Асенова махала- Иван Вазов

 Из “Живописна България (Пътеписи)” - Иван Вазов

Посещавам черквата „Св. 40 мъченици” в подножието на Царевец. Тя е издигната от Ивана-Асена II в годината на победата му, одържана над епирския император кир Тодора при Клокотница {1230 г., априли 4). Превърната от турците в мечет след завоеванието, тя изново стана християнски храм след Освобождението. Малко и бедно здание с шест мраморни потъмнели колони отвътре, очевидно донесени отдругаде при граденето ѝ. На една от тия колони е славният надпис в памет на горната победа, издълбан по заповед на великият цар. Аз прочитам с трепет и благоговение гранитното въплощение на царевата мисъл, изразена с величава простота, безхитростност и набожност на ония времена на вяра и благочестие. Тръпки обграждат душата ми в това спокойно място, дето са се молили български господари и са служили български патриарси в дни на народни радости и печали. Може би край стената, до която стоя, е минувал гологлав Асен II, шумяла е багреницата на честолюбивата гъркиня Мария, звънели са сабите на Светослава и Михаила, ратоборният цар, загинал при Велбъжд, мяркали са се в царствен блясък и красота царици и княгини, молили са се боляри, велики воеводи и придворни великаши. И искам да видя ясно тия старовременни българи с безпокоен дух и стихийни страсти, да проникна в техните мировъзрения, тъй различни от нашите... Мнозина от тях спят сега в земята под тоя храм... И чини ми се, че чувствувам, духовете им като витаят в мълчанието. Минувам Янтра и се озовавам в черквата „Св. Димитрий”, в полите на Трапезица. Тя е основана от Асеня I, дето се е венчал на царски сан. И този храм е скромен, но много по-малък и по-убог, със съвсем оголели и изкъртени стени на оцелялата си част. Както всички досега посетители, и мене обхваща недоумение за първобитното състояние на зодческото изкуство у нашите прадеди, инак играли важна роля в съдбините на старопланинския полуостров през два века. Или именно тоя напрегнат политически живот, разклащан от безчислени борби за завоевание и отбрана, е отнел време и възможност за по-високо културно развитие? Тъй или инак, българинът излиза оттука с тежко впечатление. Много, много бедно и жалко е това. Старата търновска митрополия е на северния край на града, в полите на Царевец. Аз почуквам на голямата дъбова порта и шумът, който тя издава, се разнася плачевен и самотен из безлюдния дол. Обажда се извътре кучешки лай, а след малко се отваря и портата, старовековната порта на българската стара патриаршия. Пред мене излиза един висок американец или англичанин, сив, рус, облечен в туристическо облекло, последван от бабата, що пази митрополията. На тоя далечен турист мязаше да стои в ръката подвързана с червено книжка „Водач на Търново”. Но такъв нямаше, защото той не съществува. Как не се е смилил нито един търновски учител да състави такъв „водач” за Търново, защото развалините на старата Асеневска столица твърде често се посещават от чужденци, много повече от нас, българите! Аз, впрочем, узнах по-после, че такова нещо се готви от Археологическото дружество в Търново. Добрата бабичка, самичка пазителка и жителка сега на митрополията, опустяла подир напущането ѝ от приснопаметния митрополит Климента, ме посрещна приветливо и ме поведе през двора, постлан със старовремски чудат калдъръм, полутревясал от времето и от безлюдието. Отляво се издигаше ниския дървен чардак с килиите на митрополията. Очевидно, той е от турско време и никак не хармонира с величавата старинност на черквата, пред желязната порта на която се спрях. Бабата я отключи, за да ме въведе вътре, но аз се спрях няколко време, за да изгледам нартиката. Стените от горе до долу са покрити със свещени зографии, потъмнели от вековете, с избодени очи на светците и ангелите. Тия фрески покриват и стената от юг, но всичко това много тъмно, неясно и старо. По желязната двукрила порта, с железни украшения, стоят рани, нанесени от турски топор, вероятно след превзимането с пристъп Търново (1393 г., юли 17). Аз влизам вътре гологлав. Черквицата е полутъмна, зле осветлена само на средата от две или три прозорчета с железни пречки, а ъглите стоят в съвършен мрак. Стените покрити с потъмнели фрески, потъмнели и образите на темплото. Над мене се вдига многосводчатия гивгирен покрив, изписан също с потъмнели зографии, както и стените, представляващи сцени из стария и новия завет. Четири големи мраморни колони подпират тоя тежък свод. Тук е пълна тишина, никакъв звук не пристига отвън. Пожълтелите восъчноцветни образи от темплото ме гледат строго с вторачените си безжизнени очи, учудени сякаш, че нарушавам гробния покой на светинята. Аз сам изпитвам някакво странно чувство, половина благоговение, половина страх, в тая запустяла, но живуща със стотината си ликове по стените ограда, дето някога са се разнасяли молитвите на българските патриарси, дето са се пели славословия за победи и на царски дни или се е призовавала милостта на всевишния в тежки времена за царството. . . О, ако тия стени да имаха уста, какво не биха ни разказали? Те са чули воплите на патриарха Евтимия, когато Търново, обсадено от дивите пълчища на Баязида, с трепет е очаквало на всеки час гибелта си. . . Тук витаят призраци на царе, па боляри, на воеводи, мрачни или величествени, молещи се в дима от кадилниците, бледо озарени от светлината на вощениците, и аз виждам тия сенки на миналото, млади или белобради, облечени с червени дрехи, препасани с мечове в червени ножници, както ги виждаме на фреските в една от разкопаните черкви на Трапезица. . . Наляво в дебелия зид е едно прозорче към полутъмния тесен пруст. Зад тоя пруст са били килиите па патриарсите. И аз мислено сега виждам някакъв стар, грохнал от годините архипастир, че седнал в глъбината на прозореца, слуша божествената литургия, която се извършва тук, и бялата му брада се вижда неясно през стъклата на прозореца. Приветливата бабичка ми служи за чичероне и непрестанно ми бъбри нещо за миналото на черквата, минало, за което тя е чула от някого, малко дотеглива с бъбренето си, но трогателна със своето благочестиво простодушие. Моята баба-чичероне е твърде веща личност, тя знае всичко, каквото има знаменито в тая черква и заслужава да бъде видено. Така, тя ми посочи из дясната олтарска врата една тясна стаичка без врата, в зида на олтара. Тая тясна стаичка някога е имала желязна врата и е служила за книгохранилище на Търновската патриаршия. Това е прочутата библиотека търновска, дето са се пазили стотини стари пергаментови книги, без съмнение от извънредна филологическа и историческа важност. Гръцкият митрополит Иларион е изгорил, казват, това съкровище! И заедно с това – куп безценни книжни паметници от нашия исторически живот или по-добре – нашата история! Ако това е истина, историографите на търновското царство най-дълбоко ще трябва да чувствуват величието на тая фанариотска пакост. Лишени от светлините на тая библиотека, те са принудени да скърпват сега историята на второто българско царство, та и на първото, от оскъдните и случайни, и винаги пристрастни сведения на византийските и латински хронографи, които са писали през второто българско царство: Пахимер, Кантакузин, Грегорас, Акрополит, Дюканж, Вилхардуен. Велики и съдбоносни събития са минали забравени у тях или са упоменати с половина ред, и как небрежно! На най-незначителните византийски сполуки в борбите им с България те са давали голямо място и са ги описвали с дитирамбически тон, а всичко онова, което е било в полза на България, което би хвърлило приятна светлина въз най-добрите страници на живота ѝ, е било прескокнато или заслевосано. Истина, че ние нямаме право да се сърдим тям, че не са се въодушевлявали от любов към България, и естествено. Тежки чувства налягат душата при мисълта, че тогавашните българи са вършили шумни работи, но не са се досетили да ги предадат на потомството си в книжни паметници. Само няколко реда във вътрешните корици на псалтирите, часословите, евангелията са отбелязвали политическите събития на времето. Вероятно, такива бележки е имало голям брой в изгорелите книги и те пак би били достатъчни да осветлят тъмните страници на историята ни. И бабата с жален, почти плачущ глас ми разказваше на двора как няколко дена наред са се вдигали димове до облаците и уплашили търновчани – тя била свидетелка на това. Тя ми сочеше с разтреперана ръка мястото на двора, дето са горели книгите – а те били там уж цели товари! Аз излязох из манастира твърде разтревожен от тия разкази. Навън слънцето засядаше вече зад щърбата и буренясала повърхност на високата Трапезица. Янтра шумеше глухо в сянката под скалите ѝ между два реда прости къщици, на мястото на някогашните болярски къщи. Урвите на Царевец, покрити половината с акации и друг зелен дърволяк, поддържаха на скалите си величавата гробница на Асеновските, Тертеревските, Шишмановските палати. По отсамната гола част на урвата, също увенчана на върха си с пояс навъсени скали, на които се мяркат долните части на старите крепостни зидове, пъпли една наклонна пътека от митрополията, дори до северната полуоцеляла порта на Царевец. По тая пътека, донякъде запазила едновремешния си калдъръм, българските царе някога са слазяли, на кон или в колесница, до патриаршеската черква за богомолие. По нея и старите патриарси са възлизали до палатите при тържествени случаи. Сега там никой не минува вече, пътеката е зарасла в храсти и бурен, в каквито е зарасла и славата на двата века бурен политически живот, който е кипял в Търново. 

Източник: http://www.znam.bg/com
Снимка: Грета Костова-Бабулкова 

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Църквата "Св. Димитър"

 Из "Между Царевец и Трапезица"- Любомир Владикин

След падането на Първото българско царство, което няколко вeка не даваше покой на василевсите, византийската политика полагала особени грижи да заличи от земята името българин. Угодливите императорски хронисти избягвали да пишат за България, а когато тя се налагала на перото им, те злоумишлено я сливали с покрайнината отвъд Дунава и я наричали просто „Влахия“. (Така и днес някои завоеватели избягват да нарекат Македония със същинското ѝ име).

По Божия повеля, от всъде прииждал народ. Тясна била черквата да побере всички поклонници. И тяхното множество изпълнило с пъстрите си облекла обширния черковен двор и цялото пространство между Янтра и урвите на Трапезица. Единен дух витаел над всички и те чакали поличба.

И когато Асен, с величествена походка, в златошити болярски дрехи сонмът велможи, се задал по стръмния път на Трапезица и минал да влезе в храма, народът паднал на колене, защото дочул незнаен глас:

—    „Този е Божият избраник!“

На прага, Асен свалил златния си шлем, три пъти се прекръстил и бавно пристъпил към олтара. Изведнъж, той се спрял изумен, погледът му срещнал видението от онази паметна нощ! Същият светец, стоял пред него и приковано го гледал в очитe, сякаш чакал от него свещен обет.

—    Да бъде твоята воля! — пошепнал Богоизбраният Асен и коленичил.

Коленичили всички духовници и боляри. В храма се носели тихо тържествените звуци на светата литургия, и сребърните звънчета на кадилницата тънко прозвънявали, като гласове на невидими ангелчета. В най-тържествения миг, царските двери се отворили и на прага на светия олтар застанал като пророк и светец белобрадият търновски архиепископ. Настанало гробно мълчание. В напоения с тамян полумрак, запалените свещи тихо пращели. Вдъхновен свише, архиепископът издигнал бледата си ръка и пред всички изповядал, че Бог чрез свети Димитър му повелил, да увенчае Асеня за цар на свободна България.

Защото, както се казва и в Царственика, светият Търновски архиерей, като гледал голямото българско страдание от гърците, проливал много сълзи пред Бога и молил се, да избави България от това гръцко робство. И веднъж като плакал, явил му се свети великомученик Димитрий, когото всички благочестиви български царе, от Михаила, благочестивия цар, до свети Иоан Владимир, почитаха и славеха в Търново, — и му рекъл: „Бог спомни дома и рода на българските царе, и ме изпрати в помощ и обновление на Българското царство. Затова постави Асеня за цар на българите и Бог ще бъде с него, и ще въздигне българския скиптър.“

Бог възложил посланието си не другиму, а на св. Димитър, защото гърците бяха разпространили мълвата, че Солунският светец държи тяхната страна, че няколко пъти е поразявал българското войнство и че внезапната смърт на цар Самуила е причинена от неговото невидимо копие. А то не беше истина. Посред песнопения, архиепископът наложил Асеню златна корона, наметнал го с царска багреница, обул му сърмени сандали и го благословил, а народът запял от радост велегласно:

—    „Да живее Асен! Многая лета Асеню, царю болгарскому! . . .

Влизам в черквата. Тя е енокорабна, едва петнайсетина крачки дълга и 7—8 широка. От двете ми страни се издигат възстановени голи зидове, и над тях — сводът Божието небе. В дъното е олтарната стена, с красиво извита апсида, живописни ниши и пред тях мраморна маса която някога е съхранявала светитe дарове.

Само тази стена е пощадена от вековете, само тя е такава, каквато са я съградили двамата братя. По нея още стои изпокъртена и посивяла от времето мазилка, по която личат цветни шарки от някогашна стенопис. Но едва тук-там може да се разпознае нещо. Внимателното око ще забележи само, че е имало два стенописа, един върху друг. Първият е по-светъл, с жълто-червеникав оттенък — той е най-старият, истинският, още от времето на Асен и Петър. Вторият стенопис е по-тъмен и е положен върху стария, с цел да го унищожи. Той е от времето на двойното робство, когато под сянката на ятагана, фенерските гърци унищожаваха паметниците на българщината. Покрил с нова зография стените фанариотският митрополит, наслагал по тях гръцки надписи и помислил, че е заличил светата правда. Но под коварната завеса, като жарава под пепел, се таили българските надписи.

Взирам се по полуизкъртената стена на апсидата и търся последните следи от българския стенопис. В прозореца на олтара, право към изток, ясно се вижда по-късно сложената гръцка мазилка и до нея, поради откъртването на горния пласт — отново излязъл на бял свят истинският стенопис на тази черква. С любов разглеждам красивите в своята наивна простота орнаменти: те представляват силно стилизувана „лоза“ и са изпълнени с тъмносиня, червена и жълта боя. Също такива орнаменти се срещат по стените на Трапезицките черкви — и душата тозчас хвърля нишка между Трапезица и „Св. Димитър“!

Тук-таме по измитите от дъжда стени се мяркат като призраци неясни останки от фрески. Виждам две фигури с пъстри епатрихили; един светец с дълга, избеляла одежда, но с ярко очертани нозе, обути в кафяво-червени нови сандали. По-нататък, между грубо слепените с цимент зидови камъни, останало късче мазилка и върху нея — глава със златен ореол. Светецът е рисуван от български зограф, защото до него ясно личат старобългарските букви.

Върху половината от свода на северната ниша личи много добре запазен орнамент: тъмносини извилини върху бяло поле, поставени в червена рамка. Наоколо всичко е изкъртено — вижда се грубия зид — и пъстрия орнамент прилича на мъничък оазис, или на самотна останка върху вълните, след буря и корабокрушение. В съседната източна ниша се вижда призрачна „Пиета“, но натрапена от фанариотски зограф. Тя стои там за да покаже, как българските врагове търгуват и с небето.

Най-добре запазеното кътче от българската стенопис, и може би най-ценното което е дошло до нас, представлява една правоъгълна скрижала, малко полегата, в ляво от прозореца. Върху яркожълтото поле са сложени едри, черни старобългарски букви. Много малко от тях са заличени и за вещото око не е мъчно да ги разчете. Непосветеният посетител може да прочете само няколко думи. И тръпки го побиват като помисли, че преди осем столетия същите молитвени думи е прочел богоизбраният Асен, когато, коленичил пред олтара, е чакал архиепископа да му сложи царската корона . . .

Минали години. Кой знае как, богомолците изоставили старата порутена черква. Покривът се продънил и дъждовете постепенно измивали старата мазилка: завесата била разкъсана от Божия ръка и българските надписи възкръснали. Колко е тъжно, че до нашето освобождение все още е имало запазени доста стенописи, и че небрежността на нашите бащи ни е лишила от тези незаменими реликви! В 1856 г. д-р Васил Стоянович Берон посетил черквата: покривът ѝ бил съборен, дуварите донейде порутени, но по стените все още ясно се различавали изображения на светии и старобългарски надписи. Той преписал един от надписите, от който днес вече няма нито следа: — „Господи Боже нашъ, прилежная сия милости Твоя (молитва) приими от своих раб“ . . .

Ако светите образи още личаха по тези стени, ние и днес щяхме да видим, че погледите им са помътени от сълзи. Защото те са гледали увенчаването на Богоизбрания Асен, и не след дълго — неговия студен труп, пронизан от меча на вероломен болярин... Светците съзерцавали бледите лица на българските освободители, застинали в дълбока размисъл над съдбата на отечеството. И неизличима тъга скършила веждите на светите образи — и те тъй си останали натъжени, завинаги, сякаш студените им очи ще заплачат . . .

Отвън апсидата не е полукръгла като отвътре, а е многоъгълна и мозаично красива, със своите сводести прозорци и слепи арки. Зидана е с цепени камъни и хоросан. Три червени ивици от по четири реда плоски тухли опасват сивите зидове, и ги правят още по-здрави. Солидно градена, тази стена едничка е останала такава, каквато са я направили зидарите на Асеня. Земетресението я е пропукало, но не е могло да я събори. И днес тя представлява най-стария паметник от Второто българско царство. Пълните с вкус архитектурни форми са подсладени със симетрични тухлени украшения, извити в полукръгове над прозорцитe и слепите арки. Но тези пъстри сводове, напомнящи месемврийските черкви, не са задоволили незнайния Асенов архитект, и над сводовете той извил красиви венци от печени глинени розетки и емайлирани, кръгли, леко вдлъбнати панички. Търновските грънчари овековечили и своето изкуство, защото те са доставяли тези оригинални, хубави и здрави като камък украшения. Също такива тухлени и глинени орнаменти виждаме по арките на черквата „Свети Четирийсет мъченици“. Имало ги е и на Трапезица, макар че там всичко е разрушено —- аз го вярвам, защото сам намерих в пръстта на една порутена черквица две реликви: една тръбовидна розетка от печена глина и една глинена паничка емайлирана зелено.

Земетресението от 1913 е пропукало зидовете, но за щастие, без да ги разруши. И жалко е, че някоя груба ръка е сложила по пукнатините широки ивици цимент, и е нарушила красивата хармония на старината, вместо внимателно да запълни само пукнатините. Днес поклонникът трябва да притвори очи, за да не вижда това варварство и да съзерцава само красивите аркади, в които незнайният архитект е овековечил поетичната си душа.

Натежа от толкова спомени душата ми. И се отдалечих от свещената сграда, сякаш осем столетия ме гледаха през развалините, и аз не можех да издържа погледа им.

—    Аз ще дойда пак, скъпи развалини, но в звездна нощ, когато острите линии на всекидневното се смекчават и незнайни сенки се понасят над вас. Тогава и ромонът на Янтра прилича на човешки говор . . .
Прочетете още: Васил Берон за църквата "Св. Димитър"
 Благочестивият и славен цар Асен стари
Асеновата махала

Грета Костова-Бабулкова

ПОДКРЕПИ И РАЗГЛЕДАЙ АЛБУМА

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Асеновата махала

Из "Между Царевец и Трапезица"- Любомир Владикин

 От подножието на Лобната скала, при Митрополитската черква, пред очите се открива „Асеновата махала“, разположена по двата бряга на Янтра, в тясната равнина включена между Царевец и Трапезица. Стар, стотина метра дълъг мост, наречен „Владишки“, защото бил строен от търновските владици, съединява двете половини на селището и свързва шосето, което води към Арбанаси и към Велико Търново. Във времето на търновските царе този път не е съществувал. Тогава е имало само пътеки, които са били съвсем неудобни за масови военни или разбойнически нападения. Имало е само един удобен път и той е бил вътрешен: излизал е от „Малката порта“ на Царевец, прехвърлял е Янтра при „Свети Четирсе“ и е възлизал към Трапезица. Той е бил царски път и по него минавали само боляри, воеводи и царски гости. Лишена от лесни съобщения с околните места, Асеновата махала е представлявала естествено укрепен лагер, защитен от двете силни крепости Царевец и Трапезица. Теснините на Янтра са го пазили от север и юг. Но това не е било достатъчно. Напречни зидове, спуснати от крепостните стени на Царевец и Трапезица към бреговете на реката са затваряли всички пътища, и Асеновата махала се е превръщала в истинска крепост, с полуестествени и полуизкуствени градски стени. По този интересен начин, старото Търново не е правило изключение от големите средновековни градове в Европа, които са били снабдени със зидов пояс, наречен градска стена. Един такъв напречен зид е затварял пътя откъм Дервента; друг, близо до черквата "Св. Димитър", е заприщвал Арбанашкия проход, тъкмо там, гдето сега минава шосето—тоя зид е най-добре запазен и внимателното око лесно може да открие следите му: той се спуща от острия ъгъл на Трапезица при Саябаир, право към Владишкия мост. Третият напречен зид е излизал от Лобната скала и е свършвал до левия бряг на Янтра. Неговите следи са заличени. От четвъртития зид е останала малка следа: когато слизате по шосето от Каябаш, гдето е лъвчето при входа за Царевец, към Асеновата махала, вгледайте се въ каменния хълбок на виадука: по него, малко по-надолу от „Пресечната скала“, се виждат градивни камъни слепени с потъмнял хоросан — очевидно, остатъци от усамотен зид, насочен пряко към течението на реката. Това е началото на зида, който е затварял Асеновата махала откъм югозапад, през пътя, който сега води към новия град.
В тази красива и чудно завардена равнина е расъл старият град Търново. Царевец е бил запазен за царя, за царедворците и за патриарха. Трапезица е била църквище място за дворците на великите боляри. Чужденците и евреите са населявали крайните квартали извън крепостта: първите Френкхисар, а вторите — равнината между Гарван и десния бряг на Янтра при Дервента. Днешната Асенова махала е била застроена от верни поданици на царя, от малки боляри, сановници, богати търговци и изкусни занаятчии. С течение на времето, градът е растял, запълнили се равнините и къщите попъплали по югоизточния склон на Трапезица, главно край пътя, който я е свързвал с Царевец. Следите от този път могат да се открият и днес, като ги потърсим при подножието на Трапезица, срещу „Свети Четирсе“, и го проследим до една точка над „Св. Параскева“, гдето е бил главния вход в крепостта.
Три от тези старинни къщи бяха запазени чак до 1913 год. когато земетресът ги срина до основи. Само няколко снимки днес дават бледа представа за тях архитектурно отношение те напомнят някои големи арбанашки къщи — приличат на малки крепости: първият етаж без прозорци, само с една здрава сводеста врата, следователно къщата е запазена от неканени нощни гости. Самото жилище е на втория етаж. Постройката е масивна, от ломени камъни и хоросан. Едната отъ тези три стари къщи, намираща се на югоизточния склон на Трапезица, край стария царски път, е била жилището на някоя си госпожа Бойка. В Търновския музей се пази една плочка, на която със стари български букви е написано „спожда Бон“ т. е. „Госпожа Бойка“. Нашите учени отнасят надписа към края на XIII век, стотина години преди падането на царството. Тази плоча до земетресението е стояла на мястото, на което е била поставена от госпожа Бойка до пътната врата, също тъй, както ние днес поставяме фирмичка с името си. Тази плоча, значи, е визитна картичка на госпожа Бойка. Коя е тя? Никой не знае. Но тя сигурно е била знатна дама, прочута по красота, ум или богатство. Може би е имала тщеславието да играе политическа, роля и често е прибирала дома си недоволни боляри, ненаградени воеводи, или родени интриганти. Била е приемана от царицата-гъркиня, и царкините често са я посещавали. Но къщата ? не е разрушена, значи госпожа Бойка е била вярна на законния господари, или е била достатъчно прозорлива да не участвува в заговори с несигурен успех ... А може би няма нищо вярно в тези предположения. Може би госпожа Бойка е знаела да лекува болни и недъгави, или е бела гадателка, та е поставила името си на вратата — да я намират лесно, които я търсят.
— Коя е тая загадъчна знаменитост?
— Помисли, читателю, може би някое от твоите предложения ще срещне залутаната във вековете истина.
Асеновата махала е била и църковище на старото Търново. Няколко голeми черкви, градени от български царе, и множество параклиси, които днес са напълно заличени, са придавали на селището изглед на богоспасен град. В тази махала се намират повечето от запазените до днес паметници на Второто българско царство: черквите "Свети Димитър", "Свети Апостоли Петър и Павел", и най-ценната от всички старини - църквата „Свети 40 Мъченици“..
До Владишкия мост, на левия бряг на реката, личи една доста голяма развалина, която спира погледа със своите дъговидни зидове, прилични на остатъци от яка кула, или брегов устой на голям мост. Това е стара къпалня, която населението нарича „Шишмановата баня“.
След падането на Търново под турците, тази махала била предадена на плен и пожар. Мнозина от нейните обитатели намерили смъртта си в кратката борба. Стотини боляри и видни граждани били вероломно изклани. Най-красивите жени били отвлечени в харемите. Някои първенци приели мохамеданството, за да спасят главите си и заминали в Мала Азия, гдето никой нищо не знае за съдбата им.
Когато пожарите стихнали и завоевателят се почувствувал сигурен в новата земя, оцелелите българи заживели робски живот там, където бащите и дедите им някога развивали победни знамена. В най-удобните места на Асеновата махала се заселили турски пришълци, които обърнали „Свети Четиридесет“ в джамия. Крепостните стени и напречните зидове, що превръщали селището в укрепен лагер, били занемарени и почнали да се рушат — те нямали вече значение: робът е бил навсякъде роб. Входната врата е запазена много добре. Тя е два метра широка и два и половина висока. Отгоре ѝ се извива хубав масивен свод.
С тези спомени, и горди и печални, изминах Асеновата махала и по сенчестия път край хълбока на Царевец, поех нагоре към площада при „Боярския рът", наречен от населението „Каябаш“. Тук обръча около царския хълм се сключва.
Прочетете още:  Църквата "Св. Димитър"

Грета Костова- Бабулкова
   

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Началото на народното свестяване в Търново

Славейков твърди, че в 1843 г. "поборниците на българщината" в Търново се състояли само от няколко души, и то из най-долната класа, повечето пришелци от селата, и от няколко по-възрастни ученици, новообръщени от отца Неофита Хилендареца (Бозвелията)". Между това имаме положителни сведения, че в Търново се е водила борба против гръцките владици много по-рано от 1843 г. Още в 1827г. някои чорбаджии от Търновската епархия станали на крак и изгонили прочутия и не малко заслужилия на народа ни митрополит Иларион Критски, който в 1831г. успява да се върне в Търново и да направи да се заточат неколцина от чорбаджиите. За годините, през които Иларион е бил сменен от митрополитството в Търново, узнаваме както от Кондиката на Свищовското училище при църквата "Св. Преображение", така и от старата митрополийска Кондика; но за самото сменяване споменува още В. Априлов в своята "Денница" (с. 23-4). За него говори и самият Славейков в "Гайда" (г. I, 1863, бр. 5, с. 37-8). Наистина, изгонването на Илариона в 1827 г. е било дело на чорбаджиите, а народът изглежда да не е бил посветен в причините му, та дори е негодувал, както разказва Априлов, но има основания да се допусне, че изпъждането на знаменития "екзарх всей Болгарии" се е намирало в свръзка с борбата му против прочутия врачански първенец Димитраки Тошев, която борба се е свършила с посичането на последния във Видин през същата 1827 г. по заповед от турското правителство. Самото заточаване на първенците е направило впечатление на народа и е станало предмет на особена песен. Но ако народният характер на борбата против Илариона Критски подлежи на спор, не може да има никакво съмнение, че изпъждането на неговия приемник Панарет, прочут по своите ексцентричности, е било дело на доста широко народно движение, макар борбата и тоя път да се е ръководила от чорбаджиите. По този случай П. Кисимов бележи: "Първи път тогава, до колкото се помни, това население е дръзнало да се оплаче срещу своя владика пред началството му - Патриаршията в Цариград, и да сполучи сменението му." Когато в 1840 г. Панарет бил дигнат от Търново, населението вече искало да се изпрати за негов заместник българин, и за такъв бил предложен Неофит Бозвели. Известно е, обаче, че Патриаршията успяла да убеди представителите на Търновската епархия, които били изпратени в Цариград да ходатайствуват за ръкополагането на последния, да се откажат от неговата кандидатура, и Неофит бил назначен не за митрополит, а за протосингел в Търново с обещание да бъде ръкоположен по-после за епископ, според едни, в Ловеч, а според други - в Стара Загора. Борбата за българин митрополит в Търново, водена от цялата епархия и ръководена от търновци, показва, че народното съзнание у последните е било вече доста живо още в 1840 г. Та не може и да бъде инак, щом в 1835 г. между същите е имало родолюбци, които, начело с Велча Атанасов, са тъкмели въстание (известната "Велчова завера". Вж. Кисимов, Исторически работи, II, 71-82).

Че народното съзнание в Търново е било разбудено още преди 1843 г. и че поборници на българщината тогава не са били само неколцина измежду най-долната класа граждани и няколко души по-възрастни ученици, - показват ни и по-раншните спомени на П. Р. Славейкова, печатани в "Цариградски вестник" от 1857 г., № 311. Според тия спомени, началото на народното свестяване в Търново се отнася към времето на казания Велчо Атанасов, на приснопаметния Зотик, игумен на Преображенския манастир, един от полузабравените будители на нашия народ, и на Славейковия учител Стойко. Като споменува за направата на църквата "Св. Никола", извършена по подбуда от Зотика и с пристояването на Велча, и като посочва как се издействувало от митрополита Илариона да се чете в нея от лявата страна по славянски, - Славейков продължава: "Ето зародиш на българщината в Търново. На това възраждание първовиновници бяха реченните достопаметни лица, монах Зотик, гражданин Велчо и учител Стойко. Но отредено било да ся възпре този ход навреме. Велчо наветован в политически погрешки изгуби живот. Година са не сключи в 1837 появи са чумата, та пожъна и Зотика и Стойка, сичко започенато са съсипа в основанието си. Токо една искрица блащукаше още, но от нея било отредено да ся съвземе пламъкът или ревността към българщината. Тая искрица беше ввожданието на славенский език в церквата С. Н. Ако и слабо подкрепявано, устоя са против бурите на гръкоманите и дошляните от селата, услаждани от славенското песнопение, свестиха са, ако не да го забранят, то барем да го подкрепяват." - След като разправя за учителствуването на сладкопойните учители певци в "Св. Никола" - Петко Николов, еленчанин, и Никола Златарски, които станали причина граждани от цяло Търново да се черкуват в "Св. Никола" и полека-лека да изхвърлят гръцкия език и из другите църкви, и след като говори за трите български частни училища - в Габровския хан, при църквата "Св. Никола" и онова на куция даскал, Славейков казва: "Истина че сичките български в Търново учители не знаеха от прочет друго нищо, даже не умеяха и краснописание, но като че надихваха учениците си да имат отвращение от гръкоманията. В целий град са завъди мълва, кой грък, кой българин. За право тези мисли биваха убиточни за образованието на младите, защото общото гръцко училище в него време беше колко-годе по-редовно, в него можеха да добият няколко идеи; а в българските не са чуваше друго освен прочет, черковнопис и съвсем неосновна и безправилна славенска граматика; но при все това, те предпазиха младежите от гръкоманията, откриха на народа ненавистта и противодействията на гърците владици и ощутително оттикнаха го 20 години ход напред." Всичко това Славейков отнася към времето преди 1841 г., защото тутакси след това продължава: "На 1841 дойде в Търново Пеню от Лесковец. Той предаваше (в Преображенския метох) славенска граматика, наистина слабо и според старата метода мъчно, но пак по-добре от другите, що бяха и досега в Търново предавали." След като изброява някои от своите съученици при даскал Пеня и посочва колко му плащали, той прибавя: "Но времето на съзоряванието за българщината беше близко, първи и втори петли беха пели и търновчаните, разбудени и осовестени от околните села балкански, подскоросаха са да си съградят и за българский език общо взаимно училище. На това съдействува и тогашний, и сегашний търновский митрополит, подтикван от своеинтересни намерения, без да ся удалечи от направленията, които тогази великата церква даваше на архиерейте по България."

Като вземем предвид, че българското общо взаимно училище при църквата "Св. Никола" е било отворено в 1842-3 учебна година (Вж. П. Кисимов. Исторически работи, I, 13), излиза, че, според Славейковите спомени, печатани в "Цариградски вестник" през 1857 г., народното съзнание било силно разбудено още преди 1842 г., т.е. преди съграждането на взаимното училище, и се дължало до голяма степен на частните училища, в които преподаването дори на грамотност било слабо, но патриотическият дух бил силно развит. С това е съгласно и съобщението на Славейкова в Юбилейния сборник в чест на Фотинова (с. 88), че в частното българско училище в Търново, което (училище) се поместяло в Габровския хан, даскал Георги и помощникът му, Петко Габровчето, които учителствували в 1836 г., имали преправка от Паисиевата История, приспособена за учебник: "Тогава, 1842 г., като я проповядвахми ний в Търново (разбира историята на Паисия), обадиха ся още два ръкописа от българска история. Единът ся намираше в Дряново, у някой си Георгия, учител в Габровский хан, през 1836 г., наедно с даскал Петка Габровчето, по-после поп и економ в Дряново. Тая история беше за по-малките момчета и като да беше препис от Отец Паисиевата, но имаше прибавление и продължение за турските царие до Селима III." Споменуваният тука от Славейкова "някой си Георгий" е учителят "Георгий Јωаннович дреновец", редовен спомоществовател на печатаните през 40-те години на ХІХ в. български книги, който, както се вижда от Славейковите думи, доста рано си е служил и с Паисиевата история, да възбужда патриотическия дух у своите ученици. А ако той е вършил това в "Габровската странноприемница", както нарича училището си, по-бележитите учители, като даскал Стойка, ще да са вършили същото още повече. Истина излиза, следователно, казаното от Славейкова в 1857 г., че още преди 1842 г. първи и втори петли на българското пробуждане в Търново били вече пели; но тогава твърдението, изказано в спомените му от 1882 г., че поборниците на българщината в Търново през 1843 г. се състояли само "от няколко души из най-долнята класа граждани" и от неколцина по-възрастни ученици, трябва да се признае за невярно.

 Юрдан Трифонов
Източник:  https://liternet.bg

Царският дворец и патриаршията на Царевец

Из "Царският дворец и патриаршията на Царевец"- Никола Ангелов

В средновековната столица Търновград на патриаршията било отредено централно място в главната крепост на града. Патриаршеският архитектурен комплекс се намирал на най-високото място на хълма Царевец и внушавал респект и уважение всред населението на столицата и многобройните чужди посетители. Писмените сведения за патриаршията са твърде малко и не дават цялостна представа за външния ѝ вид, нито за съдържанието и като архитектурен комплекс и духовен център...
Всички изследвачи, които използуват плана на разкритата непълно от Сьор църква, говорят навсякъде само за патриаршеска църква, а не за патриаршески архитектурен комплекс от сгради, някои от които били частично разкрити от тогавашните разкопки. Това се дължи до голяма степен на липсата на конкретни данни в споменатите писмени извори, в които се говори само за патриаршеска църква. Разкопките и проучванията на този обект в миналото били насочвани и ограничавани само върху основите на църковната сграда и помещенията, долепени до нея от южната страна, независимо от това, че в близост до църквата ясно се виждали и останки на други постройки. Засега не притежаваме никакви изображения на патриаршията на Царевец. Няколко образни легенди на Търново в стари географски карти за мореплаватели, открити през последните години, не дават никаква представа за архитектурния облик на патриаршията през средните векове.
През 1640 г. архиепископ Петър Богдан Бакшев посетил Търново и отбелязал в описанието си за патриаршията следното: «На най-високото място, където е била катедралната църква, стои половината от много висока кула (камбанария) и наоколо се виждат образи, но сега не може нищо да се различи. В стените се виждат мрамори и големи камъни, на които са начертани на разни места образи на римски императори и латински писмена, но тези, които са ги поставили на стените, са ги обърнали наопаки.» От текста се разбира, че тези римски плочи с образи и надписи авторът видял зазидани в стените на кулата до патриаршеската църква. Такива при разкопките не се откриха. Вероятно това описание се отнася за вградените римски надгробни паметници в северната кула на царския дворец на Царевец. Според тези сведения на Петър Богдан през XVII в. основите на патриаршеската църква били запазени твърде високо и по тях се виждали образи на светци. На Петър Богдан като на католически архиепископ направили голямо впечатление обърнатите римски надгробни плочи, за които отделя повече внимание в своите описания, отколкото за църковните стенописи по стените на църквата, които били запазени тогава на един метър височина. 

247 години след превземането на Търново от османските турци руините на патриаршеската църква били сравнително добре запазени, за да може Петър Богдан да види и запазените стенописи вътре по стените на значителна височина. Преди започване на цялостните археологически разкопки през 1960 г. на място личаха само основите на патриаршеската църква и на долепените към южната ѝ стена помещения. По време на археологическите разкопки в 1900 г. от Сьор основите на патриаршеската църква били запазени на височина до 1,50м. Инж. П. Абаджиев съобщава, че по тях били запазени оригиналните стенописи. Забелязвали се цяла редица фигури на светци от кръста надолу. През 1960 г. не се забелязваха никакви следи от стенописи. Фрагменти от стенописвана хоросанена мазилка се откриваха в голямо количество във вторичните насипи по склоновете около църквата. Следователно доразрушаването на патриаршеската църква и унищожаването на запазените до 1900 г. стенописи са станали след тази дата. 

 
Разкопки и проучване на патриаршията.
След освобождението на България от османското владичество на няколко пъти се правят опити за разкопки на патриаршията, без да се получат съществени резултати. К. Шкорпил съобщава, че през 1893 г. по настояването на княз Фердинанд били извършени археологически проучвания в северния склон на хълма Царевец и била открита част от кула, принадлежаща към патриаршеската църква «Възнесение Господне». Тук Шкорпил допуска неточност, тъй като кулата се намира непосредствено до църквата, но от южната ѝ страна.
През 1960—1964г. Окръжният исторически музей във В. Търново извърши цялостни археологически разкопки и проучвания на патриаршеския архитектурен комплекс под ръководството на Н. Ангелов. Резултатите от тези разкопки и проучвания са публикувани през 1980 г. в т. 3 на «Царевград Търнов».

План, разположение и съдържание.
Патриаршията на Второто българско царство се намирала на най-високото място на хълма Царевец, южно от царския дворец. По план представлява неправилен многоъгълник, ориентиран изток—запад. Общата площ, която заема, е 2413 кв.м. Теренът, върху който е построена, представлява малка равна тераса с малък наклон на югозапад и много стръмни склонове от всички страни. Разликата в нивата на най-високата и най-ниската точка е 10,125м. По подобие на царския дворец патриаршеският архитектурен комплекс бил ограден от всички страни с високи и дебели крепостни стени, подсилени с контрафорси, кули и бойници. Две кръгли кули от север и юг господствували над цялата крепостна система. Над главния вход от запад имало четириъгълна кула. Твърде внушителна била западната част на комплекса, където се намирала и главната порта на тази малка крепост. По стръмна рампа, оградена от двете страни с високи каменни зидове и отделни постройки, се влизало във вътрешния двор на патриаршията. Служебните, жилищните и представителните сгради и помещения били разположени на север, изток и юг от вътрешната страна на оградната крепостна стена. В средата се образувал малък двор. Най-важната и съществена част на този архитектурен комплекс, патриаршеската църква «Възнесение Господне», се издигала в средата на малката равна тераса. Тя представлявала красива кръстокуполна постройка, която господствувала над целия комплекс. От всички страни тя е свободна. Само от южната страна към нея били долепени три нееднакви помещения. Средното помещение има твърде дебели стени за своите размери. Поради тези причини го определяме като кула-камбанария. Жилищните и служебните помещения на патриарха и неговите първи помощници се намирали в южната част на патриаршията, построени върху стръмния склон. От нивото на двора в тези сгради се влизало направо на третия етаж. В най-долния етаж се намирали избените помещения. В тях се влизало и направо отвън през една допълнителна външна врата, предвидена при преустройството и разширяването на тази част от патриаршеския комплекс. На запад от южната кръгла кула покрай оградната крепостна стена се намирали различни работилници. Покрай северната оградна крепостна стена и северната кръгла кула се намирала една твърде дълга и тясна сграда, която приемаме за жилище на монасите. Там били техните килии, разположени по всяка вероятност на два етажа. Източно от църквата, близо до апсидата, има дълбок кладенец, издълбан в скалата. На три места в патриаршията са открити следи от некрополи: покрай южната оградна крепостна стена близо до главния вход, покрай източната стена близо до апсидата на църквата и северозападно от църквата също покрай оградната крепостна стена. Вътрешният двор бил разделен на две части с един каменен преграден зид, който свързвал югоизточния ъгъл на третото долепено до църквата помещение със северозападния ъгъл на сградата покрай източната оградна крепостна стена. По такъв начин главният вход на патриаршеския комплекс се свързвал с представителната част, разположена покрай южната крепостна стена. Подобно разделение на вътрешния двор има днес в Преображенския манастир до В. Търново.
В общи линии планът на патриаршията представлява малка крепост, в която постройките със служебен и жилищен характер са наредени от вътрешната страна покрай оградната крепостна стена. По такъв начин те заграждат в средата неголямо пространство, в което на централно място е разположена патриаршеската църква. Освен нея в този комплекс имало и параклис за извършване на всекидневните религиозни служби. Той се е намирал в югоизточния ъгъл на голямата представителна сграда в южния сектор на патриаршията. Този план на комплекса е напълно съобразен с конфигурацията на терена, върху който е извършен строежът, а също с характера и съдържанието на този религиозен институт.
Патриаршията в Царевград Търнов представлява един манастир, каквито имало твърде много в столицата Търновград и в близката околност...
Въз основа на първото археологическо проучване и разкопаване на патриаршеската църква от Сьор в 1900 г. са публикувани досега няколко плана. Всички тези планове имат една обща слабост, която се състои в това, че се публикува план на една църква, преди да бъде окончателно разкопана и основно проучена. Поради това в нито един план не се дават елементите на трикорабната базилика от ранновизантийската епоха, която се намира под основите на средновековната патриаршеска църква. Никой не е забелязал разликите в строителната техника и строителните материали на двете църкви, които ясно се забелязват в запазените на места основи. В някои случаи елементи на базиликата се приемат за части на средновековната църква. По отношение на плана на патриаршеската църква също има големи различия в публикациите на отделните проучватели. След направените основни археологически разкопки и проучвания на патриаршеската църква се установи, че тя е кръстокуполна църковна постройка с три апсиди и предапсидно пространство. Кръстът се развивал между втората и третата двойка подпори, които образуват квадрат, върху който се издигал куполът. На запад тя имала две преддверия. В екзонартекса, който е прибавен към основния план, има две зидани засводени гробници. Какви били стълбовете, които поддържали куполния барабан, колони или зидани стълбове, трудно може да се каже. Напълно възможно е подпорите да са били мраморни колони, части от които е видял Успенски през 1910 г. При сегашните разкопки се откриха няколко фрагмента от мраморни колони и капители, различни но форма и размери.
Освен тези четири стълба, които поддържали купола, има още два предапсидни стълба, които отделяли наоса от олтара. Второто преддверие не е свързано конструктивно с основния план. Ние го отнасяме към втория период от строителството на патриаршията. Основите на трите апсиди са полукръгли. Каква е била формата им нагоре, не може да се каже, тъй като камъни са запазени само в два-три реда. За оформлението на външата фасада могат да се правят само предположения. Открити са голям брой фрагменти от декоративна керамика, глинени тръбички с четирилистни розети на края и глинени панички с опашки за взиждане, покрити във видимата част с цветна глазура. Патриаршеската църква не е правела изключение от общия архитектурен декоративен стил, който бил разпространен в страната и столицата Търновград. Може да се предполага, че външната фасада на църквата била разчленена на слепи аркирани ниши, украсени както с редуване на каменни и тухлени пояси, така и с декоративна керамопластика.
При разкопките на патриаршеската църква се откриха две четириъгълни керамични плочки с опашки за взиждане. Лицевата им страна е покрита с масленозелена глеч и гравирана сграфито украса с по една буква в средата. Според нас тези керамични плочки били взидани в полетата на аркираните ниши по фасадата на църквата. На западната страна на наоса има два пиластъра. Подобни пиластри има и по дългите стени на наоса, разположени срещу четирите централни подпори на купола. Тези пиластри били свързани чрез арки с четирите основни подпори, както е в църквата «Св. Петър и Павел» в Асенов квартал.
От вътрешната украса не е останало нищо на място. Според описанието на П. Ц. Абаджиев от 1900 г. по вътрешните стени били запазени допоясни изображения на светци. От тази стенна украса на църквата в музея на Археологическото дружество във В. Търново била запазена част от фреска, представляваща главата на Христос. А. Протич казва, че тази фреска изчезнала мистериозно през войната 1914—1918 г. Разкритите през 1900 г. основи на църквата със стенописи по тях не били запазени и с времето били разрушени. През последните археологически разкопки във вторичните насипи по склоновете около църквата бяха открити голям брой късове от стенна хоросанена мазилка, покрити със стенописи. На някои от тях се четат старобългарски букви. От тези фрагменти може да се съди, че стенописите в патриаршеската църква били разнообразни в цветово отношение. Често се среща червен цвят, златистожълт, тъмносин, зелен и др. За съжаление до наше време са дошли само фрагменти от тези прекрасни стенописи, с които била украсена патриаршеската църква. Патриаршеската църква е имала кула-камбанария, долепена към южната фасада. По всяка вероятност тя е част от преустройството на църквата, извършено през XIV в. В културния пласт около патриаршеската църква, а също и в насипите по склоновете се откриха голям брой мраморни и керамични форми от подова мозайка, изхвърлени при предишни разкопки. Останки от подова мозайка били открити при почистването на основите на църквата нрез 1951 г. Тя била положена върху хоросанена основа. В хоросана има примес от стрити на прах тухли, който дава розов цвят на мозаичната подложка. Къс от подовата мозайка на църквата бил открит тогава на място до една от четириъгълните подпори на купола върху тухления под на ранновизантийската базилика. Между двете подови настилки имало слой от руини, дебел до 20 см. Трябва да се има предвид, че тухленият под на ранновизантийската базилика лежал отчасти под основите на зиданата четириъгълна подпора на средновековната църква.
За външната и вътрешната украса и оформяне на църквата и на другите сгради в патриаршията били употребявани архитектурни елементи и детайли от мрамор, варовиик и обикновен камък, като различни видове корнизи, колони, капители, фризове, мраморна облицовка и др. Както в двореца на Царевец, така и в патриаршията мраморът заемал голямо място в архитектурната украса. За съжаление този вид материал бил използуван за направа на вар през османското робство. Поради това днес намираме само фрагменти, останали случайно или употребени вторично от турците като строителен материал. Най-често се срещат фрагменти от малки осмостенни мраморни колонки и капители, които били част от декоративното оформление на вътрешните и външните фасади както на църквата, така и на другите патриаршески сгради. За корнизи освен мрамор и варовик били използувани тухли, на които скосявали страничните ръбове или ги изрязвали в триъгълна форма. Особен вид украса на стените представляват тухлите с врязани надписи или изображения. Намерени са над тридесет фрагмента от такива тухли. Както надписите, така и изображенията са правени с острие в още мократа непечена тухла. Обикновено тези тухли били с квадратна форма и дебели до 6 см. Лицевата им страна е добре загладена, а опаката груба — с полепнал пясък от калъпа. По опаката страна и страничните ръбове има следи от хоросан — белег, че били взидани по стените. Надписите са на старобългарски език с религиозно съдържание. Друг характерен елемент от украсата на патриаршията са намерените части от колони, капители, корнизи и други архитектурни елементи от мрамор и варовик, върху които има останки от издълбани надписи на старобългарски език с различно съдържание: религиозни текстове, ктиторски и мемориални надписи и др. Строителните материали и строителната техника, използувани при изграждането на патриаршията, са същите, каквито откриваме при строителството на царския дворец, на крепостните стени, на църквите и другите обществени сгради в стария град. Основните строителни материали са ломените камъни, белият хоросан, дървото, железните гвоздеи и малко количество тухли. Зидарията е обикновена, без спазване на хоризонтални редове. Ломените камъни са без лицева обработка. Спойката е варова с малък процент от речен непресят пясък. Обикновено за оформяне на лицата на зидовете са използувани камъни с по-големи размери и плоска форма. От скалните видове преобладава сивият местен пясъчник. Фугите на външните фасади на сградите, а също и на крепостните стени са запълнени с хоросан и замазани. Основите на оградните крепостни стени на патриаршията, на църквата и другите сгради са положени обикновено върху скалната подложка, върху достатъчно здрава пръст и в редки случаи върху рушевини от по-стари сгради. За да се образува здрава опора на крепостните оградни стени по стръмните скални склонове, в скалата изсичали малка тераса, върху която стъпвала само част от дебелината на стената. Върху косо обрушената скала зидарията постепенно се удебелява -нагоре до желания размер. Основите най-често лежат върху хоросанена замазка, която в някои случаи достига дебелина до 15 см. За усилване устойчивостта на каменните зидове, които достигали значителна височина, били използувани твърде често контрафорси. На средновековната строителна техника била добре позната и задължително прилагана употребата на скрити пояси от хоризонтални дървени скари, тъй наречената сантрачна система. Няма каменен зид в патриаршеския архитектурен комплекс, в който да не се откриват легла на такива дървени скари. Дървените скари, наредени във височината на каменната зидария, имали важно конструктивно значение. Те разпределяли равномерно натиска на каменната зидария върху всички точки на стената и същевременно задържали каменната зидария от разпадане от собствената си тежест, докато хоросанът карбонизира (се втвърди) и се свърже здраво с камъните. В сравнение с основния строителен материал — камъка, намерените тухли при разкопките са твърде малко. Те били употребявани в арките на сводовата конструкция на голямата сграда в югоизточния сектор, смесени с плоски ломени камъни, които преобладават. Възможно е тази сграда в горните етажи да е била оформена със смесена зидария и псевдоконструктивни ниши във вътрешната фасада. Тухли били употребени и в патриаршеската църква при оформяне външната фасада с редуване на каменни и тухлени пояси и керамопластична украса. В патриаршията се откриха останки от сводова зидария в най-долния етаж на голямата представителна сграда в югоизточния сектор. Освен това са запазени и каменните сводове на двете гробници във външното преддверие на патриаршеската църква. Открити са варовикови квадри, дъговидно издялани от вътрешната страна и с трапецовидно напречно сечение — пресечена клиновидна форма. По всяка вероятност те произхождат от сводова или куполна зидария на патриаршеската църква. По безспорен начин бе установено, че средновековната патриаршеска църква е построена върху основите на по-стара църковна постройка — една базилика от VI в. Тя била трикорабна с баптистерий към южната страна. Църквата запазва външните очертания на ранновизантийската базилика. Промени в плана има само по отношение на апсидите и вътрешното разпределение.
Из книгата" Царствуващият град Търнов"- археологически проучвания

Грета Костова-Бабулкова

 

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Из историята на патриаршеската църква „Възнесение Христово" на Царевец

Пет години след обявяването на Независимостта признателни търновци издигат малък паметник-пирамида, която отгоре завършва с кръст, там където е била Патриаршията. Този паметник е премахнат през 1952 г.

Из общински вестник „Велико Търново“- от 31 май 1934г.

Великата патриаршеска църква „Възнесение Христово" се намира на най-високото място на Царевец. Майката на всички църкви в българското царство, заедно с почти квадратната кула — звънарница, с право се издигала в средата на най-високия връх в престолния град. Тя се виждала от по далечни места, особено при слънце блестяла с високия си купол и при нощни тържествени богослужения, когато била осветена с много свещи и кандила. По местоположението и величествеността си е правила дълбоко впечатление на всички. Височината, гдето се намират основите на църквата, (запазени на височина от 80см, — 1 м.) се нарича Чан-тепе (Камбанов връх). Църквата се състои от три напълно развити части: алтар, наос (същинска църква) и две предверия. Алтарът има развити и трите си части: пресбитерии (1), протезис (2) и дияконикон (3). Основите на трите отделения завършват на изток с полукръгли апсиди. В същинската църква се намират основите на четири централни стълба, вероятно те са поддържали купола и основите двата предапсидни, които са отделяли предапсидното пространство. Третата част на църквата има развити две предверия. Външното е строено във връзка със стръмното местоположение на постройката. То е подпомагало достъпа в църквата. От оцелелите основи, части на църквата и тяхното разположение се уверяваме, че последната е кръстовидна куполна църква. По своя си общ план прилича на църквите: Св. Четиридесет мъченици“ и "Св. Апостоли Петър и Павел" в старопрестолния град. „Пантократор“ и Св. Иван Алитургитос" в Месемврия и др. Общите размери на църквата са: дължина 26‘5 м., широчина 12 метра. Размерите на църквата свидетелствуват, че тя е една от най-големите църковни сгради от епохата на второто българско царство.

От запазените основи на църквата не може да се установи, дали тя е била украсена отвън с гледжосани цветни глинени тръбички подобно на църквите: "Св. Димитър Солунски", "Св. Четиридесет мъченици", "Св. Св. Апостоли Петър и Павел“ и др. През време на закрепването и почистване на църквата се намериха в насипа и около църквата глинени гледжосани цветни панички с дръжки (плитки чашки), с размери в диаметър от 6 — 8 см. Опашките, с които се закрепват в стената, са дебели 2—3 см. и дълги 12 — 15 см. Тези декоративни предмети изцяло приличат на тия от църквите в Асенова махала и Трапезица. На въпроса, през времето на кой от българските царе е издигната църквата "Възнесение Христово", може да се отговори въз основа на два стари документа: приложно (кратко) житие на Михаил воин, намиращо се в Охридския ръкопис № 196, български извод от XIV — XV век (4) и прибавката — Поменик — от XIV век (5). Според приложното житие на Михаил воин, великата патриаршеска църква е съградена през времето на Калояна, в която били положени мощите на светеца. Въз основа на прибавката — поменик — към Синодика на цар Борила, писана през XIV век, майката на всички църкви в българското царство е издигната през царуването на Иван Асен II. Може да се има предвид и следното обстоятелство. Мощите на Михаил воин да са били пренесени в Търново от Калояна, а по-после поставени във великата патриаршеска църква "Възнесение Христово", по заповед на Иван Асен II. В подкрепа на предположението ни може да се преведе следния пример: Според приложното житие на Св. Илариона Мъгленски, намиращо се в Зографски пролог № 88 под 21 октомврий, мощите на светеца били пренесени в престолния град от Калояна, а по сетне през царуването на Иван Асен II били поставени в новоиздигнатата от него църква "Св. Четиридесет мъченици"(6). Калоян или Иван Асен II, с цел да предадели по-голяма светост, важност и значение на църквата "Възнесение Христово", заповядали да се поставят останките на "Св. Михаил воин". През епохата на второто българско царство великата патриаршеска църква, майката на всички църкви в българското царство, е била свидетелка на много важни събития и тържества свързани с историята на второто българско царство. В нея са били посрещани и изпращани посолства от Византия и други държави и народи. Каква е била съдбата на църквата "Възнесение Христово" през епохата на турското робство, по липса на документи е трудно да се отговори. Дали тя е била ограбена и разрушена с превземането на Царевец през 1393 година, не може да се отговори положително. През септември 1640 година Петър Богдан Бакшич, родом от Чипровци, по-късно Софийски католически епископ, посетил старопрестолния град. Ето какво споменува за църквата "Възнесение Христово": "На най-високото място, гдето е била главната църква, се намерва половина на много висока звънарница и наоколо се вижда живопис, без да може нещо да се разбере. В зидовете се намерват мермерени и големи камъни, на които са изсечени на разни места образи на римски императори и латински надписи, но тези, които ги поставили в зидовете, ги турнали наопаки; мисля че те не са разбирали от латинско писмо или не са се грижили за старините(7)

Т. И. Успенски през ноември 1900 година посетил старата столица, когато разкопките на Трапезица и Царевец били завършени. През време на разкопките били открити основите на църквата "Възнесение Христово". Руският учен свидетелствува за нея следното: "На Хисаря е разкопана стара църква. От намерените предмети запазени на самото място са: Мраморни късове, капители от колони. Открити са до стените на църковното здание няколко гробници, строени от камъни с погребения (8). Според увeренията на инженер К. Ябаджиев, който е изработил плановетe на Трапезица и Царевец, забелязал под запазените в земята стени на църквата стенописи. В насипа бил намeрен голям къс от стенопис — главата на Иисуса Христа (9). През 1928 година се заздравиха запазените основи на църквата и кулата — звънарница. В подкрепа на твърденията ми, че църквата "Възнесение Христово", е била велика патриаршеска църква и майка на всички църкви в българското царство; а също, че в нея били положени мощите на св. Михаил воин, от старата крепост Попук, превеждаме приложното (кратко) житие на св. Михаила воин и Прибавката — Поменик — от XIV век, към Синодика на цар Борила отъ XIV век.

Из Прибавката — Поменик — към Синодика на цар Борила, писана в XIV век)

"Преосвещений вселенски патриарх Герман, с благоволението Божие и поради многото желание на христолюбивия Иван Асена, великият цар, син на стария Асен, заедно с останалите негови братя: Атанасия, всеосвещений патриарх Иерусалимски на Христовите страсти и неговото възкресение, църква свети Сион, майка на всички църкви в цялата Палестиня; Симеон всеопросвещений патриарх Антиохийски, Божи град и на цялата Сирия; Николай, всеопросвещений патриарх Александрийски и на целия Египет — с тези, прочие, всеопросвещени патриарси, като прочели писмото до тях от благочестивия гръцки цар, дука, така писано: Самодържавното наше царство моли и силно желае вашето бащинство да не оставите непразно нашата молба към Вас; но като пратите вашето писмо до царствово ми за освещение, да наречете - да дарите с равна на вас патриаршеска степен търновската църква „Възнесение Христово“, майка на всички църкви в българското царство. Защото и христолюбивият български цар Иван Асен, брат на царството ми и сват, от моето царство и от вашето бащинство свето това желае най-вече иска да се дарува неговото царство.

Това, прочие, просветените патриарси като прочели, дали му добър съвет (отговор). И всеки от тях пратил свое писмо до Германа, пишат така: Германе, вселенски патриархо наш брат, радвай се. Приехме твоето послание и добрия съвет приехме. Това писмо да бъде наш свидетел за твоята любов каквато ни е угодно, както и на вашето бащинство, защото имаш власт да разрешиш". . .

1) Отделение за светия престол и богослужение.
2) Отделение за жертвените дарове
3) Отделение за алтарните съдове и одежди
4) Йорданъ Иванов, Български старини из Македония. Второ допълнено издание. София 1931 стр. 422 — 424.
5) М. Г; Полруженко, Синодик Царя Бориса. Одесса; 1899. Лист 28 — 28, стр. 64 — 66.
6) Йордан Иванов. Български старини из Македония. Второ допълнено издание. София 1931 стр. 418 — 420.
7) К. Шкорпил, План на старата българска столица Велико-Търново стр. 140. Известия на Българското археологическо дружество I. София 1910.
8) Т. И. Успенскаго, О древностях города Тырново стр, 22. Известия Русскаго археологическаго института в Константинополе VII випуск I. София 1901*
9) К. Абаджиев- Списание на инжинерно-архитектно дружество VII.
Т. Николов
Снимка: Петя Големанова
Прочетете още: 
Из "Царският дворец и патриаршията на Царевец"- Никола Ангелов  
Защо мощите на св. Михаил воин са били положени в патриаршеския храм на Царевец  
Грета Костова-Бабулкова 

 
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Защо мощите на св. Михаил воин са били положени в патриаршеския храм на Царевец

Известно е, че от многото християнски светци само двама са змееборци. Това са малоазиатските светци Георги Победоносец и Теодор Тирон. За св. Михаил Воин е важно и интересно това, че той е единственият български светец, посочен като змееборец. Нещо повече, няколко века преди неговите мощи да бъдат отнесени в Търновград, св. Михаил Воин е известен само в района на своето родно място, градчето Потука. Но кое е всъщност това селище? Местоположението на Потука дават патриарх Евтимий и отец Паисий. За патриарх Евтимий Потука се намира в "така наричаната обикновено Романия", т.е. в Загорското поле, а за отец Паисий цар Йоан /Калиман/ минал през градчето Потука, намиращо се в „Сливенската епископия”, построил много манастири в „Сливенската планина” и отнася мощите на светеца в Търново." Местоположението все още не е определено със сигурност, има много предположения, например, че това е древно градче край Стара Загора, вероятно на няколко километра северно от местността Аязмото. На мястото на Жеравна пък е имало старо селище Потука за което пише Данаил Константинов в книгата си "Жеравна в миналото и до днешно време", изд. 1948 г. Според други автори, Потука се намира до Енина, Казанлъшко или до с. Крън, северно от Казанлък. Според Пламен Павлов и Христо Темелски, Потука се е намирала в района на Средногорието или Тракия, известна в Средновековието като Романия.

Интересното е, че според житието на светеца Михаил Воин, царят Покръстител- Михаил е живял по едно и също време с него.  Михаил Воин очевидно отговаря на човек с високо (царско) обществено положение, което се подчертава от обстоятелството, че той е водел със себе си много слуги. От друга страна, битката на Михаил Воин със змея може да се възприеме и като битка на християнската вяра с езичеството. По този начин в образа на нововъзникналия светец поробеният народ от района на Потука е можел да види един свой цар, който ще помогне на своята страна да възкръсне отново след времето на византийското владичество. Този патриотичен идеал е високо оценен от първите царе на освободеното българско царство. Дали този светец не е именно описаният от отец Паисий втори търновски цар Мортагон или Михаил- Йоан, брат на Крум, от който се повели племето и родът на българските царе до последния Шишман Йоан.  Втори просветител на българите след цар Тривелия /Тервел/, който в 845 г. се кръстил и чрез него Бог показал чудеса на българите. С кръст в ръката си, с молитвата си към Бога той избавил България от големия Божи гняв. За почитта към този български цар от всички след него царе разбираме от думите на Паисий: "Тоя блажен и велик цар Михаил се наричал Йоан-Михаил и по негово име българските царе, които били от неговия род, имали такава титла: първо Йоан, след това своето име, както му било. Така и последният цар Шишман се пише Йоан Шишман. И гдето се намират техни образи, печати и грамоти, всички се подписвали така по името на своя праотец и прародител блажения цар Йоан-Михаил...."  

Можем да видим тази приемственост между старите търновски царе и Асеневци. Защото братята Асен и Петър не случайно избират Търново за център на въстанието против византийското владичество. Те са искали да възобновят царството, такова, каквото е било по времето на търновския св. цар Михаил- Йоан и родът на благочестивите български царе. Ето защо и вероятно мощите на св. Михаил воин, които се пренасят по-късно в патриаршеската църква, майка на всички български църкви са били може би мощите на светия благочестив български цар Михаил, втори Покръстител и Просветител на българите. Мощите на светеца явно първоначално са били положени в църквата "Св. Четиридесет мъченици", както пише св. Паисий Хилендарски, а по-късно бил построен храм "Възнесение Христово" на Царевец и били положени там, както пише св. Евтимий Търновски. 

Какво става с тези мощи след завладяването на Търново ни казва големият български възрожденец, П. Р. Славейков, който пише, че мощите на Михаил Воин се запазват в Търново до 1843 г., когато попадат в ръцете на гръцкия владика Иларион Критянин и са унищожени. Та тук не може да не си зададем въпроса, защо точно тези мощи са били толкова ненавистни в очите на гръцките фанариоти и са унищожени, заедно с ценните исторически книги от старобългарската библиотека.. Отговорът е един, защото са били български, свързани с българската история. По този повод П. Р. Славейков пише: "От вехтите здания съхранява се само патриаршеската църква, нине митрополитска. В нея църква имало зазидана книгохранителница... В тая книгохранителница ся пастряла честната глава на мощите на преподобни Михаила Война от село Потука със свидетелството си на пергамент с красни и златни зачални букви. В лято 1843 видях на това място само честната глава очупена и няколко листа от гръцките на пергамент ръкописи. Нине не существува нищо друго, освен желязната решетка на книгохранителницата". (съчинения в 8 тома, С. 1979, т. 4, с. 186). 

Източници: книгата „История на Аязмото в Стара Загора”- http://www.strumski.com/biblioteka/?id=271 , Михаил Воин змееборецът и покръстването на княз Борис- Иван Танев Иванов

Прочете още: Житие на Михаила воин

Из историята на патриаршеската църква „Възнесение Христово" на Царевец

Патриаршията- из "Царският дворец и патриаршията на Царевец"- Никола Ангелов
⏩👉НЕПОЗНАТАТА ИСТОРИЯ

Грета Костова- Бабулкова 
 
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

© Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.