СВЕТЛОПИСЦИТЕ НА СТАРОСТОЛИЧАНИ

Старостоличани - тъй нарича съгражданите си Иван Вителов, щастливият кмет на Търново с наперени ала Панайот Хитов мустаци, когато поздравява в своята реч Фердинанд, дошъл да обяви Независимостта на България през септември 1908-ма. А без „светлописците“ - някогашните фотографи, всеки - и най-хубавият даже разказ за града - остава непълен. Те ни помагат не само да видим кое как е изглеждало и къде и как се е случило. Те обезсмъртяват мига и ни отварят очите да гледаме през времето... Десетки са тия хора през последните сто-сто и двадесет години. Да поменем поне част. Първи били руските военни фотографи, съпровождащи освободителните войски. Сетне дошло времето на съименниците Иван Владов и Иван Ферманджиев. Владов си остава най-големият майстор на панорамите на града. Нему дължим и разнообразните ракурси към огромната и тогава, и днес територия и сгради на Старите казарми. Иван Ферманджиев също умее великолепно да снима отвисоко и отдалеч - от Света гора, например, към старите джамии срещу входа на Царевец, ала по-силни са предпочитанията му към конкретни забележителности: Стамболовия мост, Главната улица в различни периоди от историята на града, пътя за Габрово и Хаинбоаз...
Ненадминат в увековечаването на архитектурната хубост от началото на отминалия век е А. Бронфен. Неговият апарат е уловил чара на Конака, съграден от Колю Фичето, и околното пространство, на прочутия хотел „Борис“, на много, много още обекти. През третото десетилетие на двайсетото столетие той работи със съдружник - Иван Г. Николов. Тъкмо нейде тогава обаче Николов се отделя от стария майстор в собствено, самостоятелно ателие в „Новия квартал“ - при казармите. Ала голямото име от тандема си остава Бронфен. 
Посталов и Нанков - на тях дължим зримата си памет за обявяването на Независимостта. Пълното име на Нанков е Никола Ст. Нанков, продължава да работи поне до средата на двайсетте и в едно съобщение- реклама от онова време известява всички интересуващи се, че „изработва и увеличава (снимки) до естествена величина, също и порцеланови за надгробни паметници“. Няма как - втората част от цитата в кавички също си била част от занаята. 
Изданията на Мод. Маг. П. Д. Гъргаричев (тоя мъж винаги изписвал фирмата си точно тъй и няма как да не бъде запомнен и заради изключително рядката си фамилия) ни развеждат из всички по-големи улици, като вещ чичероне насочват вниманието ни към всичко, което си струва да се види и запомни, спущат ни посред зима и на ледената пързалка под Стамболовия мост...
Много снимат из Търново и Ноев и С-ие, Минчев, русенецът Е. Алкалай, преди тях придворните фотографи Г. Волц (оставеното от него е цяло съкровище върху стъклени плаки, но до тях няма достъп поради особения характер на един от наследниците му, живеещ на столичния булевард „Мадрид“), Онорий Марколеско.
Изредените са (почти) все „пленерни“ фотографи. Снимали са на открито, много рядко - в ателие. Ала благодарение на студийното фотографиране на Серафимов и С-ие, Шламбора е стигнала до нас снимка на двадесет и седемте членове на местното дружество „Струна“, основано през 1904-та; майстор на черно-бялата лента е увековечил и участниците в Учредителния конгрес на Българския шахматен съюз двайсетина години по-късно.  
В средата на двайсетте идва да властва - за добро! - чак до началото на четиридесетте Григор Пасков. Той обрежда цяла България и, разбира се, снима много и в Търново. Работите му се познават веднага и безотказно с изписаните в ромбче инициали в по-ранния му период или пък с цялостно разгърнатото име на гърба, където винаги точно е отбелязана и годината на сътворяването на снимката (практика, изключително полезна за ориентиране във времето). Непосредствено след 1944-та снима известно време белогвардеецът Соломахин. Живеел малко под старите гробища (сега - парк „Дружба“) и една от най-добрите му работи е Филатурната фабрика (за производство на коприна) до Гара Търново. После се зареждат „Българско фото“, „Фотоиздат“, издателство „Септември“, но това вече не били светлописците от време оно. Това са фотографите на едно ново и по-различно време... А ние да се върнем към предходниците им. Оставените от тях кадри са хиляди: хотели, мостове, чаршии, училища, черкви, манастири, пазари, какви ли не събития от живота на града... Черно-бели и цветни. (Не се чудете, не е грешка: много от старите изгледи са оцветявани по фантастичен начин, тъй, че греят като слънца и днес). С надписи само на български, с надписи на български и немски, с надписи на български и френски... Някои -и с номер на определена серия: така действа Иван Владов. Картички единични, но и двойни, тройни, че и четворни панорами. С идеално съединени съставки. И с качество (в повечето случаи) сякаш са щракнати вчера с най-модерен и скъп апарат. Картички с текстове до получателя на лицето (по-старите) и с текстове и адрес на гърба (тези след 1900 година). Цели серии от изгледи, оформяни понякога и като разгръщащия се мях на акордеон - като дипли на дамска пола, по-малки и по-големи по формат, с по една дузина снимки... Картички от плътен картон и на по-тъничка хартия, картички с изрязани прозорчета в средата, които - отворите ли ги - приятно изненадват с няколко снимки, скрити вътре. ... Да иде човек да го „щракнат“, сам или с фамилията му, било голяма преживелица. Неслучайно част от изкуството на майсторите било (и е) да умеят да отпуснат клиента, да го разприказват, да забрави, че го дебне окото на обектива. За да не излезе скован, вдървен, сякаш глътнал бастун, стреснат, а естествен и одухотворен. Самата обстановка в ателиетата обаче правела задачата трудна. Всичко там било загърнато в тайнственост, като при всяка среща с неизвестното - и столчето на винт (за да се регулира височината му съобразно с ръста на посетителя), на което трябвало да се седне и да се седи в точно определено положение, и черният ръкав, в който мушвал глава и сякаш изчезвал кой знае къде маестрото, и повелителните му команди да не се мига с очи, а да се държат отворени (а тъкмо в такъв миг на човек страшно му се прищява да си мигне), да се задържат веднъж вече художествено най-добре решените поза и изражение, странна и чудна била и стаичката зад завеската, в която по-посветените и просветените знаели, че - сред фиксажни разтвори, с щипки и други потреби - се раждала снимката. Която - след изсушаването ѝ - доста време било модно да се обрязва с къдрави крайчета, а не равно. А лицата на фотографираните били разполагани и в елипси, и в кичозните „сърчица“... Техниката днес е съвсем различна, ала - замислите ли се - ще се убедите, че и сега: сто години по-късно, мнозина продължават да изпитват същото във фотоателиетата като бабите и дядовците си. Аз -също. Магия е фотографията! За разлика от хората градът винаги бил на разположение на светлописците. Да го оглеждат и снимат откъдето и когато решат. И всичко зависело от майсторлъка им. Все пак имало две изключения. Много, много редки са зимните кадри от Търново, разпространявани като пощенски картички (сред тях е „Пързалката под Стамболовия мост“). И нощните изгледи. Обяснението е прозаично: по-скромните технически възможности на апаратите и филмите, а още повече пък - на стъклените плаки, използвани преди тях... Предприемчиви, новатори, наблюдателни и перфекционисти били светлописците преди век. Много от тях обаче разпространявали заснетото и без да изписват фирмата си. А при репродуцирането - и днес - твърде често фамилиите им (кой знае защо) „се изрязват“ от издателите. Пък и с ликовете на повечето - за съжаление - не разполагаме. Какво ни остава? Може би да се сещаме по-честичко поне за имената им. И да ги тачим. 
Из книгата на Иван Тодоров "Старо Търново. Духът и ликът на времето." 
 
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ Generated image

Църква „Св. Никола“

Според "Пътеводител на В. Търново от 1907 г." църквата "Св. Никола" е изградена в периода 1834-36 год. по настояване на гръцкия владика Иларион. Знае се, че през 1835 година в махалата Варуша във Велико Търново известният строител уста Иван Давдата започва строежа на църквата “Св. Никола”. При него като калфа работи и Колю Фичето и когато майсторът се разболява, всички единодушно го избират за ръководител на строежа и именно за този строеж самоукият архитект получава прозвището "Майстор". При освещаването на църквата владиката Иларион изразява голямото си задоволство от сградата и награждава парично талантливия дряновчанин. Впечатлени остават и турските големци, които признават Кольо Фичето за майстор.  Това е и първата самостоятелна творба на бележития майстор, който според преданието получил специална кожена престилка и майсторското си звание за тази църква. Мястото така е избрано, че църквата да доминира над съществуващите тогава 31 джамии в града. Храмът е ниска 3-корабна базилика с размери дължина 37м. и ширина 17м. През 1843 г. тук е открито първото българско училище в града. То било взаимно училище с два отдела - за момичета и за момчета. А през 1844 г. е построена отделна сграда за него. Учител бил Никола Златарски. В 1845 г. тук е основан и първият църковен хор в града, диригент отново бил Н. Златарски. През 1872 г. е построена и камбанарията. През 1879 г. повече от 300 депутати се събират в храма на 4 предварителни заседания преди провеждането на Великото народно събрание. В 1913 г. храмът става катедрален. През 1949 г. в северната част е построен параклис "Св. Евтимий". 
Тя има три храмови празника: Св. Николай Чудотворец, Св. Харалампий и Св. Иларион. Последният е установен в чест на митрополита Илариона /Мъгленски/. По-рано на това място църква е нямало." 
Иконостасът, дело на тревненски майстори резбари, се отличава с фината си ажурна резба по царските врата и венчилката. Забележително произведение на резбарското изкуство е и владишкият трон с двата подлакътни изправени лъва и обвитите около тях черни змии, които са ги захапали за езика, една смела алегорична трактовка на двойния робски турски и гръцки гнет. Не е излишно да отбележим, че на същия трон са стояли по време на църковната служба търновските гръцки владици Иларион Критски, Атанасий, Неофит Византиос и Григорий по време на непримиримата борба за църковна независимост, в която търновци вземат най-активно участие. Най-старите икони по иконостаса (53 броя) са от Иоаникий (Йонко) Папавитанов (Попвитанов) (1790 — 24 март 1853 г.) от Трявна. Освен горния ред на иконостаса, който се състои от 35 апостолски и празнични икони, Иоаникий е нарисувал и големите царски икони на Св. Никола, Благовещение, Св. Димитър Солунски, Св. ап. Андрей, Св. Новозаветна Троица, Св. Архангел Михаил, Три Светители, Св. Богородица, Иисус Христос, с надпис: „рука Ион. 1837“, Св. Йоан Кръстител, Св. архидякон Стефан (на входната врата към дяконикона), Св. пророк Илия, Св. Харалампий и следващите по реда — Въведение Богородично (от 1839), Иисус Христос, Св. Екатерина, Св. Иларион Мъгленски и Св. Никола. Последните четири икони са разположени на иконостасната половина около царските двери на параклиса. С този си жест търновци се отблагодарили за оказаната им помощ при издействуваме на разрешението за строеж на църквата от страна на тогавашния гръцки владика Иларион Критски, но  го посветили на българския пустиножител и отшелник Иларион Мъгленски, основател на Мъгленския манастир в Македония. Така че в църквата „Св. Никола“ са се запазили общо 53 творби от зрелия период на големия тревненски майстор живописец Иоаникий Папавитанов.
Плоча с имената на дарителите и благодетелите на храма. Ако има роднини на дарителите нека пишат тук.
Източници: "Пътеводител на В. Търново от 1907 г."
 
 
 
 
 
ПОДКРЕПИ И РАЗГЛЕДАЙ АЛБУМА 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ Generated image

СТАМБОЛОВИЯТ МОСТ

Стамболовият мост, един от символите на града е монтиран през 1892 г. За първи път този мост се споменава в издадения през 1893 г. пътеводител на града, подготвен специално по повод свикването на IV Велико народно събрание, заседавало в града от 3 до 17 май 1893 г. Стамболовият мост в Търново, Лъвов и Орлов мост в София са връстници. Докато Лъвов и Орлов са шедьоври в архитектурно отношение, то Стамболовият е уникален в техническо отношение. Той е част от много модерно за времето мостово и железопътно съоръжение във В. Търново, състоящо се от два тунела, два железопътни и един пешеходен мост. Изграден е от желязо и бетон по проект на италианския архитект Джовани Мосути. Изпълнител на проекта е австрийската фирма "Р. Ф. Вагнер", специализирала се в строежа на метални конструкции и леярски изделия. Същата фирма, в съдружие с фирма от Грац, доставят части и отливки за софийските Лъвов и Орлов мост. Мостът е първата крупна проява на модерното европейско мостостроене у нас, а като свободно висяща безподпорна конструкция е сред първите на Балканите. Мостът е бил построен от отделни метални конструкции, които са били доставени от чужбина и сглобявани на място. Първоначално на неговото място е било издигнато дървено скеле, за да поддържа отделните части на моста. Всяка една от дъгите на конструкцията е била повдигната със специална техника до мястото, където ще стои, и там е захващана с огромни метални нитове. За да се обработват по-лесно нитовете на дървената конструкция, майсторите са поддържали няколко огнища, където са загрявали метала. Работата не е била никак лека, работещите там постоянно били под постоянната заплаха от нещастни случаи. Осигуровката им била едно обезопасително въже. И здравите им нерви. Една погрешна стъпка по дървените греди можела да прати работника в бездната към река Янтра, разказват наследници на работили там. Прочутият майстор строител Стоян Герганов (1865-1906г.) учacтвa в cтpoeжa нa Стaмбoлoвия мocт, кaтo изгoтвя пo cвoй пpoeкт cкeлeтo мy.
Един от най-жестоките инциденти по време на монтажа се случил дни преди конструкцията да бъде завършена. Докато монтирали последната метална дъга на моста, нещо се объркало и тежащият няколко тона метален елемент полетял към реката. Работниците успели да се хванат кой за каквото може и така се спасили, докато гледали от 30 метра височина как парчета се сгромолясват на дъното на Янтра. Строежът трябвало да спре, защото нямало техника, с която да го изтеглят обратно. Единственият изход бил да поръчат нов елемент от чужбина. Докато той пристигне във Велико Търново, мостът, заплашително стоял с единият си край във въздуха.
Строежът на впечатляващото пътно съоръжение в нашия град е съпътствано с много перипетии. Няколко наводнения съпровождат изграждането му, при което са нанесени много щети. Свидетел на едно от тях е именитият български поет лирик Кирил Христов – “В многобройните мои спомени от Велико Търново изпъква и една зловеща бурна нощ, на която дължа първия опит да напиша нещо по-голямо – една поема от няколкостотин стиха. Сред гръмотевици, от небето падаха цели стълбове вода. Янтра е ужасно придошла и лети с див вой между скалистите си брегове. На скелята за висящия мост към Света гора са наслагани всички части на моста, липсват само винтовете, които ще ги споят. Бясните вълни плискат в гредата на скелята, тя трепти, в един миг неиздържа и рухва. Един надминал гръмотевиците трясък от сринатите много хиляди килограми железа разтърсва града. Победните вълни влачат дълги по няколко метри железни дъски чак до моста в турската махала…”
Любопитни са и заповедите по Войските на Търновския гарнизон, съхранявани в Държавен военен архив – Велико Търново, свързани със Стамболовия мост. Заповед от 8 юли 1903г. гласи: “Търновския окръжен инженер с писмото си № 3900 от 5 юли 1903г. ми известява, че ротите като отивали на стрелбището, движели се в такт по железния мост над р. Янтра, който води до гарата, вследствие на което моста силно се разклащал и поставял в опасност работниците, които боядисват моста, а и самия мост можел да се повреди от това сътресение. Вследствие на казаното, заповядвам на командирите на полковете да разпоредят частите като минават по този мост, да се движат не в такт.” Подобен е текста и на Заповед № 36 от 31 май 1904г. – “Командирите на полковете да разпоредят, щото когато дружините, полка или отделни команди ще има да преминават през железния мост над р. Янтра, то минаването да става без ходение в крак. Карането бързо на кола през моста се забранява”.
В “Пътеводител на Велико Търново и околността му”, издаден през 1907г. от Туристическо дружество “Трапезица”, мостът вече е наречен Стамболов: “Пътник, идещ от гарата, може да разгледа забележителностите на града по следния ред: …По западната пътека на Света гора пътникът излиза на шосето, водещо от гарата за града. Минава по Стамболовия (дъговия) мост и се озовава на Марно поле”.
Битува информация, че инициатор за построяването на моста е Стефан Стамболов и в негова чест след смъртта му мостът е наречен на негово име. Всъщност според информация от Регионален исторически музей, мостът няма нищо общо със Ст. Стамболов като идея или реализация. Гаранция за сигурността му е фактът, че е устоял на няколко големи земетресения в района през 1913г., 1928г. и 1977г.
След като от австрийската фирма изпълнител сигнализират, че мостът вече е извън гаранция, движението на коли по него е забранено. Забранено е и струпването на много хора върху моста.  през далечната вече 1992 г. в Търновска община се получава писмо с немскоезичен текст. Оказало се, че авторите на писмото са наследниците на Австрийската фирма, някога изработила конструкцията на моста. Същите любезно уведомяват общината, че стогодишната гаранция на моста изтича, и ако има нещо за реставрация или поправка, те са на разположение. "Че добре си е, измънкали изненаданите общинари. Така де, здрав си е Стамболовият мост..."  😀


Източници: "Пътеводител на В. Търново" от 1907г., http://www.dnesbg.com, http://strannik.bg, http://paper.standartnews.com
Картичка из колекцията на Павел Енчев 
Държавна агенция ”Архиви”

   

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ Generated image

Петко Рачов Славейков(1827-1895г.) - един от най-видните български поети – народният учител, общественик, публицист и редактор

В Търново през 1827г. е роден и твори един от най-видните български поети – народният учител, общественик, публицист и редактор- Петко Рачов Славейков. 
Юрдан Трифонов пише  за него: "Спомените му за Асеневци, за Ивана Шишмана и за последните дни на второто българско царство всякога са били свежи. Славейков още от бащината си къща е знаел за съществуване на старо българско царство и за славното минало на своя народ. Преданията, свързани с Царевец, с църквите "Св. Димитър" и "Св. Четиридесет мъченици", с манастира "Св. Троица", Жидов гроб и пр., са били достатъчни да поддържат в търновци знание за някогашна българска държава, па и надежди за по-добра бъднина. Както разказва сам Славейков, когато бил момче на 7-9 години, той често ходел с другари да гледа мястото на Кая-баши, през гдето, по предание, най-напред навлезли турци в Търново. Любопитните момчета, като ходели по Картала (Орлов връх) - в ранна пролет, за тамянуги, минзухар и бъкалчец, а лете за слетикоса, гъцабури и лиляк, спирали се при Жидов гроб, разменявали си разкази за падането на Търново в ръцете на турците чрез издайството на някакъв евреин и хвърляли камъни върху грамадата на гроба му за вечно проклятие. Търновското простолюдие твърдо вярвало, че в преобърнатата на джамия Асенева църква "Св. Четиридесет мъченици" се явяват ноще сенки на български царе и че затова минаре там не може да се застои за дълго време. То чакало да види кога ще израстат при джамията на Хисаря, гдето е била някога патриаршеската църква "Св. Петка", дървета от забити в Шишманово време главни, за да възвестят българското освобождение от турците. Но, по време на Славейковото юношество, Търново не останало само с историческите си места, преданията и легендите. На 8-та си година той бил свидетел на Велчевата завера. Разностранните дарби и духовни интереси на Славейкова никога не го оставяли да седи празен: ако не успявал в едно, той продължавал друго. Покрай опитите да опоетизира исторически случки и лица, той си поставил и друга задача, пак в свръзка с народното ни минало, именно - да събира народни предания и легенди за събития, лица и места. От преданията, които Славейков бил слушал на младини, главно от баща си, най-рано били обнародвани ония за непристойния живот на търновските митрополити-гърци от първата половина на XIX в.  Те били напечатани в 1863г. във в. "Гайда" (г. I, бр. 4-12) под заглавие "Припомнянията на един стар гайдар". По-късно Славейков обнародвал сведения за училищата в Търново и за първите дейци по събуждането на българщината в тоя град през 2-4 десетилетия на XIX в. Статията му за тях е поместена в "Цариградский вестник" за 1857г., бр. 311, под заглавие "Подновението и успехът на българщината в Търново". В нея за пръв път се изнасят податки за прочутите родолюбци отец Зотик, Велчо Атанасов и учител Стойко, за частните училища в града, за направата на църквата "Св. Никола", както и за отварянето на общо взаимно българско училище. Като записвани по разкази на очевидци и по собствени наблюдения, тия податки се отличават с правдивост и безпристрастие, та ще служат на всички, които се занимават с историята на възраждането в Търново. Петко Славейков умира в София на 1 юли 1895г."
Няколко думи за П. Р. Славейков
Из Общински вестник "Велико Търново", бр.27, 31 март 1932г.
Ето какво ми разправи Г-жа Мола Камбурова (по баща Цачева),. сестрина дъщеря на Петко Р. Славейков:
"Дедо Рачо, бащата на П. Славейков, е имал две законни жени. Първата му жена се казвала Донка. Рачо е имал от нея 4 деца, от които едното е било П. Р. Славейков. След смъртта на Донка, дедо Рачо се оженва повторно и взема за жена една мома, на име Тодора. Тодора не е искала да се ожени за него, защото е имал много деца, но била е принудена да се ожени за него. Тодора е заварила П. Р. Славейков на 40 дни, малкото е било гледано от баба Рунда, която го е хранила с варена каша. Тодора е имала от Рачо няколко деца, едното от тях, е майката на тази, която разправя въпросната история. П. Р. Славейков, е роден в Търново, в бащината си къща. По-после тази къща остава във владение на брата на П. Р. Славейков, Марин. В къщата до скоро живееше баба Тодори, жената на Марин, която изживя и последните си минути от живота в нея. Тодори и Марин, остават бездетни. Майката на П. Р. Славейков, Донка, по баща се казвала Бюлбюлева, което на български ще рече Славейкова. Ето защо Петко Рачев притуря към името си Славейков." Веселин Христов- София

Прочетете още- За родната къща на П. Р. Славейков- Любомир Владикин
- Съобщения за археологически находки и стари ръкописи от Славейков
 

Иван Богоров за Търново

През 1865-1866г. публицистът и издател на първия вестник „Български орел”, Иван Богоров предприема пътуване за проучване възможностите на българските градове за стопанско развитие. Пътните му записки „Няколко дена разходка по българските места” са публикувани във вестник „Турция”, брой първи. През 1865-1866г. пише за Търново: „То е разположено на твърде стръмен каменлив бряг, който от върха до най-долу, дори до реката е накичен с къщи една върху друга наставени също като, че ли са керемиди на покрив. Всяко местоположение си има добрините. Високите места се радват на по-чист въздух, а ниските имат по-близо водата. Повечето къщи са дървени и едвам ли имат основа, чтото, като падне една от някой буен вятър или от някой порой, тя надолу струпала още две-три. Тия нямат никак дворове — токо до вратнята се влазя и в стаята — и са станали още по- тесни откак управлението е разширило малко улиците. Човек се смайва като помисли на ума си, защо тия хорица са се накатерили по тоя толкова стръмен бряг, кога тия имат през реката по-хубаво място. И ако би направили един мост от Али паша насреща, то местото щеше да бъде по-прилично за град, зачтото е по-равно и по-широко, и там могат да живеят по-разпуснато. Търново има доста голяма чаршия. Само сто и двадесет дюкяна продават памучни прежди и американско платно. Ала кога не е пазарен ден, дявол няма по дюкяните. От петък до събота им е пазарът, на който дохождат повечето горнеселци, когато долнеселци си пазаруват на Ряховица, че мъчно им иде да бият път из търновский боаз. Тук няма зеленчук, ако и в разстояние един час да е село Лясковец, на което жителите са всичките градинари, които ходят по чужди страни да работят своя занаят, а в Търново не стъпват, че няма кой да им купува мъката, и по-добре да речем, няма с какво да им се купува стоката. Та, според това, може съди всякой, какво богатство имат жителите. От Търново има мнозина, които ходят в Италия с бубено семе. Тии говорят и добре италиански. Като се разговарях с едного от тях, попитах ги, когато са били в Италия, ако са обърнали внимание върху предението и тъканието на коприна. В Търново в женските, както и в мъжките училища учат онова, което не им яко требува. В първите на място да се учат на занаят, да месат хляб, да перат, да готвят, да шият, да предат, да плетат и да тъкат, накъсо да речем, за да бъдат добри майки и харни къщовници, те се учат да прават писма! Във вторите за търговия, заради занаят, за политическа или домашна икономия и реч не става, учениците се готвят да стават географици и историци. Едвам се отървахме от наустници и псалтир, то налетяхме на други денгубци. Учителите се оплакват, че бащите на децата не оставали синовете си да ходят много години в училището, и последните имат правда. Изобщо, училищата отпреди десет години насам не са направили нито крачка успех. Тия стоят все на еднакво състояние, може би и да останат още за много време все тъй. То не е нищо, че броят на учениците се е умножил отпреди десет години, то произлиза от народонаселението, то не е никакъв успех. Кой дял от науката е цъфнал и цъфти в някое училище? Всяка стока се харчи там, дето хората имат потреба от нея. Една наука успява там, дето человеците имат нужда от нея. Младите българчета откак напуснат училището, нели имат пред очи занаята и търговията, които им са самото- прибежище! Следователно училищата требува да бъдат занаятски и търговски!"

Из книгата "Няколко дена разходка по българските места - пътепис" Иван Богоров
Снимка из колекцията на Павел Енчев


ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ Generated image

ГЛАВНАТА УЛИЦА

След Освобождението се появява първата праволинейна улица – днешната „Независимост", известна още като "Търговска", "Булевард", "Макензен", "Г. Димитров". Тя започва от Паметника на обесените и стига до тогавашния Площад на победите, днес „Майка България”. Имотите по тази улица са урегулирани според европейските норми на градоустройство – в оразмерени правоъгълни парцели. Улицата е част от съвременния градски център с градината и паметника. Архитект Колева разказва: "След Освобождението в Търново се завръща младата българска интелигенция. Образованите навън търновци искат градът да има модерен европейски облик и успяват да го постигнат. Сградите на главната улица, които свързват старата част на Велико Търново и съвременния център, са еклектика от различни стилове, характерни за 19-ти и първата половина на 20-ти век. Новите къщи, изградени след Руско-турската война, са с пиластри, корнизи, капители, тераси от ковано желязо. В същото време дворовете са запазили своя възрожденски характер. Въобще Велико Търново пази великолепни образци от Средновековието, от Възраждането и от периода на създаване на Третата българска държава, като всяка една от сградите е свързана не само с развитието и живота на града, но и с националната история“.
Ето какво пише в спомените си Т. Янков през 1939г.:"... Завиваме и тръгваме по главната улица... А филмът бързо и непрестанно се развива — декорите всеки миг се сменяват. Ето градската градина, между нови, красиви здания, в реда на които изпъква приличната сграда на девическата гимназия, отдето се открива правият, като линия, булевард "Макензен", застроен със съвсем приличащи едно на друго двуетажни здания с магазини и непременно висящи над тях железни балкони. Булевардът и цялото негово разноименно предълго продължение е застлано с каменни блокчета, а тротоарите — с циментови плочки, при извънредна чистота и редност. Върху височината над булеварда и по нейните стръмнини амфитеатрално се групират във веселяща окото пъстрота нови сгради, над които, всред раззеленили се дървеса, изпъкват зданията на Държавната болница. Погледът неуморно се плъзга по шарената декора и за миг спира върху изпъкващото насреща възвишение, отрупано с къщи—Вароша, или „Варуша", на търновско наречие, това е кварталът „Св. Атанас", от който започва този на „Св. Никола", с живописно издигащите се камбанарии на тия църкви. Картинният изглед става още по-красив в потока на мекото априлско слънце. При паметника, въздигнат за спомен на избесените в турско време въстаници, отново завиваме в източна посока, отивайки все по главната улица, която ту се губи в завои, ту отново се явява. Тя е единствената удобно проходима улица в града. На лично място, от двете ѝ страни, зеят отверстията на тесни и стръмни улички, някои от които имат стълбички, стремително отиващи към дълбочината им. Всяка една от тях е колкото живописна, толкова и оригинална със своите тясно притиснати една до друга от твърде странна архитектура къщи — всякакъв вид еркери и най-възможни издадености, доходещи до смели и дори смешни ухитрявания за използуване на лошото и неудобно за строеж място. Но все пак то е използувано, при опасни завои, а нейде и при ходове под самите къщи. Над някои от тия чудни, прилични на сухи кладенци улички, се грамадят постройки, в хаоса на които окото напразно дири смисъла на жилища с относителни поне удобства. Но при все това, в тия жилища са отхранени ред поколения, които са дали видни лица на България. Знайните, например, и заслужили на отечеството генерали А. Муткуров и Ив. Фичев са отрасли в една от тесните, стръмни и тъмни улички — „Фичевото сокаче".
Днес, все по трудно се живее на главната улица "Независимост" във В. Търново. Хората, притиснати от крупни бизнесмени продават своите къщи, които се превръщат в поредните заведения и хотели. Обликът на тази прекрасна улица от миналото се губи в кичозността на съвремието ни. Много малко са хората, които все още се опитват да живеят там, сред шума на денонощните заведения и постоянния поток от хора и коли... Колко мило става на търновеца като види стара снимка на тази улица. Старите търновци, наизскачали по балконите си, с любопитство наблюдават преминаващите хора... Няма ги вече тези търновци, застанали пред своите скромни дюкяни и често шегувайки се помежду си. Отдавна е изчезнала тази задушевна атмосфера в нашия град. И какво ни остава на нас, днешните търновци, освен да гледаме града през очите на нашите деди, да се смеем на техните шеги и да живеем със спомените за Старо Търново.
Улица ”Макензен”, днес "Независимост" в началото на 20 век
снимка на Регионална библиотека ”П. Р. Славейков”, Велико Търново

Източници: Спомени на Т. Янков от 1939г., https://www.borbabg.com   

Грета Костова- Бабулкова

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ Generated image

Великолепният храм "Св. Св. Константин и Елена”

Generated image
В Пътеводителя на Велико Търново от 1907г. пише: "Църквата Св. Св. Константин и Елена, въздигната 1872—73 год. по плана и под надзора на майстор Колю Фичето. Тя е една от най-светлите църкви. Има три храмови празника: Св. Константин и Елена, Св. Четиредесет мъченици и Св. Димитрий Солунски. Под църквата има параклис Св. Архангел Михаил. Тази църква е въздигната, след като бе съборена малката, тъмна и ниска паянтова църква, която бе малко по на изток от сегашната. В артиката на тази църква се намира гроба на покойният Погониански български владика, Панарет Рашев. Върху гроба му е въздигнат великолепен мраморен паметник, представещ владиката в черковно одеяние и благославещ". Църквата "Св. Св. Константин и Елена" във Велико Търново е завършена през 1873 г. За нея Първомайстор Кольо Фичето споделя, че му харесва най-много от съградените църковни сгради в града. Най-голямата ѝ отлика е осемстенната камбанария. На 7-ми октомври 1873г. в изключително тържествена обстановка е осветен новият храм от първия български владика Иларион Макариополски. Първото църковно настоятелство, призвано да осъществи постройката е учредено на 20 юни 1872г. Църковни настоятели са Иван Пилев, Илия Иванов и Сава х. Йоргов. Сградата е трикорабна, вътрешността и е светла и красива. При изграждането ѝ самобитният майстор успял много умело да съчетае разнообразни архитектурни форми и елементи, като полуцилиндрични, елиптични и кръстати сводове, полукръгли и сплеснати арки, както и прочутата фичева кобилица - все елементи, които служат като визитна картичка на самоукия майстор архитект. През XIX век тя се е включвала добре в общата панорама сред големите възрожденски къщи, които са я заобикаляли. Храмът е построен между три улици, разположени между жилищни сгради, на стръмен склон с тераси - един много труден дори и от днешна гледна точка терен за застрояване. В голямото за времето си вътрешно пространство от 250 кв.м., такова каквото е било, преди катастрофалното земетресение от 1913г., имало само четири колони с височина от 10 метра. При това притворът е бил отворен към наоса, засводяванията- преливащи едно в друго, стълбищата за емпорията скрити, и се е създавало впечатление за зално пространство, в средата на което се извисявал купол, стъпил върху висок барабан, пробит от многобройни прозорци. При главния вход на храма, от двете страни на външната врата са поставени две въртящи се с ръце дървени колони, които били индикация за устойчивостта на сградата при евентуално слягане на земната основа. Майстор Колю Фичето казвал: „Когато колоните престанат да се въртят това означава, че земните пластове са нестабилни и населението трябва да положи сили, за да спаси сградата от разрушаване.” Сега колоните са демонтирани и са прибрани за съхранение. Сред култовото богатство на храм „Св. Св. Константин и Елена“ са иконите, рисувани от Папа Витан от тревненска школа, от школувания художник Николай Павлович и др., които се съхраняват в Регионален исторически музей. По неповторим и изключително красив начин Колю Фичето успява да изгради и обедини храма и камбанарията. Той постига голям успех и в живописната монументална архитектура, съчетана с околната среда. Това е последният храм, който Колю Фичето строи през своя живот, но за сметка на това пък той минава за един от неговите архитектурни шедьоври в областта на християнското изкуство, в областта на строежа на източно православни храмове. Вляво от входа в преддверието са вградени надгробни плочи на видни търновски дейци. Една от тях е на хаджи Минчо Цачов. Тук е и гробницата на митрополит Панарет Рашев. Върху гроба му е издигнат мраморен паметник, представящ владиката в черковно одеяние и благославящ - дело на румънския скулптор Йон Джорджеско. В гробницата е погребано тялото на митрополит Панарет Рашев в седнало положение, както подобава за митрополит, с почести и според канона на Българската православна църква. Владиката Панарет Рашев е един от най-щедрите дарители на Търново. В завещанието му е казано:" На църквата „Св. Константин” в Търново оставям 5000 лв., „дето да се погребе тялото ми, за споменуване името ми при света литургия”...Короната ми, патерицата ми, както и всичките черковни венци и одежди, които ми принадлежат, моля да се разподелят между българската капела в Букурещ и църквата „Св. Константин” в Търново”. Днес обаче никой не знае какво е станало с тези одежди, с короната или патерицата на митрополита. Реставрирана е фигурата на Панарет Рашев, която стои в заключената църква. На южната фасада по-късно са вградени богато орнаментирани надгробни плочи. От двете страни на входа са две гробници. Едната е на хаджи Николи Минчоолу - борецът за черковна независимост и неговата съпруга. Другата е на сина на Уста Кольо Фичето. При земетресението от 1913г. сградата претърпява значителни разрушения. През 20-те години на ХХ век храма е възстановен под името „Св. цар Борис“ (имало се е предвид Борис I Покръстител). В кондиката е записано, че първите настоятели на храм „Св. цар Борис“ са: Елефтер п. Димитров – председател, Хараламби Кулелиев, Димитър Димитрушков, Александър Хаджицанев, Тодор Кабакчиев и Димитър Багрилов. По-късно храмът възстановява старото си име. С храм „Св. Св. Константин и Елена“ са свързани и божествени проявления. Едно от най-загадъчните се е случило в началото на XX век. В полумрака на храма, осветен от свещи, възрастна жена от Велико Търново се молела, с вяра и раболепие пред иконата на Божията майка. От очите на жената се леели сълзи върху жълтата рогозка пред иконостаса, разказват по-късно свидетели. Тишината в храма била нарушавана единствено от стъпките на богомолците, които не обръщали внимание на сгушената пред иконата на Божията майка старица. Света Богородица откликнала на молбите на жената и проговорила. Мигом жената побеляла и паднала в несвяст. Миряните и служещите в храма ѝ се притекли на помощ. Жената и дума не промълвила пред тях за случилото се, но на следващият ден се отправила към новата столица София за среща с тогавашният патриарх на Българската Православна Църква - Екзарх Йосиф I Български. Какво точно е казала Богородица на избраната християнка знаят само шепа хора и точното съдържание на пророчеството се пази в строга тайна в секретната секция на Светия синод. Разположена в края на улица „Гурко“ (срещу Самоводска чаршия), в нея са се венчавали, кръщавали и били опявани първенците на Търново през XIX век. През 2012г. започна външна реставрацията на храма, а едва през 2017г. местната Строителна камара, общината и Великотърновската митрополия сключиха тристранно споразумение за цялостен ремонт на храма. Дано в скоро време започне реставрацията, защото църквата се руши и може да стане късно..
Източници: Иван Радев, „История на Велико Търново XVIII — XIX век“, „История на църквата „Св. св. Константин и Елена”, http://strannik.bg , http://bg.wikipedia.org, Пътеводител на В. Търново от 1907г. 

 

ПОДКРЕПИ И РАЗГЛЕДАЙ АЛБУМА

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ Generated image

©️Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.
Публикуваните тук материали са плод на чиста съвест и дълги часове труд. Ако ви харесва това, което правя и можете да си го позволите, помогнете на Старо Търново да съществува
Описание Сума
Дарение 10.00 BGN
Плащането се осъществява чрез ePay.bg - Интернет системата за плащане с банкови карти и микросметки

ПОДКРЕПИ И ПРОЧЕТИ ПОВЕЧЕ Generated image

Последвайте блога

Формуляр за връзка

Име

Имейл *

Съобщение *

Общо показвания