и германски консулъ там. По случай 50 годишният юбилей на фабриката Н. Величество е благоволилъ да награди г. Карагьозова съ Орденъ за гражданска заслуга ІІІ степенъ, който му е предалъ лично.”
Личността на Васил Карагьозов е уникална по много причини. Например всеки път при загуба на някой член от семейството си е правил големи дарения за различни хуманни каузи: 1892г. – за построяване на забавачница в Габрово, 1907г. и 1910г. – за Народната библиотека “Априлов – Палаузов” – Габрово, 1910г. – за построяване на безплатна трапезария към Дружество “Майчина грижа” – Габрово. За тези мероприятия разполагаме с документи, а колко всъщност е направил, само Бог знае. По други щастливи поводи, по случай 50-годишния юбилей на фабриката, по случай своя 75-годишен юбилей, дори и без конкретен случай прави дарения на Червения кръст, чийто член е от 01 януари 1905г., на Спортния клуб “Чардафон” – Габрово, на читалището, на библиотеката, към фонда “Бедни ученици”.

Църковник
Интересни са контактите на Васил Карагьозов с представители на православното духовенство. Свързва го голямо приятелство с монасите от манастира “Св. Вмчк. Георги Зограф” на Атон. От там през 1903г. донася житието и литургията на Св. Онуфрий Габровски и ги предава на Габровския девически манастир.37 Успява да измоли от Търновския митрополит „да се произнася всякога на отпуст църква името на Габровския светия”. Дарява крупни суми за църквата “Св. Йоан Рилски” в с. Бичкиня (днес квартал на Габрово). Има заслуги за изграждане визията на този храм. Обещава да даде средства за неговото издигане. Изричното му желание е фасадата да бъде толкова красива, колкото на църквата „Успение Богородично” в центъра на Габрово, а не да изглежда един малък и невзрачен храм. Действително и днес съществуващата църква привлича погледите с интересната си визия.
Предоставя средства и на църквата “Св. св. Константин и Елена” – Търново, която е близо до мястото, където е била родната му къща на улица „Гурко”. Търновското епархийско старопиталище “Св. Архангел Михаил” също получава финансови помощи от Васил Карагьозов. В свое писмо до Търновския митрополит пише, че е напуснал Търново от 1871г. „но аз милея за родния си град, затова искам да се притека в помощ с тази скромна лепта”.

Обръщане
В края на м. октомври и началото на м. ноември 1926г. Васил Карагьозов посещава Италия по бизнес дела. При разходка по езерото Комо (Северна Италия), лодката, в която пътува, се преобръща и той оцелява благодарение на намесата на един Светогорски монах, който го спасява. Приема тази случка като знамение. След като прави равносметка на живота си, осъзнава, че вече е на преклонна възраст, че дълги години работи за благото на хората като учител, политик, директор на фабриката, вицеконсул. Всеотдайно и умело използва придобитите знания и опит. Но си дава сметка, че не би бил такъв, ако Господ не го е надарил с безкрайна сила, енергия, ум и знания, за да постигне тези безчет успехи. Ако Всевишният не беше му дал възможността да се роди в подобно семейство, да учи в чужбина, нямаше да може да упражнява тези отговорни и трудни професии. Да си извоюва авторитет и достойно място в обществото в България и в чужбина сред най-видните и авторитетни исторически личности, да натрупа богатство. Затова решава, че единственият най-достоен начин да се отблагодари на Бога за всичките добрини, които му е сторил през целия живот и за силите, които му е дал, за да преодолява препятствията, е да се посвети изцяло в служба на Всевишния като стане монах и като служи вярно на Господ до края на дните си. След като пребивава в Габрово 53 години, след като извървява дълъг път и постига успешен светски живот, в който Васил Карагьозов достига всички тези успехи, за които разказвахме досега и успява да даде на обществото всичко, на което е способен, вече е дошло времето да се оттегли от деловия, светския и обществен живот, и да се посвети на Бога.
В този момент завършва първият, светски, етап от неговия живот и поставя началото на втория, чисто духовен. Васил Карагьозов започва да търси къде най-добре би могъл да реализира своето желание. През 1933г. категорично решава да прекара остатъка от живота си в Зографския манастир “Св. Вмч. Георги Зограф”. Това място му е напълно познато – много пъти е бил там на поклонение. Приятел е с братята – монаси, които скоро ще се превърнат в неговото ново семейство. Запознат е с порядките в манастира и атмосферата, в която му предстои да се потопи, за да служи на Бога. Започнал своя професионален път в Априловото школо – люлката на най-българското просвещение, Васил решава да завърши земния си път в една от най–ярките светини на българската книжнина и духовност Зограф. Вероятно Васил Карагьозов ще се окаже единственият успял човек в България, който в онези години доброволно и съзнателно напуска светския живот и отива в манастир, така както е направил цар Борис І през 889г. Макар и ревностни християни, семейството, познатите и бизнеса не искат да се разделят с него и не са съгласни “да ги лиши от своето ценно присъствие и съдействие”. Всички добре осъзнават, че ако замине, няма да го видят повече жив. Той пък няма да може да се радва на своите любими деца и внуци. „Ние знаехме, че иска да стане монах, но не очаквахме да бъде толкова скоро”, си спомня една от внучките Весела Цанкова–Солофрано. Всички доводи и увещания не успяват да накарат Васил Карагьозов да промени плановете си. Неговото решение остава категорично. Той е дълбоко убеден, че това желание е провокирано от неговата воля, но такава е и Божията воля. Той трябва да ѝ се подчини. От емоционална и психологическа гледна точка посвещаването на Бога не е лесна работа. Да докажеш предаността си към Господ изисква огромни човешки и емоционални жертви, които не всяко живо същество е готово доброволно да направи. Човек със слаб характер не би могъл да се отрече лесно от едно добре осигурено битие, от лукса и уюта на дома, за да заживее в скромна монашеска килия без особени удобства. Човек, прекарал голяма част от живота си пътувайки в и извън пределите на България, трудно може да се застои затворен на едно място. Обществено изявеният човек трудно би се отказал от уважението и всички почести, които му предлага светският живот. На човек, живял щастливо, заобиколен от своята любяща фамилия, деца и внуци, ще му бъде много трудно да ги напусне и да се отдели от тях, знаейки, че повече няма да ги вижда. В същото време ще му се наложи да приеме за свое ново семейство чужди и непознати хора – братята монаси. Но такава е съдбата на всички поели по този път. Става ясно, че само силната личност, силно вярващият човек, дълбоко обичащ Бога е в състояние да извърви този не лек път, както са сторили това всички монаси, монахини, светци и светици. За да бъде непоколебим в своето намерение, човек трябва сам да достигне до дълбокото убеждение, че за него единственият и правилен начин да продължи своето съществувание е като се отдели от света на суетата и се потопи в един по-извисен и по-духовен начин на живот. В манастира човек може да достигне до висшата мъдрост, за която питал Евул какво точно тя представлява и получил отговор от Свети Василий Велики: „В помненето на смъртта! Ако ние действително по-често мислехме за смъртта, нямаше да се привързваме толкова силно към непостоянните земни блага, а повече щяхме да се стремим да придобиваме вечните. Една е телесната слава, а друга – природата на безтелесното. Никой не може да се наслаждава и на двете едновременно, защото "никой не може да слугува на двама господари." (Матей 6:24). И още: „Не обиквай земното, защото то е като простряна мрежа, в която ще се хванеш като птица”. Думата „монах” е с гръцки произход – „monachos” означава сам. В речника за чуждите думи в българския език е поместено следното обяснение: ”Монахът е член на манастирско общежитие, дал обет да води безбрачен, аскетичен живот, според църковните канони”. Едно от основните задължения на всички монаси и монахини, които сами или по Божията воля са избрали да водят монашески живот, е да стопанисват и опазват, да се грижат за поддръжката на манастирите, които обитават, заедно с всички съкровища в тях – чудотворните ликове на Света Богородица, Иисус Христос, на останалите светци, техните чудотворни мощи, безценните книги, фреските, стенописите и уникалната архитектура на храмовете, които ги превръщат в неповторими шедьоври на художественото изкуство. Тези, които са събрали достатъчна смелост и са се посветили на Бога, като са постъпили в някой манастир, успяват да станат част от един друг свят, за който игуменът на манастира „Симонопетра” на Света гора архимандрит Емилиян разказва: ”Монашеският живот е образец за човешко общество. Нито демокрацията може да достигне такова съвършенство, нито монархията, нито социализмът. Никоя система не притежава съвършенството на монашеското житие. Защото е действително ангелско общество, бих казал светоотеческо, т.е така както са живели светите отци на на Църквата”. Друга важна задача в битието на монасите откриваме в следния цитат: „Преподобни Теодосий управлявал многолюдното си братство, като се ръководил от монашеските правила на съотечественика си" (Свети Василий Велики). В своето мъдро ръководство великият духовен отец благодатно обединявал кротостта със строгата справедливост. Всички ревностно практикували социалното добротворство и се грижели за бедните, странниците и болните, които прибягвали до помощта на многобройните манастирски благотворителни заведения. Сам великият Теодосий измивал раните на страдащите в неговите болници и помагал за обслужването на разнообразните просители и поклонници. „Според християнската етика, ти трябва да търсиш доброто в другите, да не ги осъждаш.”, споделя монахиня Ксения от манастира „Рождество на Пресвета Богородица” край с. Кабиле, Ямболска община. „Християнският начин на живот е свързан с работата върху себе си, върху изцелението на собствената душа”.

Монах
Настъпва 1934 година. Васил Карагьозов се заселва на Атон и приема монашеското име Вениамин Схимонах в манастира „Св. вмчк. Георги Зограф”.

Защо Васил Карагьозов искрено е пожелал да се посвети на Господ и Бог го е приел в светата обител? За да може вече като схимонах да благодари за своя пълноценно изживян живот. От това свято място да се моли за своите близки, приятели и за благоденствието на всички хора. Защото е живял достойно и е извършил много добрини, според християнските норми, независимо, че е бил светски човек, от българското и световно хай-лайф общество. Защото е преживял и познал многократно собствената болка и страдание, тези на близките му и на хората въобще. Защото вече е бил психически готов да поеме по пътя на изцяло духовните търсения. Да преосмисли на спокойствие живота си, да се покае за грешките, които евентуално е допуснал, да подготви съзнанието си за момента, в който Господ ще го прибере при Себе Си.
Наред с духовните занимания, в продължение на 4 години присъствието му в манастира съвсем не е пасивно. Той е назначен за секретар, защото владее 7 чужди езика, включително и гръцки, и има богат бизнес опит. Води деловата кореспонденция на манастира, посреща и изпраща множеството чужди поклонници, дошли на това свято място да търсят връзка с Всевишния.55
Когато Михаил Ковачев прави обиколка из манастирите на Света гора, в Зограф е „силно трогнат от дружелюбното Аврамово гостоприемство на зографските братя и епитропи, всепреподобните отци Вениамин, покойник вече, Иренах, Кесарий, Исидор и библиотекарят Панарет, които се оказаха не само отлични българи и прекрасни доброволни отшелници, но и прекрасни домакини, прекрасни стопани”.56 През месец май 1937 г. Атон е посетен от гръцкия крал. Вениамин Схимонах го посреща и успява да впечатли високопоставения гост и неговата свита със своята изключително висока обща култура, образованост и чуждите езици, които владее. От Зограф изпраща средства за фонда „Бедни ученици” в Априловската гимназия. Участва в реконструкциите на едно от крилата на манастира с лични средства и със съвети. Снабдява манастира с провизии (боб, леща, ориз, жито) с помощта на своя син Кольо Карагьозов, който освобождава от митница товарите и контактува с институциите – Гръцкото посолство, Външно министерство.58 Дарява на манастира част от богатата си лична библиотека. Ако децата на Васил Карагьозов и тяхното образование са най-голямото му постижение в човешки план; ако всичко, което е успял да построи и закупи е неговото достижение в материален план, ако дипломатическата и консулска служба е най-високия връх в светската кариера на Васил Карагьозов, то монашеството е най-върховното му достижение в духовен план. А духовността има две измерения. Според бенедиктинеца Давид Щайндл-Раст, „ако само приемаме в себе си – имот, признание, благосклонност, любов, но нищо не отдаваме, тогава потъваме в пясък и сол. И вече не сме жива, а мъртва вода”. А в житието на Света Петка Търновска четем: „Вещественото милосърдие е израз на християнската любов, но най- високо е духовното милосърдие, което се изразява в молитва за душите на всички хора, защото тялото се разрушава, а душата е безсмъртна”. Така и Вениамин Схимонах, наред с многото делови отговорности в манастира, намира и ново поле на изява. Взема участие в ежедневните църковни служби, редом с всички остнанали монаси, за да изпълнява онова свещенно тайнство, наречено мисия на монасите. То най-точно е описано от Хайнц Нусбаумер в книгата, посвена на монасите от Атон „Монахът в мен”: „Някои казват, че монахът трябва да служи на света, за да не яде напразно хляба на народа. Затова е важно да се разбере, в какво се състои службата на монаха и как в действителност той помага на света . Монахът се моли през сълзи за целия свят. Това е неговото най – важно дело и тук се крие ползата. Тъй като светът се крепи само на молитвата. Ако тя спре, той ще пропадне”. Като надарена, добре образована и интелигентна личност, Вениамин оставя ярка следа в историята на светата обител. Намира вечен покой на 31 март 1938 г. И днес костите му се съхраняват в костницата на манастира, заедно с тези на другите монаси.
***
Животът на Васил Карагьозов може до послужи за пример на съвременниците ни. Той е човек от нашето общество в недалечното минало, надарен с голямо и щедро сърце. От него можем да се приучим на реалните християнски ценности и как да ги прилагаме на практика, така както е правил и самият Васил Карагьозов. На младини е учил учениците на дескриптивна геометрия и чертане, възпитавал е своите деца, учил е своето семейство и познати как да правят успешен бизнес. А през целия си живот Васил Карагьозов се явява един морален учител за българите. Той ни показва чрез делата си, че освен отделни личности сме част и от едно цяло. Така, както работим съвестно за собствения си просперитет, трябва да работим отговорно за просперитета и авторитета на цялото наше общество. Защото „… веровият опит и религиозните ценности влияят не само върху индивидуалната ориентация на човешките дейности, но и върху жизнения свят на Общността”.
Ако светският живот на Васил Карагьозов го превръща в един успял и известен човек в цяла България и в държавите, с които е поддържал делови и лични отношения, според светските стандарти, то всички добрини, които е извършил и битието му на монах формират един цялостен, пълноценно изживян и завършен, и му отреждат място сред достойните люде, живяли на земята и сега обитаващи невидимия Божествен свят.

http://www.pravoslavie.bg

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Търновските фабрики

Индустриална зона- В.Търново

В Пътеводителя от 1907г. пише, че търговията на града е значително отпаднала сравнена с оная в турско време. "Търговците, които по-рано имаха магазини в града, поради намаляване на търговските им операции, пренесоха се в Русе, Варна или София. Много от по-раншните магазини, които се пълнеха с манифактурни, колониални предмети и др. стоки, се затвориха, и сега те са превърнати или в кръчми, или в ябълкарски дюкяни. Цели редици от дюкяни (чершии) изчезваха. Занаятите и те също значително отпаднаха, а някои други се изгубиха, понеже се измениха потребите на хората — от една страна, а от друга, след освобождението даде се право да се откриват занаятчийски и други дюкяни във всяко село и паланка. Това последно обстоятелство съвсем съсипа търговията в града, голяма част от която по-рано ставаше със селените от околните паланки и села. В Търново се внасят главно предмети за домашна потреба и хранителни продукти. Изнасят се брашна, сурови кожи, сушено месо (пастърма) и сужук, бира, печени пашкули, и разни видове фидета и макарони. Брашна, които биват разни качества, се произвеждат в новопостроените турбинни воденица в землището на гр. Търново и на близките около него села по р. Янтра. Брашната, освен в града, се продават и в цяла Северна България, дори в Цариград. Бира в количество 10000 хектолитра годишно се произвежда в фабриката на Никола х. Славчов & C-иe, находяща се в местността „Мармарлия“. Тя се консумира, освен в града и окръга, и в някои други окръзи на Северна България. Бирата се приготовлява от първокачествени ечемици и от най-хубавата край града вода. Отличава се с много приятен вкус и с пивкост. Край фабриката има хубаво уредена градина с буфет. Сушеното месо — сужук и пастърма, се приготовлява в градската скотобойна (салхана). Чисто месо (сушено и за касапниците) от скотобойната ежегодно се изнася от 800000 — 1000000 килограма. Скотобойната е построена след освобождението според хигиеническите изисквания. Тя се намира в „Дервенето“ край р. Янтра. Филета и макарони се приготовляват във фабриката на Ангел Попов, която се намира в землището на с. Килифарево. Тези фидета и макарони по качество стоят по-горе от чуждестранните, затуй имат широк пазар и конкурират навсекъде из делото Княжество.  Пашкулите се пречистват и пекат във фабриката, известна под името „Сарафидова“, находяща се в лозята по шосето за Севлиево. Тази пашкулена фабрика, както и бившата Карагьозова, която е за шосето за Габрово съществуват още от турско време и свидетелствуват за процъвтяването на бубарството в града още отдавна. Сега бубарството пак се провдига и в скоро време, когато достигнат големина посетите в голямо количество чернички, то ще почне да дава наново хубав приход на гражданите. В последно време ежегодно от града се изнасят за Франция печени пашкули около 50000 килограма на стойност 500000 лева. Самият град сурови пашкули дава твърде малко. Паната на суровите пашкули се колебае между 2,80 лева до 3,20 лева. Кожите се изнасят или съвсем сурови, или изработени от табаците на мешини и гьонове."
Преди Освобождението във Велико Търново са основани някои фабрики, които продължават да съществуват и след това. Най-голямата била Фабриката на Стефан Карагьозов, произвежда различни видове брашна, хлебен спирт и коприна. До 1886 г. продължава да работи фабриката за преработка на пашкули на Стефан Сарафов (Сарафиди), построена през 1868 г. в лозята по шосето София-Варна. Продължават да работят и няколко спиртни и тютюневи фабрики, основани с търговски капитали, които имат ха­рактер на работилници. Трите спиртни фабрики са собственост на търговците на спирт и пашкули Никола Люцканов в Долната (Асенова) махала, на брат му Коста Люцканов (Паш­кули) в началото на Устето и на Ганчо Витанов на Марино поле. На третия етаж на хана на хаджи Николи се помещава тютюневата фабрика на братя Костови. Тютюневата фабрика „Трапезица“ на братя Минкови, Ст. Бъчваров и Ат. Бобев и сие заема втория етаж на същия хан, а недалеко от тях, на днеш­ната ул. „Сава Пенев“, се намира фабриката на Ил. Петров, Ст. Георгиев и сие. За разлика от първите две тя не само пре­работва тютюн, но произвежда и цигари. В Търново работели и три салхани, в които се приготвяли пастърми и суджуци. Червишът се събирал във волски мехури и се изнасял в Одрин и Цариград, а претопената лой се събирала във волски шкембета и се продавала за правене на сапун или лоени свещи. Салханите били собственост на хаджи Мишон. Първата се намирала на източната страна на днешната ул. „Никола Габровски“, до строителния техникум; втората до гара Трапезица, на десния бряг на Янтра, закрита през 1878г., а третата — в началото на Дервента, на десния бряг на Янтра, закрита също по време на Освободителната война. 

През 1879г. търговците на брашно, наследници на предприемчив търговец на добитък, братя Велкови модернизират бащината си мелница в Пушевско землище (Леденик) за производство на фини бе­ли брашна. В нея е вложен капитал 10 хил. зл. лв. През 1893—1894г. Пеню Велков построява в м. Дервеня фабрика за брашно „Янтра“, в която е вложен капитал от 50 хил. зл. лв. и работят 10 работници. През 1894 г. Бр. Цан­кови и х. Петър Баев купуват тютюневата фабрика на Бр. Ко­стови и сие. Стефан П. Костов в съдружие със Станчо х. Доб­рев Церовски и Ефросина Витанова купуват на следващата го­дина фабрика „Янтра“ от задлъжнелия П. Велков.

През 1884г. известният търновски индустриалец, бивш ши­вач и търговец на бубено семе Ангел Попов заедно със своя шурей Никола Димитров Смилов—Гарибалди, и в съдружие с търговската къща Ил. Петров, Н. Георгиев и сие и Джорджо Момчев започват в м. Дервеня строежа на фабрика за произ­водство на фини бели брашна „Дервент“. Фабриката има ин­сталирана мощност 75 к. с., вложен капитал от 64 хил. зл. лв. и 15 работници. Фабриката на Ангел Попов

През 1887—1888 г. Тодор Косовски в съдружие с Пеню Велков и Петър Ахмаков построява и оборудва с вал­цови машини фабрика за брашна „Белянка“ в едноименната местност. Във фабриката е вложен капитал от 65 хил. зл. лв, ка­то се използува трудът на 16 работници. Трите фабрики за брашно на братя Велкови, А. Попов и сие и Т. Косовски и сие произвеждат годишно по 3 млн. оки тънки брашна. Голяма част от продукцията им се изнася за Румъния, Турция, Египет и други страни.
В края на 80-те години си пробива път едно ново произ­водство — пивото. За пръв път в града пиво се произвежда преди Освобождението от Ст. Карагьозов. С това производ­ство се заемат х. Ангелаки в съдружие с Д. Карагьозов, Ст. Сарафов и Петър Бегликчията. Пиво се произвежда в маха­лата „Св. Троица“ и Асенова махала. Но истинско фабрично производство на пиво започва с отварянето на фабриката на Артур Вилзер през 1887г. и на Алоиз Дейрингер през 1890г. в района на сегашния жп пансион. Във фабриката на А. Вил­зер са вложени 2500 зл. лв. През 1889г. тя произвежда 130 хил. оки пиво. Фабриката на А. Дейрингер е по-малка. През 1895г. тя произвежда 34 478 литра пиво (бира). През последното десетилетие на XIX в. в града се откриват няколко нови фабрики. Най-голямата от тях е парната пивоварна фабрика на братя Хаджиславчеви и Иван Халачев и сие с капитал от 550 хил. зл. лв. В нея работят 28 германски и чехски майстори пивовари и общи работници от града. Фаб­риката е построена през 1891—1892г. от майстор строителя Стоян Герганов, който строи фабриките на Т. Косовски и П. Велков.14 Тя е в съседство с фабриките на Ст. Карагьозов и К. Люцканов. През 1896г. нейното производство е 212 500 литра пиво, което съставлява 60 на сто от цялото производство в окръга.
От 1872г. Христо Иванов Големия (Книговезецът) открил фабрика за цигарени книжки, върху които изписвал патриотични слова. Тя се намирала на сегашната улица „Иван Вазов“.  През 1874г. Георги Смилов открил фабрика за вакса и сапун — тоалетен и за пране.  През 1891г. Константин Коев и сие отваря първата бъл­гарска бояджийска фабрика в Асенова махала с капитал от 30 хил. зл. лв. и 12 работници. Няколко месеца по-късно бояджий­ска фабрика отваря и Владимир Нейков (Ненков) с капитал от 50 хил. зл. лв. и 15 работници. На следващата година Ни­кола Цончев построява малка фабрика за спирт в началото на м. Ксилифор. Фабрики за спирт с по 3—5 работници имат А. Стоянов и Хр. Рачев. В началото на 1895г. във Велико Търново има 3 тютюневи фабрики, 2 пивоварни (затворена е фабриката на А. Вилзер), 5 спиртни, 2 бозаджийски, 5 за брашна и една фабрика за тес­тени изделия. В тях работят около 180—200 работници. Една част от тях са жени и момичета със средна дневна надница един лев. Евтиният труд и местните селскостопански суровини носят годишно по 6—7 хил. зл. лв. чиста печалба.
В навечерието на икономическата криза през 1897г. е съз­дадена плетачната фабрика на търговците манифактуристи братя Малиеви, която произвежда разни трика, фланели, пан­талони, чорапи и други от местен и вносен памук и вълна. Продукцията ѝ е наградена с бронзов медал на изложението в Лиеж през 1905г.

От 1906 до 1912 г. във Велико Търново се създават някол­ко нови фабрики. През 1906 г., след като продават мелница „Янтра“ на нейния основател П. Велков, съдружниците Ст. П. Костов и Ст. х. Д. Церовски се разделят. Първият основава бонбонена фабрика .„Малина“ /моят прадядо/, а вторият — пивоварна фабрика. През 1910г. пивоварната фабрика на Ст. х. Д. Церовски про­извежда 13 910 декалитра пиво. Тя се сблъсква с голямата конкуренция на пивоварната фабрика на Н. Хаджиславчев и сие, която през същата година произвежда 6000 хектолитра, а след разширението през 1911г. — 14 000 хектолитра.
На 15 януари 1909г. Хараламби Владков основава нова парна бояджийска фабрика под Стамболовия мост с около 30 работници. По същото време Никола Фичев основава месо- кланица край жп гара Трапезица с 20 работници, където се произвеждат разни видове пастърми, салами, луканки, суджу­ци и други колбаси. По-малки месокланици отварят Лазар Иванов на Марино поле с 10 работници, Хр. Ив. Кюсето и Д. Ст. Бакърджиев.
По днешната ул „Н. Габровски“ е открита фабрика за дървен строителен материал на Шаранков—Райчев и сне. На 12 август 1910г. е основана първата българска фабрика за шевни конци „Трапезица“ от Тодор Кв. Кърджиев (от фамилия на абаджии и търговци) и зет му д-р Георги Петков (широк социалист). Още преди да пус­не в продажба първата си продукция, фабриката умишлено е подпалена и по-голямата ѝ част изгаря, при което е убит чеш­кият майстор-специалист. По-късно тя е възстановена.
Преди Балканската война в града са основани от занаят­чии една кожухарска фабрика на бр. Куюмджиеви и Бодовски е сие, кожарските фабрики на Събирателно дружество (СД) „Г. П. Шанов, П. Върбанов и сие“ (1912—1920) в Асе­нова махала и на СД „Бр. Рибарови и Генчо П. Симеонов и сие“ (1910—1929) под Момина крепост. В града работят и две содолимонадени предприятия с по 3—5 работници, една- таот които е собственост на Косю Сарънедялков.
През 1912г. във Велико Търново има 4 фабрики за браш­на и 4 обикновени воденици, една фабрика за тестени изде­лия, 2 пивоварни, 2 содолимонадени, една бонбонена, 4 за ме­со и месни изделия, 2 кожарски, една кожухарска, една пле­тачна, една за шевни конци, 2 бояджийски и една металолеяр- на фабрика. В тях работят около 390—400 работници. За един период от 15 години броят на индустриалните работници в града се удвоява, макар степента на концентрацията им да не се е увеличила. Повечето от фабриките са дребни с по 3—10 ра­ботници.
В края на 1912г. новосъздаденото Чехско-българско акционерно дружество (АД) иска разрешение от Търновската градска община за построяване на захарна фабрика в м. Дъл­га лъка. След отказа на общината дружеството получава разрешение за строеж край жп гара Г. Оряховица. На 13 декември 1913г. П. Бобев, И. Атанасов, Д. Георгиев и сие основават металолеярна фабрика „Динамо“ на днешната ул. „Васил Левски“. През същата година Злати Ив. Златев обо­рудва обущарската си работилница с машини за нов вид про­изводство и на 22 март 1914г. открива първата българска фабрика за филц и кече. Тъй като кечето се търси особено много от армията, фабриката се развива бързо и намира до­бър пласмент на продукцията си до края на Първата световна война. На 24 януари 1914г. Ж. Бошнаков, Д. Ив. Радоев, Е. Димит­ров и сие основават химико-индустриално дружество „Стелла“ (от 1927г. еднолична фирма на Ватю Ив. Радоев). Дружеството си поставя за цел доставка и производство на аптекарски предмети и химически продукти. Фабриката на дружеството, която се намира до жп гара Велико Търново, е известна пре­ди всичко като оцетна, в която работят 5—7 работници. Наследниците на Н. Цончев братя Цончеви и Б. Стефанов, и сие преустройват спиртната фабрика и на 1 май 1914 г. от­криват памукотъкачна фабрика. През 1617 г. тя отново е пре­устроена и до края на 1924г. произвежда растителни масла, шарлан от орехи и други с 9 работници. Памукотъкачна фаб­рика в съседство с тази на бр. Цончеви открива и Анонимио АД „Напредък“ (1914—1917). В управителния съвет на дру­жеството влизат В. Ангелов, Ст. Градинаров и П. Друмев. На 8 май 1915г. група ентусиасти основава Електрическо индустриално дружество „Светлина“, което си поставя за за­дача да построи електрическа централа на р. Янтра при Леденик за осветление на града. Номиналният му капитал въз­лиза на 100 хил. лв., от които са внесени само 30 хил. лв. През 1919 г., поради финансово-стопански затруднения, дружество­то е ликвидирано и инвентарът му е продаден на акционерно дружество „Царевец“. През 1915 г. Стефан Стоев открива на Марино поле фаб­рика за огледала, която по време на войната престава да съществува.

Иван Костов- Малината, моят дядо пред дюкяна си

След Първата световна война някои фабрики се откриват на долния етаж на къщата на търговеца. В предната част е магазинът, а зад него — фабриката. Такива са фабриките на ул. „Макензен“ (сега Независимост). Една от тях е била фабриката на дядо ми "Малина" за бонбони и карамели, намираща се на ул. "Макензен" №13. Друга подобна е била конячната фаб­рика „Лъв“ на СД „Бр. Н. Сиракови“, основана през 1922 г. (от 1928 г. на Борис Н. Сираков и сие), а недалеко от тях е бонбонената фабрика „Кармен“ на СД „Константин Денев, Киро Мутафов, В. Каваклов и сие“, основана през същата го­дина. От подобен род е кошничарската фабрика на Петър С. Антонов на пл. Баждарлък (Велчова завера), която изработ­ва салонни и градински плетени мебели, куфари, кошници и други. Други фабрики се помещават в набързо построени неста­билни или дървени сгради и бараки покрай Стамболовия мост и по днешните улици „Мармарлийска“, „В. Левски“ и „Н. Габ­ровски“. В повечето от тях собствениците участвуват непосред­ствено в производството. Такива са сапунената фабрика „Мил­ка“ на СД „Н. Ил. Петров, Ив. Панайотов и сие“ на Марино поле, фабриката за четки и мебели на Аврам Узунов, която изгаря на 1 януари 1923г., канапената фабрика на Командитно дружество (КД) Перо (Петър) Минчев и сие, основано на 1 май 1923г., бояджийската фабрика на СД „Д. Ив. Червенаков и Нено Венков и сие“ в Асенова махала, основана през септември 1921г. Нехигиенични са помещенията на тютюнева фабрика „Болярин“, на акционерното дружество, основано на 4 март 1920г., както и помещенията на клона на безименно АД „Съединени тютюневи фабрики“ (1922—1932).

През 1918—1923г. във Велико Търново има 2 содолимонадени и 2 пивоквасни фабрики с общо 15 работници, разполо­жени около Марино поле. През 1918г. край жп гара Ве­лико Търново е отворена шоколадена фабрика на преселниците-търговци от Македония бр. Цвяткови. В нея работят 10— 15 работници. Малка фабрика за производство на фиде и ма­карони с 4 работници отваря Руси Бояджиев през 1921г. в Асенова махала. През същата година в бившата фабрика за брашно на бр. Велкови е открита още една фабрика за фиде и макарони с 12 работници. Фабриката на А. Попов в Ки­лифарево става собственост на Ефория „Ангел Попов“. През 1921г. се откриват две фабрики за нишесте, скорбя­ла и пан на Стефан Стоев с 6 работници и на Ст. Попов с 3 работници. През 1923 . за кратко време те се обединяват. През същата година след неуспеха на първите двама, с това производство се заемат братя Сиракови, като преоборудват с нови машини фабриката на своите предшественици, но и те не успяват да се утвърдят. През 1921 — 1923г. се създават 4 фабрики: на СД „Жеко Петков и сие“ в м. Дълга лъка с 50 работници, на бр. Попови и сие в Присово с 15 работници („Звезда“), на П. Колев, Ил. Киров и сие с 12 работници и на Злати Ив. Златев в преустроената кечана фабрика с 25 работници. През 1925г. в Пушево е отворена оше една керамична фабрика на Кънчо Атанасов и сие. След войната, като едно от големите предприятия в града с характерна за времето си фабрична сграда, съвременно обо­рудване и организация на производството, е фабриката за шевни конци. Тя става собственост на АД „Трапезица“ с цен­трала в София на ул. „Леге“ 22. В дружеството участвуват големият финансист Захари Алкалай, братя Кърджиеви, нем­ският инженер Фридман и други. За главен майстор е назна­чен Зигфрид Астер, а за управител Павел Костов. Фабрика­та ползува парна и електрическа двигателна сила. Друга по-голяма фабрика през този период е металолеярна „Янтра“ с 20 работници, основана на 21 ноември 1921 г. от група руски емигранти, която по-късно става еднолична фирма на Димитър Л. Кантарджиев. През 1921 — 1923 г. пивоварната фабрика надминава многократно довоенното ниво на про­изводство. От 1 януари 1923 г. тя става собственост на Командитно дружество „Никола Хаджиславчев“. След войната, като едно от големите предприятия в града с характерна за времето си фабрична сграда, съвременно обо­рудване и организация на производството, е фабриката за шевни конци. Тя става собственост на АД „Трапезица“ с цен­трала в София на ул. „Леге“ 22. В дружеството участвуват големият финансист Захари Алкалай, братя Кърджиеви, нем­ският инженер Фридман и други. За главен майстор е назна­чен Зигфрид Астер, а за управител Павел Костов. Фабрика­та ползува парна и електрическа двигателна сила. След Първата световна война електрическата енергия на­влиза все повече като двигателна сила в индустриалното производство у нас. На 27 април 1919 г. в града се основава Без­именно АД „Царевец“ за добиване на електрическа енергия, което просъществува за кратко време. То успява само да постави генератор при воденицата в Чолакова махала и да приготви терена за строеж на Леденишката хидравлическа централа. През 1920 г. земеделското правителство приема За­кон за Водните синдикални сдружения. Той е първият за­кон, с който държавата покровителствува и ръководи електри­фикацията на страната. На 16 май 1921 г. във Велико Тър­ново се основава Воден синдикат „Янтра“, който в следващите години се заема с електрификацията на града.
Във Велико Търново се слага началото на индустрия­та за тестени изделия. Тук са основани първата българска бояджийска фабрика, първата българска фабрика за шевни конци, първата българска фабрика за филц и кече. Продукцията на много от търновските предприятия задоволява нуж­дите не само на града, но и на страната. Тя е съставна част и на българския износ за Турция, Гърция, Румъния, Унгария, Австрия, Германия и други страни. Сами може да си направите изводите колко фабрики е имало преди девети септември, които се национализират след това. 

СПИСЪК НА ИНДУСТРИАЛНИТЕ ПРЕДПРИЯТИЯ, НАЦИОНАЛИЗИРАНИ ПО СИЛАТА НА ЧЛ. 1 ОТ ЗАКОНА ЗА НАЦИОНАЛИЗАЦИЯ НА ЧАСТНИ ИНДУСТРИАЛНИ И МИННИ ПРЕДПРИЯТИЯ

ПОДКРЕПИ И РАЗГЛЕДАЙ АЛБУМА

 Снимки на търновски фабрики от фотоалбум с фотографии на български индустриални предприятия от периода 1887-1912г., подарен от Съюза на българските индустриалци на цар Фердинанд І по случай 25-годишнината от възшествието му на българския престол.

Из книгата "Велико Търново през вековете" и "Велико Търново 1185-1985", статия на Кинка Панайотова

Прочетете още- НАЧАЛО НА ИНДУСТРИЯТА В ТЪРНОВО- 1925 г. от М. Москов

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Търговията в старо Търново

В Пътеводителя на Търново от 1907 г. пише, че произведените стоки се консумират, освен в града и окръга, и в много oт градовете на турската империя, за гдето се изпращаха с конски товари или с коли. "Търговия се въртеше, освен с произведените от еснафите стоки, още със стоки колониялни и манифактурни. Търново беше стоварище на тези стоки отсам Балкана, и от тука тях ги разпращаха в близките и в по-далечни градове. Търновски търговски къщи се сношаваха с подобни къщи в Цариград, Виена, Лондон, Липиска и др., гдето някои имаха и свои клонове. Търговци от други градове се срещаха във всяко време. Те се спираха в ханищата, които носеха и типични имена: габровски хан, дряновски хан, чахутски хан (гдето слизаха евреите—търговци), арнаутски хан (гдето слизаха търговци албанци, анадодци— лазовете, и изобщо мюсюлмани), и др. За селените от близките паланки и села за пазарни дни през седмицата бяха наредени петък и събота."През втората четвърт на XIX век част от българските градове се издигнали като забележителни търговски центрове. Такъв център за Северна България бил град Търново. „Търново с маазите си — пише М. Москов — бил като склад за една голяма част в България. Същите сведения дава и Ф. Каниц. Един от първите търговци в града през 30-те години на XIX в. бил Велчо Атанасов—Джамджията, който доставял стъкла за прозорците и разни други стоки, които изпълвали собствения му обширен дюкян на Баждарлъка, зимника над него и две мази в уличката, водеща към Самоводския пазар. Крупен абаджия-търговец в Търново бил и старият Кисимов, чието състояние по време на Кримската война достигнало 1 000 000 гроша. Той имал работилница и дюкян, в които продавал готовата стока. В съдружие с фирма от Ески-Джумая търгувал с кожухарска стока. През 1861г. фирмата на Г. Кисимов изпратила кожи във Виена и Лайпциг на обща сума няколкостотин хиляди гроша. Занаятчия-кожухар и търговец бил х. Славчо х. Паскалев, поддържащ кантора в почти всички големи градове на страната и във Виена. Само от своята работилница на Узунджовския панаир продавал по 130—150 коли кожухарска стока. Оживена търговия с фирми, с отделни търговци или по прочутите панаири в европейската и малоазиатската част на империята водели още х. Димитър, х. Ничов (х. Мишон), Тодор Чаоолу, братя Рашеви, братя Пъчеви, братя х. Димови, х. Михалаки, Атанас х. Николаевич и съдружие, Ст. Михайлов и съдружие, Тодор Масалев и съдружие, братя Паница, братя Киселови, братя Камбурови, братя Лефтерови. Голяма кантора за търговия с бакър имал Иван х. Димитров, член на революционния комитет в Търново, а през 1875г. негов председател. Едни от най-крупните представители на търговския капитал през първата половина на XIX в. били джелепите и бегликчиите. Първите били търговци на добитък за клане. Купували цели стада дребен и едър добитък, угоявали го по суватите и през есента го продавали на касапите. Някои от тези търговци имали собствени кланици (салхани), където приготвяли пастърма суджук, червиш, лой и ги продавали на други търговци или направо на пазара. Такъв виден търговец от Търново бил хаджи Минчо, който притежавал голям соват край Свищов. Бегликчиите откупували от турската власт правото да събират данъка върху животните. Те изплащали на хазната от своя капитал начисления данък върху глава добитък на определен район, след което събирали сумите, въз основа на нарочно издаден документ. Това им давало възможност за много кратко време да се обогатяват, което пораждало и съперничество помежду им. Жертва на тази алчност за бързо и леко забогатяване става споменатият търновски търговец и бегликчия х. Минчо х. Цачев, отказал да раздели събирането на беглика с влиятелния и богат турчин Мехмед ага Караманлията, поради което на 22 май 1855г. бил убит от наемни убийци. Макар злосторниците да били наказани, това събитие дълго време вълнувало потресения народ. Наскоро била съчинена песен, която обработил учителят Никола Златарски, а мелодията стъкмил търновският аптекар Никола Златев, капелмайстор на арабската музикална команда, обслужваща квартируващия по това време арабски полк. Причината за подлото убийство е разкрита още в първата строфа - „В Цариград беглика се продава, хаджи Минчо от Търново наддава, хаджи Мехмед иска да се сортачи, хаджи Минчо ортак турчин не рачи.“
Крупни предприемачи били и юшурджиите, които откупували правото да събират десятъка от земеделските произведения. И те като бегликчиите бързо и безнаказно се обогатявали. През 50-те години на XIX в. събирането на десятъка в Свищовска околия било възложено на същия търговец хаджи Минчо и на неговия зет хаджи Николи. Само от събирането на данъците и от джелепчийството всеки есенен сезон през техните ръце преминавали по няколко милиона гроша, от 1 до 2 милиона златни франка. До 1864 г. в търговско, занаятчийско и индустриално отношение Търново стоял много по-високо от останалите градове на Северна и Южна България. По това време търговците от Русчук, Шумен, Габрово, Севлиево, Ловеч, Плевен, Свищов, Джумая, Разград, Видин, Лом, Котел, Стара Загора, Варна, Тулча и др. купували колониални и манифактурни стоки от този град. В пътните бележки на д-р Т. Янков се казва, че в Търново живеели генуезци, дубровничани и италианци, които се занимавали с търговия. От цялата крайдунавска област, включително Видин, Свищов, Русе и Варна тук идвали търговци да пазаруват стока. Градът разполагал с големи стокови стоварища, а търговците му поддържали оживени делови връзки с Цариград, Виена, Манчестер, Лайпциг, Одеса, Букурещ, Брашов, Триест, Гюргево, Измаил, Галац, Белград. Още в издадената през 1804 г. на американски език във Венеция шесттомна география на Хугас Инджиджан за Търново е написано: „Търново, наричат го кючюк Стамбол (Малък Цариград). Населението му е от турци и гърци (да се разбира българи, б. а.), които живеели в големи къщи и и са известни като търговци. В града става търговски панаир на 23 април и 29 септември.“ Още по-значимо е съобщението на дубровничанина Рестич, който пише: „Още в 1590—1606 г. най-видните търновски търговци били местните българи и дори и днес най-голяма част от българските търговци, коренът им е от Търново“. В книгата на Рестич са отбелязани имената на няколко видни търновски търговци — Аврам, Нико, Киро, Дамяно, Марчо, Стефан и др. Освен оживената търговия с прочути търговски центрове за онова време, търновските търговци и сдружения поддържали кантори в някои от тях. Така например братя Лефтерови, братя Камбурови, братя Киселови, братя Паница и Стефан Карагьозов, държали кантори в Манчестер; Минчо х. Николи и Евстати Селвели, Тодор Маслев и съдружие имали солидни кантори в Цариград, Букурещ и Виена. Не случайно Търново е наричан по това време от съвременниците Курускеля (сухо пристанище). За това бурно развитие на търговията много допринасят договорите, които Турция сключва през 1838 и 1840 г. с Австрия и Русия, благодарение на които е открито свободно корабоплаване по р. Дунав и Черно море за търговските кораби и фирми на европейските държави. Те способствуват по българските земи да се разгърне голяма по своите мащаби вътрешна и външна търговия. Провъзгласената от Танзимата свобода на търговията била използувана от българските търговци и занаятчии за разширяване на тяхната дейност вътре и вън от империята. В резултат на това благоприятно стечение на обстоятелствата през 1841г. тук възниква една от най-големите търговски фирми, оказвала години наред активно въздействие върху икономическия живот на града. Нейни основатели,били хаджи Минчо х. Цачев и Евстати х, Николов Селвели. По-късно съдружник става и зетят на х. Минчо, богатият търговец Николи Димов. От 1841г. до 1853г. търновската фирма се води на името на „хаджи Минчо х. Цачев и съдружие“, след което се включва в името на Евстати х. Николов Селвели. Една година след поменатото убийство на х. Минчо през 1855г. фирмата се променя в „Хаджи Николи Минчоолу, Евстати Селвели и съдружие“. Основателят на фирмата хаджи Минчо х. Цачев е роден през 1800г. в Дряново. От 1837 г. живее и работи в Търново. От 1840г., когато в града започнала активна борба срещу гръцкия владика Панарет и се създали две партии, хаджи Минчо и Евстати Селвели застанали на страната на българската народна партия и повели борбата за изгонване на гръцките владици. Заради солидното си икономическо положение и за това, че безстрашно се впуснал в борбата срещу гърцизма, хаджи Минчо бил еднакво тачен както от българите, така и от турците. Известно време той дори бил сандък-еминия на хазната, получил орден от султана, бил нафезия. Другият съдружник на фирмата Евстати х. Николов Селвели е роден в Търново през 1808г. Тъй като бил избран за член на Търновската градска община през 1858—1864г., запазил прозвището „депутатинът“. Член е на българската народна партия при изгонване на гръцките владици от Търново. Когато през 1849 г. търновци изпращат делегация в Цариград с искане за повторното изгонване на Неофит, Селвели поема издръжката на двама от делегатите: дядо Пено и Петко Рачов Славейков. Заради участието си в борбата срещу гръцките владици лежи шест месеца в затвора. През 1860г. е избран за делегат в Цариград по църковните въпроси. След това се премества във Виена, откъдето ръководи търговската дейност на фирмата. Третият съдружник хаджи Николи х. Димов е роден през 1826г. в богат търговски търновски род. Баща му хаджи Димо търгувал с кажухарска стока. Младият Николи отделил също много време за борба срещу гръцките владици. През 1846г. се оженва за дъщерята на хаджи Минчо х. Цачев, след чиято смърт през 1855г. наследява цялото му имущество. Опасявайки се от преследване заради борбата му срещу гърцизма, заминава със семейството си за Цариград, където престоява 23 години и натрупва огромни богатства. Въпреки сполетелите го нещастия (за кратко време умират последователно първата му жена и шестте му деца, а в 1865г. умира от холера и втората му жена), Николи Д. Минчоолу не спира нито търговията, нито участието си в черковно народните борби, за чийто успешен изход е похарчил повече от 500 000 лв. наличен капитал. Като зет на хаджи Минчо, със свои и негови капитали и в съдружие със свои другари той отваря шест търговски кантори в Търново, Русе, Букурещ, Виена, Одеса, Цариград. За ревността на този родолюбец към българщината красноречиво говори следният факт: Веднъж в търговската му кантора в Търново го посетил секретарят на митрополита Мегавулис. С него Николи Димов повежда разговор за българските училища и за гръцките владици. Спорът се разгорещил и завършил с побой над гърка, след което хаджи Николи отворил касата си, пълна със злато, и се заклел, че всичко ще даде, но гръцки владици в Търново няма да има. И остава верен на клетвата си, макар че много по-късно умира в крайна бедност.
След 1856г. със свои капитали като съдружници на фирмата се включват бившите чиновници-агенти Атанас Михайлов, Димитър Селвели и Иванчо Радович Търновлията, един пословично честен, интелигентен и трудолюбив човек, който в продължение на двадесет години усърдно водил строга отчетност, движел цялата търговска дейност и нейната напрегната кореспонденция, благодарение на което през всичкото това време съдружието държало в свои ръце пазара на Северна България. Бързото замогване на фирмата и нарастването на нейните капитали наложило откриването на постоянни търговски къщи, отначало във Виена и Цариград. Виенската ръководел Атанас Михайлов, който още от 1854г. бил изпратен за търговски представител, а след смъртта на хаджи Минчо тук идва и Евстати Селвели. Търговската къща в Цариград ръководели хаджи Николи х. Димов Минчоолу, Стефан Маринов и по-късно Иванаки Михайлов Мазаков, бивш свищовски учител. Отначало фирмата осъществявала връзките си с главните търговски центрове Виена, Триест, Лайпциг, Будапеща и Лондон посредством самите съдружници или платени за целта агенти. Последните купували на комисионни начала стоки от съответните фабрики, фирми или пазарища, като ги препродавали на българската търговска фирма „Хаджи Минчо и съдружие“. От друга страна, тя имала свои платени представители, които отивали в големите търговски центрове на запад, престоявали известно време, като продавали изнесената българска стока и доставяли друга необходима за вътрешността на страната. В помощ на фирмата бил включен цял щаб от търговски агенти. Чрез тях тя зорко следяла за курса на европейските парични единици, за да се прави сметка с каква валута да купува и в каква да превръща капиталите си. Формите на търгуване са различни: на едро, на дребно, с пари и на кредит. От запазената богата кореспонденция се разбира, че фирмата търгувала с всякакви стоки — суровини и фабрикати като желязо, мед (бакър), стомана, спирт, памук, вълна, кожи, кибрит, чинии, кресла, канапета, бубено семе, лой, червиш, черва, прежда (каврак, сулан и др.), памучни платна (басма, батиста, читове разни — дюс, туруджани, алени и Др.), кенари, американ, (всички видове — четворен, тесен, две лахти, дюс и др.); фистанлъци — копринени и памучни, пошове — мода, алени, сини, липиски; док, чорапи, тюлбани, чембери, фесове — каба и хубави, сукна, вълна, канап, ,чулове, сахтиян, кърмъз, синило, химикали, домашни съдове от порцелан, фаянс, готови дрехи, моливи и др. Кореспонденцията на фирмата разкрива не само механизма на търгуване, стоките с които търгува, валутите, които ползува, но и активността на отделните агенти, тяхната оперативност, търговския им нюх и не на последно място верността им към съдружието. От друга страна, става ясно с какво напрежение съдружниците и техният неуморим администратор Иванчо Радювич движат този не малък апарат от агенти: А. Д. Хесапчиев, Михаил Николов, Цонко Минчев, Цаню Недев и Иван Д. Шипчанов — в Габрово; Петко и Михаил Маринови в Елена; Кръстю Миланов в Елена и Беброво; братя Хаджиеневи и П&скал Смилов в Горна Оряховица; Алеко х. Константинов, Е. Шишманович, Пашенко С. Попович в Свищов; Георги х. Бакарджиев в Лом; Петър Сакеларович, Минчо Радювич в Русе; Драгни Ив. Куюмджиев — Джумая (Търговище): Атанас х. Митов в Стара Загора. Търговското съдружие „Хаджи Минчо и Евстати Селвели“ предпочита да установява деловите си контакти с утвърдени и добили име фирми и съдружия като братя Тъпчилещови в Цариград; Николаг Т. Бубиноолу, Прокопи Бакалоолу в Букурещ; Атанас М. Фанович, Петър Сакеларович в Русе; Янко Д. Кисимов и съдружие, Атанас х. Николаевич и съдружие, хаджи Славчо х. Паскалев, Ст. Михайлов и съдружие в Търново; севлиевските табаци; Цоню х. Цончев от Лом; Никола Чакалов в Железник.
Освен с тези известни търговци фирмата е установявала делови връзки с Лондон, Манчестер, Триест, Виена, Белград, Браила, Галац, Измаил, Одеса, Гюргево, Видин, Враца, Плевен, Свищов, Тутракан, Тулча, Разград, Джумая, Варна, Котел, Сливен, Стара Загора, Цловдив, Елена, Дряново, Горна Оряховица. В част от тези градове тя държала мази, където били складирвани стоките и оттам чрез агентите изпращани по предназначение. Маазата в Русе ръководел Димитър Селвели, брат на Евстати; в Търново Атанас Николаев и Сава Илиев; в Свищов Атанас Г. Картанасов и Нено Николов; във Варна — Никола Георгиев; в Лом Георги Н. Бакърджиев, който бил натоварен да събира вересиите на съдружниците от Лом и Белоградчик, както и да следи за изтеклия падеж на полиците (темесюците); във Видин стоките, идващи от Виена, получавали Александър Шишманов и Димитър Вулович, Никола Златев, Тодор Минков, Севастаки Иванович. Фирмата разполагала и с агенти, които срещу определено възнаграждение били натоварени да събират сумите за стоките, продадени на кредит. Такива били Харалампи Елефтеров от Разград, Минко Радювич, брат на Иванчо Радювич в Русе, Стефан Куюмджиолу в Търново. Всички те били длъжни да се отчитат на Иванчо Радювич. От европейските държави най-активен търговски баланс фирмата имала с Австрия, Франция, Англия и най-малко с Русия, където търговията се осъществявала чрез българските колонисти в Одеса и преди всичко в лицето на Ст. Д. Тошкович.
Получените стоки от западноевропейските държави обикновено се разпродавали на едро от търговци на по-малки търговски фирми или на турските учреждения. Продажбата ставала в брой (с пари) или на кредит (вересия). В търговските тефтери, водени педантично от Иванчо Радювич, са вписани стоките, цените и имената на лицата, на които е продавано на кредит. Характерно за 50-те години е, че по-голямата част от продажбите е ставала на кредит, срещу полици (темесюци), които след определено време агентите осребрявали или им продължавали срока, ако за това е имало изрично указание на фирмата. Сумите се събирали и водели в различна валута, главно турски лири, английски лири, рубли, форинти, бярбути, жълтици, махмудии, рубета, ирмилици, драхми, талери, инкусари, нови и стари, унгарчета и др. Когато през 1863г. фирмата започнала да изживява криза, от центъра тръгват до всички агенти тревожни писма с изрична заръка да не се продава повече на кредит, да се събират вересиите (темесюците) и по възможност да не се удължава срокът им, за да може да се уредят взаимоотношенията между съдружниците. Дълбоката финансова криза, в която Турция изпада през 60-те години на XIX в. и пълната ѝ зависимост от западноевропейския капитал, постепенно се отразяват и върху дейността на тази голяма и бързо въздигнала се търговска фирма. След 1863г. тя все по-трудно и по-несигурно събира вересиите си; оборотните ѝ капитали намалявали, тя не могла да конкурира вносните западноевропейски централи; постепенно намалявал вносът на стоки, дебиторите ѝ се разорявали, а с това си отивали и дълговете им, докато накрая самата тя се разорила. Само от бубено семе през 1861г. тя загубва 160000 гроша, а през 1863г. балансът на Атанас Михайлов показва, че фирмата има да взема от 54 длъжника 114 200 гроша. От 1862г. започват остри конфликти между съдружниците. Атанас Михайлов и Евстати Селвели правят опит във Виена да се откъснат от фирмата. Дори предлагат на верния администратор Ив. Радювич срещу 2000 гроша да вземе още 30 000 от хаджи Славчо х. Паскалев и да създадат ново съдружие, което да работи за сметка на още силния търновски търговец, износител на кожарска стока — хаджи Славчо х. Паскалев.
Съдружниците започват да се обвиняват един друг и по-специално, че хаджи Николи е вземал готови пари, а на тях оставил само вересиите. Конфликтът става непримирим, неумолимият закон на конкуренцията властвува над довчерашните сговорни съдружници и на 16 април 1863г. Ив. Радювич уведомява хаджи Николи, че е затворил мазата в Търново, задето в нея няма стока. През 1865г., изпаднала в непоправимо състояние, фирмата престанала да съществува. Атанас Михайлов и Евстати Селвели успяват да се отделят във Виена, а хаджи Николи и Ст. Маринов се обособяват в Цариград. Най-ревностният и дългогодишен служител агент и съдружник Ив. Радювич, изпаднал в пълно отчаяние, прави опит да разкрие самостоятелен дюкян, но конкуренцията е безпощадна и той се принуждава да продаде своя опит и дългогодишно натрупани знания на фирмата хаджи Славчо х. Паскалев. Така завършва дейността си тази търговска фирма, която повече от двадесет години държи първенствуващо място в Северна България.
Из Пътеводител на Търново от 1907 г. и книгата "Велико Търново през вековете"

Грета Костова-Бабулкова

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Занаятите в старо Търново

Картичка из колекцията на Иван Панайотов

Своя истински разцвет занаятите в Търново до­стигат през втората половина на XVIII в. и през пър­вата половина на XIX в. — столетието на икономическо замогване на българите, които изземват в своите трудолюбиви ръце почти всички основни занаяти, а предприемчивостта си проявяват в търговията, която постепенно се изплъзва от ръцете на гърци, арменци и евреи. В известното съчинение на австрийския пъ­тешественик Феликс Каниц, „Дунавска България и Балканът“ четем: „Дълго Търново останало главен град на Дунавска България, откъдето я управлявали султанските наместници. Преди век Търново бил един от най-важните турски занаятчийски градове, негови­те тъкачници вероятно са разполагали с хиляди ста­нове. Оттогава тази индустрия се отместила по-навътре в Балкана, към Габрово, Беброво, Елена. И днес обаче пазарът в Търново има на разположение скла­дове на местни и чужди стоки, които са висококачествени, снабдяват околностите с необходимото и под­държат оживена търговия към Дунава. Затова до съз­даването на Туна вилает Австрия, Франция и Русия тук имали консулства и в много отношения трябва да се съжалява, че същите били по-късно разпуснати.“ 
В Пътеводителя на Търново от 1907 г. пише, че поминъкът на населението (турско и българско) е бил в занаятите и в търговията. "Силно бяха развити следните занаяти: кожухарският, табашкият, папукчийският, абаджийският, чофаджийският, терзийският, мутафчийският, казанджийският, ковашкият, сарашкият, бояджийският, семерджийският, сапунджийският, памукчийският, подвързашкият и др. Подчеркнатите занаяти се работеха от турци и от българи. Господарите и работниците (майсторите и калфите) от един занаят образуваха един вид общество (еснафь), което се ръководеше от изборен управителен съвет (лонжа). В лонжите се уреждаха работите на еснафа и в тях се е признавало правото на калфите да бъдат майстори, когато покажат; че са изучили занаята и че имат достатъчно събрани пари, за да открият дюкян. Прилежните и по-малко заможните майстори се крепяха и поддържаха от целия еснаф. Еснафите даваха помощи за църквите и училищата. Занаятчиите от един занаят работеха на определени места в града, като имаха дюкяните и работилниците си групирани. По тази причина местата и улиците в града не се определеха другояче, освен с имената: „абаджийската чаршия“, „кожухарският хан“ (гдето се помещаваха работниците на кожухарите), „сарашката чаршия“, „папукчийската чаршия", „казанджийският мегдан" (около който бяха наредени казанджийските работилници и дюкяни), „турските табахани“ и т. н.  Покрай занаятите си гражданите oт двата пола се занимаваха с лозарство, копринарство и такачество на платна и шеяци. Цялата околност на града бе покрита с разкошни лозя, които даваха богат плод. Всяка къща си имаше виното, пращинената ракия и разните други произведения oт сока на гроздето. Бубарството бе силно развито. Никоя домакиня през годината не изпущаше случая да получи стотина гроша oт пашкули. Фабриките на Сарафиди и на Карагьозооглу, край града, свидетелствува за цветущото състояние на копринарството в турско време. В дома си всяко семейство имаше стан и принадлежностите му към него за такане на платна или за шеяци. Лете поляните край чешмите вън oт града се покриваха с платна, изложени за беляне на слънцето."
Постепенно в града се създали три търговско-занаятчийски центъра: Растата (където е днешната гимназия „Кирил и Методий“), Каябаш (площада пред „Царевец“) и Баждарлък (днес площад „Велчова завера“). В последните години на робството се оформя още един, четвърти център — Казанджийският мегдан (стария зеленчуков пазар). На тези търговско-занаятчийски центрове били разположени дюкяните и различните чаршии. На площада „Растата“ бил разположен покритият пазар, който има врати от двете си страни, които вечер се заключват и охраняват. Тук се намирала папукчийската чаршия, състояща се от 20 дюкяна, собственост на х. Димитър х. Ничов (хаджи Мишон); жуюмджийската с 10 дюкяна, и галантерийната. Големи чаршии имало и на „Каябаш“. Тук също имало покрита чаршия на златарски и манифактурни стоки. Абаджийските дюкяни били по днешната ул. „Никола Пиколо“. На Баждарлък били дюкяните, където се продавали готовите занаятчийски произведения. Тук държели дюкяни Велчо Атанасов—Джамджията, Никола Гайтанджията, Георги Кабакчиолу, Георги Кисимов, Пенчо Стоянов Халач, участници в заверата от 1835 г. и Хаджиставревата буна от 1862г. На Самоводския пазар, наричан още Ун пазар (брашнян), били чаршиите бакалска, опинчарска (цървулджийска), ковашка, халаческа. От Баждарлък към Дряновския хан (кино „Модерен театър“) били чаршиите терзийска, мутафчийска, самарджийска. По-голямата част от занаятчиите работели в ханове, които получавали името на съответния занаят абаджийски, терзийски, кожухарски и т. н. Освен за производствена дейност, част от тях са служели като складове за суровина и материали, за готова продукция или за съхраняване на готовата стока. Според уставите на еснафските сдружения работата в дюкяните започвала рано преди зори, почти едновременно по целите чаршии. Работният ден бил дълъг и изнурителен, трудът на чираците и калфите — непосилен. За трескавото всекидневие на занаятчиите Ф. Каниц отбелязва: „Въпреки ранното утро,, на чаршията цареше оживление. И българинът се залавя за работа при кукуригането на петела.“ 

 Един от старите занаяти в Търново е гайтанджийството, процъфтявало до въвеждането на европейската мода след Кримската война. Първото сведение за него е косвено. Знае се, че по време на Мариното въстание 1698—1700г. активно участие взема Мирчо-Гайтанджията, който построил гайтанджийница около селата Леденик и Шемшево, където работили 35 чирака. Друг гайтанджия, свързал името си с прочутата Велчова завера от 1835г., е Никола Гайтанджията, чиято работилница се намирала на Синия вир. В своите спомени, предадени от сина му Пандели Кисимов, старият Кисимов твърди, че в гайтанджийницата на Никола Гайтанджията съзаклятниците правели своите тайни сбирки. Гайтанджийска работилница имало при воденицата на Мекиш Махмуд бей, която по-късно преминала в ръцете на д-р В. Берон, Димитър Ангелов и Хараламби Амиорков. Намирала се на левия бряг на р. Янтра до с. Чолаковци. Друга работилница имало при Велчокъневата воденица, също на левия бряг на р. Янтра, в местността Узунчаир (Дълга лъка). В своите спомени търновецът Киро Тулешков пише, че в 1858г. вуйчо му Пенчо Дончев бил последният гайтанджия, работил на ръчен гайтанджийски чарк. В следващите години се въвежда механичният, водният железен чарк. 

Абаджийството е друг стародавен занаят, твърде почитан и много силно развит особено в годините 1850—1860г., при който се изработва аба — груб вълнен плат, използван за производството на мъжки дрехи. Занаятът е особено популярен сред българите през 18 и 19 век. Под абаджийство понякога се има предвид и терзийството — шиенето на връхни дрехи (аби, потури), когато по Каябаш се наброяват 50—60 дюкяна с по 4—5 души. Имало и по-големи с 10—15 работника, пише К. Тулешков, освен „онези бедни абаджии, които шиеха у дома си или на дюкяна с по един-двама калфи или ученици.“ За шаячна манифактура в Търново с дървени станове съобщава Хр. Гандев. Повечето майстори работели в абаджийския хан (намирал се на северната страна на ул. „Н. Пиколо“). Майстори-абаджии работели още в Бешкатлията хан (също на северната страна на ул. „Н. Пиколо“). Откъм скалата този хан бил на пет етажа и затова го наричали „беш“. Отделни майстори работели в хана на хаджи Парашкеви (улицата от площад „Велчова Завера“ за гара Трапезица), в Текирдаалийския и Терзийския хан. Членовете на еснафа били около 400 души.

Друг силно развит занаят, сроден на абаджийството и също много стар, е терзийството. Най-известният хан, в който работели терзиите, е Челеби Янковият, наричан още Батак хан (намирал се на северозападната страна на ул. „Дервентска“). Отделни дюкяни, в които работели терзии и където се продавала част от стоката им, били разположени от пл. „Велчова завера“ до старата поща. По тази терзийска чаршия през 1853г. се установил в Стамболовия хан като франктерзия Никола Филиповски (Капитан дядо Никола), организатор на въстанието от 1856 година. По-късно в тези дюкяни започнали да продават гайтанджийски и манифактурни произведения. В Търново франк-терзийство учил габровецът Димитър Дечков и през 1862г. отворил първия дюкян в Габрово. Същият през 1870г. купил от Търново за 17 турски лири шевна машина. Този занаят изучили в Търново и Петър и Димитър Мъждракът, след което се преселили в Плевен и открили работилница в съдружие с Панайот Шкипатарът. Към еснафа на терзиите работели и чохаджиите. Те украсявали горното облекло, шиели дрехи от сукно (т. нар. чепкени) и ги везали със сърма, доставяна от Виена и Цариград. Чохаджиите работели в 10—15 работилници. Всеки майстор имал от 2 до 10 души работници. В края на XIX в. известен търновски чохаджия станал Атанас Цонев, който работел със 7—8 чираци и няколко калфи в дюкяна си, построен срещу Хаджиминчовия хан. Прочут чохаджия бил и майстор Дино, който притежавал двуетажен каменен сводов дюкян, запазен и до наши дни, разположен срещу Стамболовия хан. В долния кат била работилницата му, а в горния дюкянът. С красивата си готова стока Дино редовно посещавал панаирите в Узунджово и Цариград. Бил майстор с тежест и завидно материално положение. В Търново бояджийските работилници били групирани на три места в града в непосредствена близост до р. Янтра. Бояджийската чаршия се намирала на южната страна на сегашната ул. „Ст. Стамболов“ Тук била построена и бояджийската чешма, наречена така, защото водата й се ползувала предимно от бояджиите. Работилници имало още на левия бряг на р. Янтра, в съседство с днешния Стамболов мост и около моста на Феруз Абдулах, в турската махала. Най-голям разцвет този занаят достига около 1830г., когато в града има вече 20 дюкяна със 100 души работници — чираци, калфи и майстори. Бои им доставяли външните търговци х. Павли и х. Кольоолу. Обикновено майсторите купували само кърмъз и синило. Повечето от боите си приготвяли сами от корени, стебла и листа на оцветяващи растения като бръшлян, смрадлика, брош, орех и др. Разтворът на боите се правел в казани, а самата боя — в пръстени кюпове. До 1895 г. в Търново се наброяват 40 такива кюпа. Боядисвало се в различни цветове: червено, синьо, зелено, мораво, черно, кафяво, пембяно и др. — както вълна, така и коприна. За успехите на търновските бояджии още през 1848 г. австрийският консул Емануел фон Рьослер пише: „Що се отнася до бояджийииците, тях ги има във всички по-големи места на България, а ония от Търново хвалят най-много от всички други. Развитието на отделните занаяти е икономически обусловено. Те са в зависимост един от друг и съществуването на един е продиктувано от развитието на други. За успеха на занаятите абаджийство, терзийство и бояджийство има значение астарджийството (платнарството). В своите спомени Киро Тулешков сочи, че още в 1806г. в Търново имало около 800 стана, които постоянно тъчели платно. Тази стока била изработвана в големи количества и освен местните нужди задоволявала и вътрешния пазар на империята, а част от нея била изнасяна в Румъния, Сърбия и Австрия. Бащата на Киро Тулешков бил на 9 години, когато го довели от Дряново в Търново да учи платнарски занаят. Във всяка работилница тъчели по двадесет-тридесет стана, а Юрий Венелин сочи, че в Търново имало 1000 такива фабрики. Бащата на Киро Тулешков бил даден при някой си Крачун, много богат платнар, който имал 12 стана и ползувал труда на 11 калфи, а на всеки двама калфи имало по един чирак, който да навива масурите и да връзва скъсаните жици. В Търново се тъчели не само бели платна, които сетне се боядисвали, но и цветни, с пъстри шарки. Употребявали се за ризи, пещимали, хастари и др. и се купували предимно от турското население. Българските жени шиели дрехи от собствено тъкани платове, защото купуването на платно от пазара означавало, че домакинята е мързелива. По тази причина до края на XVIII в. в града не са внасяни платове отвън. От 1850 до 1864г. памукът бил докарван с кервани от Южна България. Суровият памук бил изкупуван от халачите (дръндарите), които го пречиствали, правели на толупчета и предавали на бедните жени, които го предели и продавали на платнарите. Платнарите били по-едри занаятчии-манифактуристи, които от купената прежда произвеждали готова памучна тъкан. За голямо текстилно предприятие през 50-те години се говори в доклада на австрийския консул Рьослер до княз Шванцерберг от 1852г. Киро Тулешков споменава и за един друг занаят — басмаджийството, при който се изработвали и оцветявали (щамповали) кърпи, чимбери, шамии, лица за юргани и др. До средата на XIX в. този занаят бил цветущ и в града работели 15 басмаджийски работилници. Производството на търновските басмаджии се търсело навсякъде. Освен по панаирите на обширната Османска империя тя била изнасяна в Сърбия и Румъния. На този занаят в Търново се учил Маргарит Стоянов, след което се преселил в Плевен и открил своя басмаджийска работилница. Издигнал; се като голям търговец басмаджия и ръководел църковното настоятелство в Плевен. Най-богатият басмаджия в Търново от 1849 до 1860г. бил Тодор Басмаджията, който през 1849г. притежавал работилница с 25 души калфи и чираци, а работното помещение било голямо — 20 м дълго и 10 широко. 

Силно развит бил табашкият занаят, чийто устабашия (първомайстор) години наред бил определен за заместник на Аха Баба — главния ревизор на еснафите, назначаван от цариградското правителство. Отначало табачеството се практикувало предимно от турците. Табакханите им били разположени на левия бряг на р. Янтра, в днешната турска махала. С течение на времето българите, живеещи в Долна махала (днес Асенова), вземат в свои ръце този тежък занаят и го превръщат в потомствена професия. За основоположник на българското табачество се смята някой си Лефтер табак. Българските табакхани били разположени на десния бряг на р. Янтра и в най-големия разцвет през 1870г. варепиците им достигнали до 50 и 100 табакхани. А К. Тулешков съобщава за 300 табашки дюкяна с 10—15 работници. В официалната статистика е отбелязано, че табакханите в Търново били 57—58. Обработените кожи товарели в денковете на кервани и ги изнасяли както за вътрешността на империята, така и за Европа. Оттук този много тачен занаят е пренесен в Габрово чрез Еню Трифонов и Иван Андреев—Гаванаря, където условията за развитието му били много благоприятни. Търновските табаци изнасяли своята стока в Германия, Франция, Италия, Австрия. Всички те годишно обработвали около 200 000 кожи. Около 20 000 тури (бали) се изнасяли годишно вън от България. Търновските табаци участвували в Парижкото изложение през 1876г. и били наградени с диплом и сребърен медал „За труд и изкуство“, а на изложението в Лайпциг през 1878г. търновският табак Руси (наричан „Индустрията“) представил една обработена биволска кожа. Получил златен медал и поръчка от търговска фирма за 100 000 кожи. Свързан с табачеството е кундурджийският занаят или папукчийството, упражняван от няколкостотин души. Този еснаф обработвал стока за една голяма част от Северна България. Търговци от Видин, Русе, Барна и други градове идвали в Търново да търсят кундурджийска стока, като поръчвали по стотици чифтове от различните видове обуща и ги откарвали с коли по другите градове за продан. От тефтерите на еснафите се разбира, че в Търново идвали да пазаруват стока купувачи от 447 села. През средата на века в Търново започнали да изработват лачени обувки. През 1860г. Георги Димитров видял такива обувки, купени от Търново. По техен образец започнал да работи в своята работилница в Плевен. Вехтите обувки се поправяли от 60 кърпачи, а селата се обслужвали от пътуващи кундурджии. Основната част от тези занаятчии били съсредоточени в Текирдаалийския хан, а повечето дюкяни се намирали край мегдана „Растата“. 

Тук била оформена папукчийската чаршия, наричана по името на собственика на двадесетте папукчийскн дюкяна хаджи Мишон. Във всеки от тях работели по 4—5 калфи и чираци.  

На особена почит бил кожухарският занаят, получил голямо разпространение благодарение на силно развитото овцевъдство в района и прочутите салхани, където само през есента изколвали по няколко десетки хиляди глави овце и овни. Не случайно А. Мошин в статистико-икономическия си очерк характеризира Търново като център на „най-добрите кожени заводи“.

Майсторите кожухари работели в кожухарския хан, който се намирал в началото на Болярската махала (северната страна на днешната ул. „Никола Пиколо“ работели и в Текирдаалийския хан. В единия хан работели 100 души, а в другия — 150—200 работника. За кожухарско производство в Търново се споменава и в Търговското ръководство от 1859г. „Търново или Трапезица е с 30 000 жители, повече художници, занаятчии и някои въртят търговия с Влахия, Виена и Цариград. В околностите му излиза доста коприна, кожухарска стока и други такива.“ Търновските кожухари работели с кожи от овце, агнета, ярета, зайци, вълци, лисици, порове, язовци, катерички, диви котки и др. В града имало около 400 кожухари, чиито произведения се отличавали със своята красота и трайност и не случайно тяхната стока се ползвала с добро име и на панаирите в Лайпциг. Виден кожухар бил устабашията на еснафа Йоан Яков, ктитор на църквата „Рождество Богородично“ (на нейно място днес е катедралната църква), починал през 1845г. на 54 години. В двора на църквата е запазена надгробна плоча с надпис: „Йоан Яков, устабашия, първомайстор, на кожухарския еснаф“. От особено значение за кожухарския еснаф била дейността на видния търновски кожухар и търговец хаджи Славчо Хаджипаскалев. От занаятчия-кожухар той се превърнал в най-едрия за времето си търговец, предприемач и лихвар. Активна търговска дейност започнал от 1858г., когато изнесъл за Виена една пратка от 2900 бали заешки кожи за 284,14 талера. Чрез посредничеството на известните виенски банкери братя Думба, хаджи Славчо изнасял големи количества кожухарска стока. Той търгувал както с обработени кожи от своята собствена работилница, така и с кожи, обработени в работилниците на по-дребни кожухари, които му продавали стоката си. За мащабите на неговата дейност говори фактът, че от 400 коли изнасяна кожухарска стока на Узунджовския панаир той сам изнасял 150. „Улицата се препълва — пише Г. Козаров — с волски, биволски и конски коли, колело до колело, натоварени с кожухарска стока от и за хаджи Славчо.“ Натрупал огромни капитали, хаджи Славчо започнал да ръководи целия кожухарски еснаф, който се превърнал в своеобразно акционерно дружество под негов контрол и ръководство. През 1860г. хаджи Славчо отпуснал кредит на редица собственици на табашки и кожухарски дюкяни както в Търново, така и в Севлиево и други градове — на Никола Прокопиев и братя Шишкови от Търново, на Илия Делчев, Димитър Рачев и Анчо Ботев от Севлиево. Той влагал капиталите си и в казанджийското производство. Започнал да търгува с бакъри, влязал в съдружие с Васил Златев от Стара Загора и братя Станеви от Търново. С тях дълго време доставял суровина на бакърджийския еснаф. Занимавал се и с лихварство, отпуснал заеми на дряновските соватчии х. Станьо х. Цончев, Цочо Недков, х. Генчеви. Със заем кредитирал и Стефан Карагьозов при строежа на предприятието му за коприна, спирт и др. Завидното му благосъстояние спечелило доверието и благоразположението на турските власти. От 1863г. до 1870г. на него била възложена доставката на овнешко месо за шуменските гарнизони, а от 1873 и 1874г. заедно със съдружниците си откупил десятъка на търновските села Горна и Долна Липница и Батак. Най-голям разцвет в средата на XIX в. получил мутафчийският занаят, пряко свързан както със земеделието, така и с животновъдството. Мутафчийският занаят е бил свързан с отглеждането на кози, от които единствено се доставя суровината за изготвяне на мутафчийските изделия. Мутафчийството се развивало с разрастването на занаятите и търговията и все по-широко използване на кираджийските кервани. През Възраждането в няколко от най-големите средища на мутафчии са работели стотици майстори. С неговото производство се задоволявали нуждите на селяните — в тяхната полска работа — и конната войска на турската армия. В навечерието на Кримската война 1853 — 1856г. в Търново пристигнали меймури, които възложили на устабашията Пенчо Стойков да достави от еснафа следната стока: 1000 чула, 2000 чифта торби, 4000 кюстека, 2000 юлара, 1000 пайваиа, 2000 гебрета, козиняви киспи за изтриване на конете. След това тук идват няколко табора, за да купуват мутафчийска стока. Освен за вътрешния пазар, търновските мутафчии подготвят свои произведения за пазарите в Русия и Румъния. Работилниците достигнали до 30, били разположени по днешните улици „Гурко“ и „Крайбрежна“, както и по Варуша, а магазините за продажба на готовата продукция се намирали на днешната ул. „Ст. Стамболов“. В доста заможен еснаф били обединени дръндарите (халачите). Дюкяните им били разположени по ул. „Раковски“ и стигали до Дряновския хан. Известен халач в града бил видният революционер, деятел и участник в Априлското въстание Христо Караминков—Бунито. По северната страна на ул. „Ст. Стамболов“, се намирала семерджийската чаршия. Самарджийството (седларстството) достигнало също своя разцвет по време на; Кримската война, когато майсторите получили голяма поръчка за конницата. От нея особено забогатял Папо Самарджията, устабашия на еснафа, баща на революционера Иван Панов. Със спечелените пари той си построил хан на мястото, където е ресторант „Балкан“. От другата група занаяти, свързани с домашния бит, много разпространен бил казанджийският с над 30 дюкяна и 500 души работници. Изработвани били годишно 50 000 оки казанджийска стока. Медта внасяли чрез търговци, а най-много чрез търновското сдружение х. Минчо х. Цачев и Евстати Селвели: от Виена на листове и на кюлчета от Цариград. Вносители на мед били търговците Джорджи Николов и Ганчо х. Балтов от Търново. Дюкяните и работилниците на казанджиите се намирали на Каябаш, Ун пазар (Самоводския пазар) и казанджийския - мегдан (стария зеленчуков пазар). Произвеждали се всички видове домашни бакърени съдове, както и казани за варене на ракия, сапун, петмез, съдове, необходими за сладкарството и свещарството. Бащата на П. Р. Славейков, Рачо Казанджията, устабашия, имал 16 души калфи и няколко чирака. В седемнадесет дюкяна, разположени на ,кастата“ и „Каябаш“ работели изкусни златари (куюмджии). Златарството, развито още от средата на XVIII в., се задържало сравнително дълго и по време на Освободителната война в града все още имало десет дюкяна. Мястото му на важен търговски кръстопът и средище на богат полски край определя Търново и като град с подчертано развито арабаджийство (коларство), железарство и налбантство. За развитието на този занаят в Търново сведение е оставил Г. С. Раковски в кн. „Горски пътник“ от 1854 г. „В истия область Търновска, а особено в Габрово нахождят се и доста изкусни железоделци..“ Из Пътеводител на Търново от 1907г. икнигата- "Велико Търново през вековете"

Картичка из колекцията на Иван Панайотов

ПОДКРЕПИ И ПРОЧЕТИ ПОВЕЧЕ: Население, поминък, занаяти и фабрики в Търново- Т. Янков

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Стефан Недев Карагьозов (1818- 1879г. ) - изтъкнат търновски фабрикант, дарител и общественик

   Роден през 1818г. в с. Присово, Търновско. Баща му Недю Карагьозов е бакалин. Негови братя са Димитър Карагьозов, Никола Карагьозов , също търговци. Син на Никола и племенник на Стефан е Васил Карагьозов, български фабрикант, политик (народен представител), почетен вицеконсул на Германия в Габрово, учител, схимонах в Зографския манастир, изтъкнат общественик и голям дарител. Син на Димитър и племенник на Стефан е и Ангел Димитров Карагьозов – юрист, председател на Върховния касационен съд (1927 – 1934) и министър на правосъдието (1935 – 1937 с прекъсване). родословно дърво
Приятел и бизнес парнтьор в някои начинания с големия търновски търговец и борец за черковна независимост хаджи Николи Минчоолу. Стефан Карагьозов учи в търновското килийно училище. През целия си живот се изявява като един предприемчив и находчив човек. Първоначално започва търговия с бакалски стоки, които доставял от Цариград. Женен за дъщерята на чорбаджи Кръстьо х. Недев Момчоолу Евгени. Собствените средства, които успял да натрупа и с капитал, получен в зестра от своя тъст се сдружава с търговеца х. Павли Иванов двамата откриват търговска кантора в Цариград.
След 40-те години на XIX век Търново става обект на чуждестранен интерес, породен от развитие на занаятите, в това число на бубарството; с униатското движение — в града започват да се застояват за по-дълъг период италианци, унгарци, австрийци. Някои от тях поддържат тесни връзки с местни търговци като Ангел Попов, Никола Златев, Стефан Карагьозов. В броя на вестник "България" от 20 юни 1859г. е направен коментар за пристигане в Търново на цяла група италианци и французи по повод търговията с пашкули.
Новонатрупаните капитали дали възможност на Стефан Карагьозов да построи фабрика за печене на пашкули и точене на коприна в Търново. Фабриката е оборудвана с "модерни машини, италиански образец, инсталирани от италианската Doina от Бергамо. Парната машина и парния котел са производство на виенските фирми W. Prick и Siegel. Стефан Карагьозов работи първоначално в съдружие с представителя на италианска фирма Д. Викенти. След няколко години става едноличен собственик. Изявява се като монополист в домашното производство на коприна в Търново и Горна Оряховица. Освен с преработката на пашкули, във фабриката се произвежда и спирт. През Руско-Турската война /1877-1878/ фабриката е превърната в житен склад, а по-късно е разграбена от населението.
В съдружие с брат си Димитър Карагьозов и Ангел Гиргинов откриват отделение за производство на бира и построяват парна мелница в местността Дервеня. Клон на същата фабрика е открита и в Габрово. За нуждите на предприятията си Стефан Карагьозов организира добив на въглища от мините в Шипченско — Тревненската планина и Средна Стара планина. На 02 януари 1867г. в десет стайната къща на търговеца Димитър х. Ничов е открита първата болница Търново - "Св. св. безсребърници Козма и Дамян". Тя е четвъртата в България по онова време и първата изцяло поддържана от българи. За неин първи управител е назначен Стефан Карагьозов, а за лекар Янаки Златев.
През 1867 г. габровският търговец Йонко Балкански, който имал дюкян в Плоещ, Румъния, е заподозрян за комита и заловен. Благодарение застъпничеството на Стефан Карагьозов е освободен и се завръща в Румъния.
През 1872 г. заптиета арестуват Недьо Жеков в Лясковец и го повеждат към Търново. Конфискувана е част от личната му библиотека, която включва книги, вестници, ръкописи, писма, кореспонденция, документи донесени от Белград. Самият Недьо е отведен през Търново към Русе, за да отговаря пред Мидхат паша, но по съвет на Стефан Карагьозов книжата са запалени на площада пред конака, за да не попаднат в ръцете на Мидхат.
Общественият контрол над училищата се осъществява от Атанас х. Николов, х. Иванчо Ангелов, Димитър Николов, Атанас х. Йованов. През януари 1858 г. тези "хесапи" /сметки/ са прегледани от градоначалниците и са одобрени от от тях. Подписът е на попечителя Стефан Карагьозов.
Гражданството оказва натиск и върху Пандели Кисимов да преустанови заниманията си "като ревностен настоятел и специален кореспондент" на про-униатския вестник "България". Група ревности националисти и поддръжници на Православието, съставена от Димитър х. Ничов, Кръстьо Н. Момчоолу, Евстати х. Николов Паница, Стефан Карагьозов, Атанас х. Николов, Георги Кабакчиев и учителите Никола Михайловски и Никола Златарски, му поставят категорично условие да прекъсне всякакви връзки с Драган Цанков и неговото издание.
Когато Левски е заловен в Търново, много търновци търсят различини начини да го освободят. Жоржо Момчев, богат търговец и член на революционния комитет, се среща с търговеца Стефан Карагьозов, който бил повикан в Конака като представител на обществеността, и двамата обсъждат дали не може да се направи нещо, Апостолът да бъде на свобода. Оказало, че този път нищо не могат да предприемат, за да го освободят. Летописецът е записал: „на приказка бяхме много, но за работа малко.” (Акад. Радев Иван, "История на Велико Търново XVIII — XIX век", "Слово", В.Т., 2000, стр. 632 - 635). Затова и опитите за намеса и действия са обидно плахи и неефективни. Единият е на търговеца Стефан Карагьозов – тогава член на градската изпълнителна власт, да бъде изпратен Жоржо Момчев, за да разбере нещо за състоянието и поведението на арестувания.
Д-р Стат Антонов (1844 – 1926), млад лекар и съмишленик на революционния комитет, е извикан от местната власт в конака, за да посети ранения Васил Левски в затвора и да превърже ухото му. Той е последният търновчанин, който е видял жив Апостола и е имал възможност да общува с него.
Стефан Карагьозов умира през 1879г. в Търново след заболяване от тиф. Дейността на фабриката му замира.
Прочетете още: М. Москов за Стефан Карагьозов и неговата фабрика

Фабриката на Стефан Карагьозов, произвежда различни видове брашна, хлебен спирт и коприна
Източник: книгата „Бележити търновци“
http://bg.wikipedia.org  

 
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ