неделя, 31 декември 2017 г.

Първата туристическа хижа в България


Архитект Георги Козаров и Леон Филипов са главни инициатори за построяването на Първата туристическа хижа в България. Изборът на място е повече от показателен, не къде да е, а на историческия хълм Царевец, на мястото където сега е пирамидата. Идеята допада и на останалите членове на ръководството на Туристическо дружество “Трапезица” и е взето решение да се действа. От създаването си през 1902 година до фаталната 1944г. Туристическото дружество провежда редица благотворителни инициативи.
На 13 декември 1903г. Настоятелството на туристическо дружество "Трапезица" за пръв път кани гражданите на Велико Търново на Благотворителен бал в салона на читалище "Надежда". Събраните средства в размер на 173.85 лв. са използвани за благоустрояване и залесяване в района на Руския паметник на Света гора. Зимното тържество се превръща в престижно и очаквано с нетърпение и радост светско събитие – превръща се в традиция и емблема на културния живот във Велико Търново, а дарените средства се оползотворяват за различни благородни инициативи. През 1905г. с парите от благотворителния бал се залесява поречието на река Янтра с тополи и орехови дръвчета, през 1906г. – за отпечатване на първия туристически Пътеводител на Велико Търново и региона, подготвен от Туристическото дружество.
22 август 1907г. излиза от печат "Пътеводител на Велико Търново" – модерно, съобразено с европейските тенденции в този жанр издание. Обнародването му става факт благодарение на дарителския жест на Търновския окръжен съвет – 1000 лв., на Общинския съвет – 400 лв., на княз Фердинанд І Сакскобургготски, както и на неуморимите дейци на туристическото дело Леон Филипов, Димитър Багрилов, инж. Христо Сапаров, арх. Георги Козаров, Петър Тереев, Екатерина Минчева и др. Настоятелството на туристическото дружество взема родолюбивото решение средствата от продажбата на Пътеводителя да се използват за строеж на Първата туристическа хижа на хълма Царевец, а 300 лв. да се дарят за построяването на хижа "Чумерна".

На 14 май 1910 год. настоятелството изпраща писмо номер 33 до Цар Фердинанд, с което го уведомява за взетото решение. За строителството е приет проектът на Леон Филипов, който по- късно изработва и релефна карта на България, която краси една от стените на хижата. На 7 май 1911 година настоятелството на дружеството решава да се извади нотариален акт за собственост на хижата и прилежащата площ. С писмо № 5416 от 7 юли 1912г.  Градската община потвърждава, че кметът ще снабди дружество “Трапезица” с нотариален акт. На 24 май 1922 година тържествено се открива Първият туристически дом в България. Освещаването на хижата извършва великотърновският митрополит Филип, а първи там нощуват делегатите от 15 национален туристически събор. 
През трийсетте години в Дома е разкрита постоянна туристическа и историческа изложба. Първият етап от изложбата е открит на 24 май 1933г., когато във Велико Търново идва цар Борис ІІІ, за да положи основния камък на Военния клуб, а втория през септември 1934 година, по време на четвъртия международен конгрес на византолозите, водени от Кръстю Миятев и Иван Велков. За 42 години Първият туристичeски дом в България е център на активна туристическа и културно- просветна дейност за опознаване и опазване на родната природа, а Велико Търново се превръща в обект на национален и международен туризъм. Престижът на туристическия дом нараства значително. В него посрещат официални гости на града като известния физик Едуард Бойл, френският сенатор Жустен Годар, Едиурд Ерио- бивш минитър- председател на Франция, Никола Мушанов, Александър Малинов, министър- председателя на Турция Исмет бей и неговите министри Ружди Арас и Реджеб бей, Василий Немирович-Данченко, известния алпинист Вили Рикмерс, Константин Кисимов, Христина Морфова, синът на генерал Гурко, министри и депутати, а на традиционния бал на 8 декември 1928 година е поканен и цар Борис Трети, който плаща вход- 500 лв. На 30 декември 1944 година хижата е отнета от Туристическо дружество “Трапезица” и национализирана. Като Пионерски дом функционира до 1981г., когато е разрушена заради "неотложни археологически разкопки" и днес може да се види само на снимки и в документалния филм “Дворецът на туристите”. 
Източник: http://www.trapezitca1902.com 
Снимка из колекцията на Павел Енчев
https://starikartichki.jimdo.com/

Грета Костова- Бабулкова 
Старо Търново

Описание Сума
Дарение BGN

вторник, 26 декември 2017 г.

Зимни спомени от Старо Търново


Пътеводителят на В. Търново от 1907г. описва зимата в града така: "От есента, която понякога продължава да стои топла и до първите числа на м. декември, незабелязано се преминава към зимата. Последната трае до края на м. януари или до половината на м. февруари, при което острите студени дни (с температура — 15°, —20, —25° С) са редки. Дни с такива температури биват обикновено 3—5 под ред, след което настъпват дни с приятна зимна температура (от — 1° до —7° 0). Често през зимата духа южен вятър, който през м. януари очиства снега и накарва дори плодовите дървета да цъфтят. Реката Янтра, която лесно замръзва поради маловодието си, доставя на гражданите лед за през горещите летни дни и прави хубава пързалка за кънки през зимата. Много от покритите със сняг градски улици поради стръмнината си служат за пързалки на децата. "
Сава Русев с спомените си пише: "През зимата, щом паднеше първият сняг, бяхме по цял ден на пързалката. Шейните си правехме сами или ги правеха по-големите ни батьовци. Отдолу ги обковавахме с демири (железен чембел), за да се плъзгат по-добре. Други се пързаляха с кънки, а трети с дъги от каци вместо ски. Реката често биваше скована с лед, дебел 30 до 40 см. Сечаха го с брадва на блокове, поставяха го в ледници (изкопани трапове в земята) и през лятото го продаваха на бирарии и кръчми за изстудяване на питиетата. Когато станах 10-годишен, почнах да ходя на «каток»-по реката или на двете блата при Зеленка. Щом се стъмнеше, вечеряхме. След това почистваха масата, поставяха голяма газена лампа номер 12 в средата на масата, а ние се нареждахме наоколо. Всеки смяташе, пишеше, рисуваше, без да пречи на другите. Приготвиш ли си домашните, прекръстваш се и лягаш да спиш. Така бързо и дълбоко заспивахме, че сутринта едва ни събуждаха за училище."
 Търновецът Методи Хаджипетков, макар в много неща да е пръв, днес името и делата му са напълно забравени. Едва ли има по-отворен, по-предприемчив и амбициозен човек, така отдаден на родния град, със съществен принос в икономическото и стопанското му развитие, популярен както в търговския свят, така и в обществения живот. Когато се връща от Чикаго, Методи Хаджипетков докарва с багажа си и детски шейни и кънки. През зимата именно той става радетел за надбягване с кънки по замръзналата река Янтра. Както подобава на човек, бил в САЩ, когато организирал пързалянията и надбягванията с кънки, свиквал градската музика и правел бюфет на брега на реката. След това раздавал награди.
Източиници: книгата "СПОМЕНИ И АНЕКДОТИ ЗА ВЕЛИКОТЪРНОВЦИ" от Сава Русев -1985г. , книгата"Споменъ за Търново"- Катя Митова-Ганева
Снимки из семейния архив на Д-р Стефан Костов и из колекцията на Иван Панайотов
Грета Костова- Бабулкова
 
Описание Сума
Дарение BGN

Хан Хаджи Николи


В периода 1858 - 1862г. по образец на "Балкапанъ хан" в Цариград, Кольо Фичето построява за нуждите на търговеца хаджи Николи хан във Велико Търново. Той е единственият оцелял през годините от всичките ханове, построени в града, които към 1877г. са били около 70. Тoзи красив хан е разположен в сърцето на стария град, на Самоводската чаршия и е паметник на културата от национално значение. Работата по строителството отнема около четири години, а в завършения си вид сградата наистина впечатлява – снажна триетажна осанка с каменни колони, укрепящи шикозни барокови балкончета, с просторен вътрешен двор и цялостно елегантно излъчване без то да е за сметка на функционалността. Сградата и до днес остава едно от най-значимите творения на легендарния майстор Колю Фичето. Собственикът ѝ Хаджи Николи е фигура с огромен авторитет за времето си, оставил ярка следа в българското Възраждане и борбата за църковна независимост на българите от гръцката патриаршия. В борбата, за чийто успешен изход е похарчил повече от 500 000 златни лв. собствен капитал, той изгубва и почти цялото си състояние и имущество, но оставя името си чисто. През 1879г. се завръща в България в тежко материално състояние и завършва земния си път в бедност на 03.09.1892г. 
Погребан е като основен дарител пред входа на храм „Св. св. Константин и Елена”, където и до днес странниците могат да почетат гроба му.




На плочата с имената на дарителите и благодетелите на храма се вижда, че неговото име стои редом до това на основния дарител митрополит Панарет Рашев, вуйчо на Венета Ботева, съпруга на Христо Ботев.


Сградата на Хан “Хаджи Николи" е част от плътен градски силует, разположена на стръмен терен с малка дълбочина. Решена е пространствено със стъпаловидно оформени обеми, ажурни фасади с характерни архитектурни мотиви, конкавни профили на корнизите, парапетите и каменния им цокъл, елиптична линия на сводовете и арките. Тесният издължен двор е ограден от три страни: от североизток – двуетажно крило с приземие; от югоизток – едноетажно крило с приземие; от югозапад – приземно ниво с магазини към улицата и проход към двора. Планът на сградата е от самостоятелни помещения по етажите, които през годините са били складове за стока и работилници. На първо ниво към улицата има дюкяни, които се ползват по предназначение и до днес. Конструкцията е масивен градеж от тухли, камък и желязо. Стените са носещи, изградени от ломен и грубо обработен камък, а етажните плочи са уникални масивни тухлени засводявания. При коридорите с колонади, хоризонталните сили се поемат от железни обтегачи с квадратно сечение. В каменните стаи изтъкнатият търговец хаджи Николи складирал манифактурни стоки, внасяни от Западна Европа и от Близкия Изток, както и произведения на търновските майстори чохаджии, куюмджии, бакърджии и др. Предните дюкяни на хана на хаджи Николи били заети от дръндарин, бакалин, куюмджия, кафеджия и шекерджия. До 30-те години на XX век срещу хана в дъсчени бараки, боядисани в червено, табаците, цървулджиите и опинчарите от Асенова махала продавли стоката си - камшици, седла, цървули, кундури, всичко, правено от кожа. До сега Хан “Хаджи Николи" е претърпял няколко промени. През 1929г. е засегнато югозападното крило, за да се прокара улица с габарит по плана от 1907г. и да се построи старата поща. Демонтираните каменни колони са били апликирани към стената на магазините. Изграден бил каменен надзид с елиптични слепи арки и дървена стряха, а магазините били приспособени за гаражи. В някои от помещенията сводовете са били закрити, а на подовете било поставено дюшеме предвид използването им за бекярски жилища. През 1967-69г. е направена частична реставрация от архитект Стефан Пенков. До 1987г. ханът е отворен за посетители като музейна експозиция на Регионален исторически музей, след което е предоставен на Националния музей на архитектурата, а дюкяните на Архитектурно- етнографски комплекс „Самоводска чаршия”. През 1992г. е реституиран и предаден на наследниците на Хаджи Никола Минчев. През 2006г. внукът на хаджи Николи, д-р Васил Николиев продава сградата и новият собственик, офицер от американската армия Едмънд Бек, който започва реставрацията му. Автентичната фасада и обем са изцяло запазени и съхранени по проекта на арх. Николай Георгиев. Изцяло е подменена покривната конструкция, като за препокриване са използвани автентични стари български керемиди. Колоните са консервирани, арките са конструктивно укрепени. В интериора са използвани естествени материали – дъбов паркет, италианска подова керамика, дървена дограма, врати и мебели от масивно дърво. След реставрацията хан “Хаджи Николи” е отворен за нов живот и посреща посетители като своеобразен културен център и комплекс от кафене, ресторант, вино бар, лятна градина и изложбени зали с музейни експозиции и картинна галерия. През 2010г. ханът спечели специалната награда на журито в националния конкурс “Сграда на годината” за инвестиция в опазване на културно-историческото наследство и “Наградата на публиката”. Източник: Иван Радев, "История на Велико Търново XVIII - XIX век" https://bg.wikipedia.org http://strannik.bg 
Грета Костова- Бабулкова 
Старо Търново

Описание Сума
Дарение BGN

понеделник, 25 декември 2017 г.

Позив към гражданите на старопрестолния град


из Общински вестник  Велико Търново от 1934г.
Великотърновци,
Наскоро настъпват празниците на Рождество Христово — дни на всеобща християнска радост. Има бедни и нуждаещи се граждани, които жадуват за нашата подкрепа. Tехните жилища са студени — нека ги стоплим; техните деца са гладни и голи — нека ги нахраним и облечем; сърцата им са тъжни — да ги ободрим и развеселим, да извършим всичко, за да се почувстват и те през празниците доволни и сити.
Не се иска от нас много, за да постигнем това — само излишното да отделим, онова, без което всеки може да мине, ще бъде достатъчно, за да се подсигурят необходимите средства. Чрез една широка драговолна, социална самопомощ да изразим нашата обществена подкрепа. Към това ни зове нашият християнски и граждански дълг.
Нека в тия дни сърцата се сгреят, от братско съчувствие!
Една топла вълна на християнско милосърдие и състрадание да раздвижи душите по пътя на добротворството!
Петстотин бедни великотърновски семейства чакат облекчение!
Посрещнете благосклонно комисиите! Дайте им помощта си в съестни предмети, в отоплителни материали или в пари — всеки според възможността и състоянието си. За празниците други помощи за бедни не ще се събират от гражданството.
Бъдете щедри! Помогнете, за да Ви помогне и Бог!
Градски Кмет: Г. Пеев
Знеполски Епископ: Софроний.
Началник на гарнизона: Полковник Н. х. Петков, Представител на Благотворителните дружества в В.Търново: г-жа Евпр. Манева.
Грета Костова- Бабулкова
Старо Търново
Описание Сума
Дарение BGN

неделя, 24 декември 2017 г.

ХАНОВЕТЕ В СТАРО ТЪРНОВО


Особено място в архитектурния ансамбъл на града заемали хановете, които към 1877г. По-известни от тях били: Стамболовият, Хаджи Давидовият, ханът на Йоноолу, ханът на Великоолу, Батак хан, Текирзалийският хан, ханът на хаджи Никола, Дряновският хан, ханът на Пановчето, Върбановият хан, ханът на Бяла Бона, Абаджийският хан, Кожухарският хан, Чифутският хан, Арнаутският хан и др. В тях отсядали многобройните гости на града. Към някои от хановете имало и гостилници. Освен за нощуване те служели още и за работилници и за складове на готовата занаятчийска стока. Най-често ханът носел името на съответния еснаф, който работел в него или името на собственика си, а понякога и името на търговските пътници, които отсядали в него. В някои от хановете работели по няколко еснафа. Така например в Бешкатлията хан, който бил на 5 етажа, работели абаджии, кожухари и чохаджии, в Текирдаалийския хан работели абаджии, кожухари и тенекеджии. Подробно, описание на търновски хан срещаме у К. Иричек: „Най-добрият хан е този, в който преди "четвърт столетие е отседнал Барт. Той е прилепен към склоновете на скалата. Към улицата е обърната механата с няколко дюкяна. Вътре, на тесен двор, отсяда: колите... Зад двора се намират простички дървени стаички за пътници, сиромашко легло, но без гадове, крива маса, на която се намира просто селско огледалце, тенекиен свещник, зелено ракиено шише за вода, полуразбит стол, бакърен леген и кука за окачване на дрехи". Подобно описание е оставил и Немирович-Дакченко: „Поехме по една тясна и крива уличка, толкова тясна, че когато стигнахме хотела, конете не можеха да влязат в хотела. Тъмна стълба водеше нагоре. Горе имаше пет стаички, които миришеха на обор, но бяха чисти. Конете бяха долу."
Тези знакови здания, важни за търговския и светския живот на търновци, не са били един или два. В началото на Възраждането в Търново е имало 42 хана, които до Освобождението стигнали до 72. Почти всеки хан имал и кафене. По-известни били кафенетата на Дряновския хан и това на Кръстьо Момчев. Последното било на два етажа — в долния имало терзийски манифактурен магазин, зад него мазе, а на горния кафене. По-късно в него били устройвани концерти от чешки и италиански музиканти. То било известно в града и с това, че там се коментирали всички новини и оттогава е останала популярната приказка: „Нововету, на Момчуолу в кафенето."
На мястото на някогашния Дряновски хан днес е търговският комплекс “Модерен театър” в началото на Самоводската чаршия. Ханът е бил забележителна сграда за своето време и впечатлявал с модерната си неоренесансова архитектура и зална конструкция. Като много други сгради също минава през национализация. Много търновци го помнят в превъплъщението му като кино “9 септември”.
Ханът на Бяла Бона бил най-уреденият в средата на XIX век. Бона Ганева наследява хана от баща си и заедно с мъжа си Станчо Симеонов работят в него. Ханът е на Самоводския пазар и е бил известен в Търново със своята чистота и голямото гостоприемство на неговите стопани. Тук са отсядали чуждестранните търговци. Чужденците наричали стопанката Белле Боне (хубава Бона), а ханъмите в града – Бизим Боне. Ханът е давал приют и на руския писател Немирович Данченко, който пише ласкави отзиви за стопанката и гостоприемството ѝ. Бяла Бона е подслонявала още Стефан Стамболов и Любен Каравелов. Умело използвала близостта си с турците, които отсядали в хана ѝ, научавала от тях важни сведения, които предавала на членовете на местния революционен комитет. След битката в Дряновския манастир през 1876г. укрива в хана въстаници. Независимо от близостта ѝ с турците, често пъти ханът ѝ бил претърсван.
“Търново притежава много и обширни ханове. Аз бях снабден обаче с една препоръка от Русе и търсех най-малкия от тях и неговата любезна собственичка, в чиято чест пътуващите галантни италианци го бяха прекръстили на “Бела Бона”… Вечерите в хана минаваха бързо, във възбудени разговори, понеже по време на моето пребиваване там се образуваха срещи на западно настроени търновци”, пише Феликс Каниц за 1871 година. “Всички търговци, които идели отвън – гърци, турци, както и чужденци, – французи и италианци, да купуват пашкули, бубено семе, се спирали на Бониния хан”, се отбелязва “Общински вестник В. Търново” (бр. 12 от 1935г.).
В знак на протест от решенията на Берлинския конгрес (13.06-13.07.1878г.), довел до разпокъсването на България, Бяла Бона прекръства хана на “Съединена България”. Днес от хана няма и помен. На мястото, където той се е издигал – почти срещу днешния паметник на Стефан Стамболов, преди няколко години от Регионалния исторически музей поставиха паметна плоча.
Стамболовият хан днес е ужасяваща гледка, строен е през 40-те години на XIX в. Бил е собственост на чичото, а после на бащата на Стефан Стамболов. Застроен е на стръмен терен с лице към улицата. Бил е на три етажа с вътрешен двор. В първия етаж са били разположени занаятчийските дюкяни, а над тях – стаите за работа на майстори абаджии и терзии. Имало и други стаи за спане. Тук през 1853-56г. е работил Никола Филиповски, организатор на въстанието на капитан Дядо Никола. Има исторически данни, че ханът е бил работещ до 1945г. с дюкяни, в които са се правели синджири, предлагани са и шивашки услуги. В годините на народната власт имотът е одържавен. През 1980г. сградата е пометена от пожар. В навечерието на 800-годишнината от въстанието на братята Асен и Петър арх. Дафина Кирилова прави проект за възстановяването и адаптацията на хана за съвременните нужди. По проекта от 1981г. се е предвиждало той да бъде превърнат в хотел с ресторантска част и разширението му с още една отчуждена сграда в съседство, дадена на Общината. Комплексът е трябвало отпред да запази петте дюкяна от времето на Стамболов. Проектът така и не се реализира. От 1986г. до 1989г. са правени само укрепителни и частични реставрационни работи. После петте дюкяна на хана са реституирани, появяват се 18 наследници, които стават съсобственици в сградата с държавата. Интересен факт е, че след пожара при разчистването на руините и демонтажа нарочно са били запазени каменните зидове на основите, а те по-късно са послужили на оценителите и вещите лица като доказателство за съществуваща материална даденост за реституцията на частниците. В него са се помещавали църквата на методистите, лесничейството, както и няколко семейства. В началото на XXI век Община В. Търново кандидатства с проект пред Японското правителство за възстановяването на Стамболовия хан, но парите отидоха за дървени къщи в Пловдив. Днес там над металните платна, с които са заградени останките, стърчат изтръгнати кабели. Вътре сред каменните зидове вече са израснали дебели дървета. Преди близо две години държавата прехвърли чрез областния управител собствеността си в Стамболовия хан на Община Велико Търново и тя стана съсобственик с реститутите. Те обаче са пръснати из цялата страна и не са склонни финансово да участват в проектите за възстановяването на хана.
Наказателният паркинг под “Царевец” е върху Търновския хан (по-рано Турският) хан е бил третият по известност и посещаемост в старопрестолния град. Намирал се е под Царевец. Бил е преустроен и последно е използван за жилищни нужди. Днес до руините му е наказателният паркинг и мястото за платено паркиране на туристическите автобуси във Велико Търново. Преди събарянето му през 1985 година тогавашният Национален институт за паметниците на културата е направил проект за неговата реставрация и адаптация. До реализация не се стига.
Други по-известни ханове са били Големият хан, наричан още Арнаутски или Синджир хан, разположен западно от Куршумли джамия. През 1885-87г. е бил използван за казарма, а по-късно става и полицейски участък на конната стража. Съборен е през 1996г. В съседство до него е бил Малкият Чифутски (Еврейски) хан, който след Освобождението е бил използван за кабинет по химия на Мъжката гимназия, а по-късно на негово място построили къща. Кожухарският хан се намирал в началото на Болярската махала, от север на днешната ул. “Никола Пиколо”. Западно от него се разполагали Бешкатлията (5 етажа), Абаджийският хан, ханът на Атанас Минчев. В спомените на Сава Русев за него четем: “Абаджийският хан” е построен върху скалите над р. Янтра, обърнат към Трапезица. Откъм улицата е на един етаж, а откъм Трапезица – на четири. Основите му започват от скалите и са около 40-50 кв.м. Нагоре се разширява и вторият му етаж е вече 60 кв.м. Третият е около 80 кв.м, а четвъртият – около 100 кв.м, който е първи етаж откъм улица “Никола Пиколо”. На този етаж е кръчмата, стаята – салон с маси за хранене, и кухня. Под този етаж има две стаи за спане, по-надолу е етажът, на който са маазата и яхърът, а под него – клозетите без канал, направо с отвор към реката. Съдържател бил тъй нареченият Кольо Абаджийския – едър балканджия, малко прегърбен, а като говори, леко гъгне. Кольо бил мераклия за хубави вина и такива доставял за продан в кръчмата си. За мезе приготвял много вкусни кюфтета, с което се прочул, и имал доста клиенти, повечето селяни, които често преспивали в хана. Бюфетът на кръчмата и цялото заведение било много замърсено. Оплюто от мухи толкова, че не може да се разбере с каква боя е боядисано. Доста мръсничко, но нали клиентите не били взискателни, пък и санитарите, които следели за чистотата в тези заведения, не обръщали внимание на такива дреболии. Стаите за пътници били застлани с рогозки, към тази мебелировка имало по една стомна за вода без чаша, ползвана при нужда от всички. За осветление служели прозорците към патерника, особено когато имало месечина, пък и пасажерите не са отишли там да вдяват игли, отишли са да спят. През зимата, когато е много студено, ханджията ще сложи мангала с малко жар от кухнята. Понякога така се претъпквали стаите, че когато легнели всички, никой не можел да се обърне. Пък да кажем, че е вземал евтино, не е. Нощувката струвала три гроша. По същото време в София в хотел “Булевард”, един от луксозните за него време, вземали по пет гроша за стая с едно легло и безплатно возене с автомобила на хотела от гарата. Но само че си нямали дървеници като търновските.”
Абаджийският хан е дарен на Преображенския манастир. Днес призрачната сграда е добила прозвището къщата на ужасите, защото е изтърбушена и по-скоро прилича на проядена паяжина, отколкото на градеж. За нея дълги години се водиха съдебни дела за собствеността ѝ между местната кооперация “Сградострой” и Преображенския манастир. Имотът е вдиган през 1853 г., от когато датира и така нареченият крепостен акт. Там е бил прочутият хан на абаджийския еснаф. Сдружението е развивало мощна шивашка дейност в болярския град. Самите абаджии са финансирали строежа на хана си, сочат първите документи за съществуването на сградата. ТПК “Сградострой” също притежава документ за собственост. Техният нотариален акт е от 1953г. Преображенският манастир спечели съдебните дела за собствеността на хана, но той вече е призрак, подвластен на руините.
Близо до Кая баш (площад “Цар Асен”) били хановете на Караилиев, Иванчо Сладкия, Даскаловия. На северната страна на ул. “Велчо Джамджията” се намирали хановете на хаджи Парашкева и баба Галуджи. На Баждарлък бил Щарбаковият хан, на ул. “Опълченска” – Текир Даалийският, на Пенчо Самсаря, Батак хан – между хотелите “Цар Борис” и “Добруджа” до месарските дюкяни, Пенювият, Тошовият и на хаджи Андрея. На Самоводския пазар били Давидовият, на Атанас Йоноолу – там се е помещавало търновското духовно училище. В съседство били хаджи Велковият, дядо Вранчовият ханове, Димовият и др.
За съжаление, днес единствено напълно възстановен и действащ е само ханът “Хаджи Николи” благодарение на тексасеца Едмънд Бек и българския му съдружник Любомир Марков. Ханът е от емблематичните и сантиментално обвързани сгради с историята и съвремието на Велико Търново като част от монументалната обществена архитектура от късния период на българското Възраждане. Построен е през 1858-1862г. от майстор Колю Фичето за богатия търновски търговец Никола Минчев (хаджи Николи х. Димов Минчоолу). Обявен е за народна старина и архитектурен паметник на културата от национално значение. До 30-те години на XX век срещу хана в дъсчени бараки, боядисани в червено, табаците, цървулджиите и опинчарите от Асенова махала продавали стоката си. Ханът е претърпял няколко промени. През 1929г. е засегнато югозападното крило, за да се прокара улица с габарит по плана от 1907г. и да се построи старата поща. Демонтираните каменни колони са били апликирани към стената на магазините. Изграден бил каменен надзид с елиптични слепи арки и дървена стряха, а магазините били приспособени за гаражи. В някои от помещенията сводовете са били закрити, а на подовете било поставено дюшеме предвид използването им за бекярски жилища. През 1967-69г. е направена частична реставрация от архитект Стефан Пенков. До 1987г. ханът е отворен за посетители като музейна експозиция на Регионален исторически музей, след което е предоставен на Националния музей на архитектурата, а дюкяните са дадени на АЕК “Самоводска чаршия”. През 1992г. е реституиран и предаден на наследниците на Хаджи Никола Минчев. През 2006г. внукът на хаджи Николи д-р Васил Николиев и негови роднини продават хана на тексасеца меценат и филантроп Едмънд Бек, след което беше направена пълна реставрация и съвременна адаптация на хана.
Материалът е подготвен с консултантската помощ на арх. Донка Колева, гл. експерт в дирекция “Култура и туризъм” в Община В. Търново. Използвани са извадки от книгите “Бележити търновци” на Т. Драганова, Цв. Генчева, Й. Димитров и “Столица на оцелелите” на Иван Радев, " Велико Търново през вековете" Тодорка Драганова, Йордан Димитров-съставители. Източници:  https://www.dnesbg.com


Описание Сума
Дарение BGN

събота, 23 декември 2017 г.

Паметник "Майка България"


На 6-ти май 1935г. /Гергьовден/ се открива Паметник на падналите войни в четирите войни: Руско-турската освободителна война 1877-1878г., Сръбско-българската война 1885г., Балканските войни 1912-1913г. и Първата световна война 1915-1918г. Наричан е първоначално „Паметник на победите”, а днес е известен като „Майка България”. 
Началото е поставено на 9 март 1926г., когато по инициатива на дружеството на запасните офицери „Бунар Хисар”, е създаден комитет за въздигане на паметник на всички войни, паднали за освобождението и обединението на българското племе. За място е избран центъра на Марно поле в Търново, а Общинският съвет на града отстъпва безплатно терена. За паметника в общински вестник "Велико Търново" от 1935г. пише: "Издигнат е на площада Марно-поле. Има височина 17м., а основа 14,30 метра. Паметникът включва: една площадка (основа), до която се стига с четири противоположни стълби от по четири стъпала. В четирите ъгъла площадката включва градинки, оградени откъм нея с каменна ограда, а от външната страна с нисък бордюр. Пръв цокъл шилиран напречно. Втори ставен цокъл, на който в ъглите са поставени бронзови релефи, с които са застъпени епизоди от последната война, кавалерийска атака, пехотна атака, картечно отделение в бой и артилерийско отделение на позиция. В средата на лицевите страни на двата цокъла са врязани четири портални кулички, носещи годините на четирите войни. Порталите водят към един общ параклис. В средата ще бъде построен мраморен саркофаг, в който ще бъдат положени костите на паднал войник търновец. Костите ще бъдат постоянно осветени. Порталите са притворени с железни врати—църковен стил, над които висят бронзови венци. От двете страни на порталите се издигат пилони, завършващи с блюда, в които при откриването и при тържествени случаи (бойни празници, годишнини и т. н.) ще дими тамян и измир.
Архитектурното съчетание на двата цокъла с прикрепените четири портални кули на паметника заедно с издигащата се върху тях централна кула, символизират еднаквите усилия на българския воин в четирите войни за една и съща кауза — обединението на българския народ. Над всеки параклис, прикрепен до централната кула, са поставени единични или групи от две фигури, които дават пълна представа за платоническия дух на героите. За да се подчертае най-светият девиз, с който умираха Великотърновци и въобще българските войници: "Преди всичко България", сложена е на централната купола на паметника женска фигура, олицетворяваща майка България, коленичела с десния крак, с наведена глава, държаща в дясната си ръка наведено бойното знаме, а с лявата поднася лаврово клонче — израз на почит и признателност към паметта на достойните ѝ синове, Великотърновци. Така съчетан паметникът, гледан от всички страни, от близо и далеко, със своята обща фасада, която дава великолепен ансамбъл, идейността в архитектурата и скулптурата, действува на окото поразително и грандиозно. Архитектурната част на паметника е изработена от желязо-бетон, облицован с шеремешки камък. Скулптурната част е от бронз. Паметникът е изработен от скулптора Светослав Йоцов, който е родом от гр. Враца. Свършил художествената академия в Лайпциг. Следвал, между другото, Кунц гевербе шуле (художествено индустриално училище). Ученик е на известните германски скулптори: професорите Щаин и Макс Клингер. На търновци е познат, освен с паметника за падналите воини, още с изработката бюста на Д-р Витанов, поставен във В.Търновската Държавна болница, гробницата на х. Славчеви, намираща се в нашите градски гробища. Освен това, г-н Йоцов е взел най-голямата премия за изработване проекта за Шипченския паметник: най-голямата награда за проекта — паметник за Съединението в Пловдив, станало през 1885 година. Автор е и на много частни паметници, между които и на бюста на първия председател на Софийската Търговско-Индустриална камара — покойния Ив. Грозев." Този текст е написан 1935г. и се вижда, че първоначалният замисъл за някои детайли е променен.
При самото откриване внушителната композиция е заобиколена само с голяма тревна площ, която по-късно се превръща в чудесна градина и става най-познатият ориентир за великотърновци и гостите им. Известният търновец Леон Филипов е автор на проекта на металната оградка, която съществува и до днес, а Антони Новак през 1936г., с помощта на Общината, прави общото залесяване на градината. Видът на короната на Майка България е взет от българските царски ордени. Тази корона се появява за първи път през 1893г. по повод на сватбата на княз Фердинанд Сакс Кобург Гота с принцеса Мария Луиза Пармска и остава в българската хералдика до 1944г. като корона на царстващата династия в България. Фигурира в личния герб на Фердинанд I и Борис III и върху царските ордени, присъждани от тях. Със закона за българския държавен герб от 1930г. короната става част от герба на Царство България. След Девети септември 1944г. короната е свалена от главата на Майка България, тъй като е считана за символ на монархията. Но след политическите промени от 1989г., е върната на старото ѝ място. По повод на 100-годишнината от Балканската война 25-килограмовата корона е реставрирана и позлатена и на 1 ноември 2012г. е поставена в този вид на паметника.
Източници: Общински вестник "Велико Търново" от 1935г. и К. Гербов

Описание Сума
Дарение BGN

петък, 22 декември 2017 г.

Търновските ЖП тунели


Снимка: Борис Нанков
https://staritarnovskikartichki.jimdo.com
Пpeз 1897 гoдинa извecтният pyceнcки пoлитик, бaнкep и пpeдпpиeмaч Стeфaн Симeoнoв cпeчeлвa oбявeния oт Нapoднoтo cъбpaниe тъpг зa пocтpoявaнeтo нa жeлeзoпътнaтa линиятa Рyce – Tъpнoвo. Зa твъpдe кpaткo вpeмe пo пpoтeжeниe нa 130 килoмeтpa ce изгpaждaт oceм гapи, дeceт cпиpки, мнoгo кaнтoни, кaктo и двaтa влaкoви тyнeлa в cтapoпpecтoлния гpaд. Оcвeн гapитe, e тpябвaлo дa ce пpoкoпaят двaтa влaкoви тyнeлa, кoитo и днec ca нeвepoятнa aтpaкция и зaбeлeжитeлнocт нa Вeликo Tъpнoвo. Teхнитe изкoпи ce пpaвят пoчти eднoвpeмeннo – пъpвият oт гapa “Tpaпeзицa” e зaпoчнaт нa 1 нoeмвpи 1897 г., a втopият – пoд Свeтa гopa, двaдeceтинa дeнa пo-къcнo. Сepиoзни пepипeтии cъпътcтвaт cтpoeжa нa тoлкoвa eкзoтичния жeлeзeн мocт, cвъpзвaщ двaтa тyнeлa, пpeз кoйтo минaвa peлcoвaтa линия. Двe oпycтoшитeлни нaвoднeния, пpи кoитo ca oтнeceни чacт oт жeлeзнитe кoнcтpyкции, зaвлeчeни ca paбoтнитe cкeлeтa и кaкви ли нe дpyги cтpoитeлни нeвoли, зaтpyднявaт зaбeлeжитeлнoтo дeлo. Създaтeли нa тoвa cлoжнo cъopъжeниe ca бeлгийcки, фpeнcки, итaлиaнcки cпeциaлиcти и paбoтници, кaктo и бългapcки cтpoитeли. Вcички в Tъpнoвo гoвopили caмo зa жeлeзoпътния мocт, възхищaвaли ce oт cлoжнocттa нa cтpoeжa и cъщeвpeмeннo oт cкopocтнoтo изпълнeниe нa тaзи жeлeзoпътнa oтceчкa. Във фoндa нa Рeгиoнaлния иcтopичecки мyзeй ce cъхpaнявaт yникaлни opигинaлни cнимки, cвидeтeлcтвaщи зa гoлeмия cтpoитeлeн paзмaх нa тoвa тaкa гpaндиoзнo дeлo. Ощe в пъpвитe гoдини cлeд oткpивaнe нa жeлeзницaтa зa yлecнявaнe нa излeтницитe, кoитo пoceщaвaт гpaдa и Цapeвeц, apхeoлoгичecкaтa ceкция нa Typиcтичecкo дpyжecтвo “Tpaпeзицa” opгaнизиpa нaпpaвaтa нa пътeки oт жп мocтa oткъм гapa “Tpaпeзицa” към плoщaд “Бaждъpлък” (днeшния “Вeлчoвa зaвepa”) и oт жп мocтa дo Кaябaш (пл. “Аceн I”). Пътeкитe ce oбeзoпacявaт c пapaпeти, пocтaвят ce пeйки. В двaтa кpaя нa нoвoпpoкapaнитe пътeки и пo вхoднитe apтepии нa гpaдa дpyжecтвoтo пocтaвя пътeпoкaзaтeли, кoитo дa yпътвaт тypиcтитe към иcтopичecкитe зaбeлeжитeлнocти. 
Из книгата "Споменъ за Търново"- Кaтя Митoвa-Гaнeва  

Описание Сума
Дарение BGN

четвъртък, 21 декември 2017 г.

Старият български символ-герб и църквата "Св. 40 мъченици"


 Румънският епископ Мелхиседек прави пътешествие в България през май-юни 1884г. Посещава и Търново, и естествено църквата „Св. 40 мъченици”. На пиедестала под колоната с надписа на цар Йоан Асен той вижда един детайл, който го изумява. Ето какво пише румънският епископ по тоя повод, правейки всъщност едно откритие: „Пиедесталът, на който е поставена колоната с надписа (на Йоан Асен), има и друга историческа забележителност: от четирите му страни има изваяна по една волска глава, заобиколена с венец, едно цвете, което се пада точно между рогата, където стои звездата на молдавския герб. Още два пиедестала на мраморни колони, подобни на описания по-горе и с волски глави отстрани, се намират пръснати в различни части на Търново. Единият е използван вместо стълб в оградата пред административния дом, а другият – на един малък площад, наречен Баждарлък – в стълбището на една къща. Окръжният началник, който ме заведе при тези пиедестали, мисли, че може да са донесени от едно село, наречено Никюп, което се намира на мястото на древен град на име Никопол (Никополис ад Иструм). Аз мисля, че те са пиедестали на колоните на църквата „Св. 40 мъченици”, тъй като са еднакви с пиедестала, който още съществува там. Може да се предположи, че главата на вол е била герб на семейството на Асеневци, станало по-късно владетелско в България, и че през ХІV век потомците на българските царе, като преминават в румънските земи отсам Дунава, са донесли със себе си и герба на семейството си, волска глава, която после става герб на Молдова...” Този откъс е от „Румънски пътеписи от ХІХ век за българските земи”, изд. 1982.
И днес такива пиедестали могат да се видят. Прилагам две снимки, които съм направила, първата на Царевец, втората пред църквата "Св. св. Константин и Елена". 
В търновския археологическия музей също има такъв подобен пиедестал. 
Има и друг пътепис от Д.К.П. (не е известно на кого са тези инициали), озаглавен „Една седмица в Търново”. Този пътепис е бил публикуван в 1895г. и явно тогава е писан, защото в него се споменава, че Стефан Стамболов вече не бил жив. В пътеписа на Д. К. П. пак за църквата „Св. 40 мъченици” четем: „В тази църква сводът се поддържа от четири кръгли каменни стълба с надписи на славянски, а четвъртите пиедестали имат на четирите страни изваяни по една волска глава”.
Никополис ад Иструм
В случая изглежда волските глави не са украса, а символи и ако погледнем архитектурните елементи с волски глави и розети от Никополис ад Иструм те кореспондират стопроцентово с елементите от фриза на Казанлъшката тракийска гробница.

Казанлъшка гробница
Волските глави са символи, но не на победителите римляни, а на победените в битката при Дунав, траки. Интересно е, че в старобългарските книги като "Разумник-Указ" за символ на българите е посочен бика, а еленът е символ на ясите, племена, свързвани в историографията с наследниците на скитите.  Няма съмнение, че както и в останалите части на "Разумник-указ" отъждествяването на българите с бик е израз на народностната самооценка за изключителното място на нашия народ сред останалите средновековни народи. Ето този откъс: "Въпрос: Разкрий ми какви са отличията на народите?
Отговор: Франкът е лъв; аламанинът е орел; сарацинът - вепър; турчинът е змия; арменинът - гущер; индиецът - гълъб; сириецът - риба; иверинът е овен; татаринът - Агарино куче [т. е. неверник]; куманинът е гепард; русинът е видра; литвиецът е тур; дубровчанинът - мечка; гръкът е лисица; българинът е бик; влахът е котка; сърбинът е вълк; унгарецът - рис; алеманинът - зубър; чехът е катерица; аланът е елен; саксонецът - кон на овчар; полякът - норка; евреинът - язовец; арбанасинът [албанецът] - бобър; египтянинът - козел; хунавът [хунът] е заек; аркадинът е полукозел-полуелен; цаконинът [от областта Цакония в Морея] е кърт; сакунатинът [може би от племето секули в Карпатите] - бивол; персиецът - жерав; хърватинът - аспида. Из "Разумник-указ", ХIII в., превод на А. Милтенова Тук може да видите целия текст 
В западни издания от второто хилядолетие са известни няколко герба на България и български княжества, които представляват глава на бик и между рогата му има кръст. Същият герб е и на херцога на България със столица Бдин / Видин. Ето тук може да ги видите- http://www.heraldika-bg.org/BG-gerbovnici.htm
"Стар" герб на България,
Сборник гербовници, кодекс 391 
на Баварската държавна библиотека, л. 4 v
ок. 1530 г.
Но ако символът на бика, неразривно свързан със земите на Тракия е имал съществено значение за българите, нека погледнем на север, там, зад Дунава, в земите на Молдова,  които са били български. Там са били и земите на гетите, древното тракийско племе и фактите показват, че именно с тях е свързан този символ в един много дълъг исторически период.
Сегашния герб на Молдова е с образ на бик с елементи звезда, луна, и цвете. Не е случайност, че първообраза на молдовския герб се намира и в църквата "Св. 40 мъченици" както и разбира се, че точно там е погребан родоначалника на изконната влашка династия Бесараб. В църквата "Св. 40 мъченици" ще видите два съседни гроба-единия е на Бесар, а другия определено на Асенев родственик, предполага се Калоян, а според Паисиевата история Йоан Калиман, Асенев син. Обикновено родствениците се погребват един до друг! Първата династия на Влашко се нарича Бесараб, а нейният основател носи името Иванко, срещащо се в Асеневата династия.  Той е част от българската аристокрация, управлявала българската провинция Влашко с основната задача да защитава седалището на българските царе Търново от унгарските домогвания до българската корона. Българското влияние е толкова силно, че от първия до последния владетел на Влашко и Молдова в титулатурата на местните князе присъства съкратената форма на сакралното българско царско име Иван (Йоан) – ЙО. Иванко I Басараб е ктитор на воеводската църква в Арджеш. Той е син на Тихомир, който пък е син на Бербат, владетел (княз или воевода) на княжество Влахия. Управлява от 1310/19г. до 1352г. Йоан Бесараб участва в злощастната за нас битка при Велбъдж с 3000 власи, татари и молдовци на страната на цар Михаил Шишман. Йоан (Иванко) Бесараб се счита и за ктитор на скалния манастир ,,Св. Димитър Бесарбовски“ основан в ХIII век в село Бесарбово, Русенско. Иванко Бесараб е основател на династията Бесараб, която приключва със смъртта на Влад Цепеш (Дракула). Като заслужил български болярин Бесар е би трябвало да бъде погребан в църквата ,,Св. 40 мъченици“ в Търново. 
В началото на XIV век княз Басараб І (1310-1352) създава първата влашка държава с името Унгровлахия. През 1359 г. по искането на войводата Александър Басараб и с разрешението на Цариградската патриаршия е основана Унгровлашка митрополия със седалище в столицата Куртя де Арджеш. Катедралата е запазена до днес и е украсена със стенописи от сръбски зографи през ХІV век. Може би поради недоволство от своя зет – българския цар Иван Александър, който се развежда с жена си Теодора, сестра на Басараба, и се оженва за еврейката Сара, както и поради желание да се освободи от силното българско влияние и да се сближи с Византия, Александър Басараба отхвърля дотогавашната юрисдикция на Търновската патриаршия над неговите поданици и подчинява Унгровлашката митрополия на ведомството на Цариградската патриаршия. Знаем от житията писани от патриарх Евтимий, че след като Търново бива превзето от турците мощите на св. Филотея първо биват пренесени във Видин, което е описано и в похвалното слово за светицата от Видинския митрополит Йоасаф. В него блика съпричастност и тъга за съдбата на Търново и на неговия патриарх Евтимий. От св. Филотея се очаква да спаси Видин ,,от всяка злоба на езичниците и от нападенията на варварите“. Когато е превзет и Видин (1396г.), мощите са взети от сърбите, а след това от власите. Сега се намират в манастира в Куртя де Арджеш, но първоначално са били изложени във воеводската църква.

Най-вероятните ктитори са цар Иван Срацимир и жена му Ана, дъщерята на влашкия воевода Николае Александру. От запазената титулатура ,,господар на Угровлахия, Видин и Видинска област“ е ясно че става дума за българския владетел на видинското деспотство т. е. Иван Срацимир, който се е укрепил тук и е съградил воеводската църква. Българското влияние в църковния живот и устройството на Влашкото воеводство е неоспоримо.  След падането на Търново в 1393г. Иван Срацимир като турски васал измолва преместването на мощите на св. Филотея от Търново във Видин. Баязид организира два похода в 1394 и 1395г. срещу столицата на влашкото воеводство Куртя де Арджеш,  но е победен в битките край рововете (Ровине) на река Арджеш. Там загиват и турските васали Крали Марко и Константин Драгаш.
Всички тези дълбоки български следи в историята и етногенезиса на румънците обаче въобще не отчайват румънските историци. Напротив, на базата на всичко това те съчиняват тезата за наличието на могъща влашка империя през Средните векове, която била основана от тримата братя Асани – Асан, Патреш и Йоница. Ако не ги познахте, следва да добавим, че столицата на империята била град Търново. Сигурно вече се сетихте, че става дума за братята Асеневци – Асен, Петър и Иваница (Калоян). По този начин проблемът с българското влияние е решен – то просто е преименувано на влашко.
Описание Сума
Дарение BGN

Поколения великотърновци си предават тайните на фотографията.


Изключително авторитетна по отношение на фотографията е търновската фамилия Нанкови. Нейният първосъздател е Никола Стоянов Нанков. Роден през 1880г. в с. Геша, Дряновско, едва 15,16-годишен пристигнал в Търново, за да учи занаят при прочутия търновски фотограф Панайот Николов Посталов (роден през 1867г.). Искрени и топли били техните взаимоотношения, както професионални, така и чисто човешки. С отворено сърце майсторът фотограф приел находчивото и любознателно момче, настанил го дори да живее в своя дом и съвсем безкористно му предал „тайнствата" на тънкия занаят. След като минал през всички етапи на еснафа, дори се стигнало до там, че през 1900г. Никола Нанков и Панайот Посталов станали съдружници, а съвместното им предприятие години наред носело наименованието „Посталов & Нанков". Няма търновска фамилия от първите десетилетия на миналия век, която да не се е „увековечила", благодарение на тези талантливи майстори фотографи. До 1930г. двамата търновски фотографи работили заедно и поотделно. По-късно, както е била практиката тогава, Никола Нанков се отделил и поел самостоятелно занаята фотографство. Създал през 1904г. с Недка Белчева от Дряново своето семейство. Родили се тритe им деца - Милка (1907г.), Борис (1912г.) и Надежда (1915г.). През 1910г. построил собствена къща на някогашната улица „Добруджа", днес „Константин Кисимов". През време на Първата световна война Никола Нанков бил мобилизиран. На бойното поле е ранен и се завърнал военноинвалид, но с орден „За храброст" на гърдите. И отново се отдал на фотографския занаят. Проявил много голяма активност в самостоятелната си работа. Неговото ателие се намирало на ул. "Дондуков", срещу паметника „Майка България" (днес на това място е построена сградата на бившето кино „Полтава"). В своята професия Никола Нанков обръщал изключително голямо внимание на светлината. И до днес в неговия дом от наследниците е запазено специално релефно стъкло, което има предназначението да разсейва светлината. С него е бил покрит единият скат на покрива в ателието му. Минавайки през това стъкло, светлината се омекотявала и така правила лицата „живи" при фотографирането. Слабост на талантливия фотограф са били портретите, към които е имал особен усет. По спомени на неговите съграждани той е бил във Виена, специално за да се учи на ретуш. Безбройни били пътуванията му, особено във Великотърновския регион, за да прави така популярните „снимки за спомен". Разказвал е, че съвсем резонно било по селата „да дават агне за снимка", защото правенето на фотографията било за тях събитие, спирали всякаква работа, слагали си най-новия кат, оправяли си прическата и чакали да стане чудото. Отвсякъде се стичали хора в пътуващото му ателие, за да се фотографират.
Никола Нанков е държал изключително много на занаята си и се е гордеел с него. Обикновено работел с по-големите формати снимки, подлепени на чудесно декорирани картони, които специално поръчвал от чужбина и винаги поставял името си - на художествено оформено етикетче или чрез преса поставял релефен подпис „Н. Нанков", обикновено в долния десен ъгъл. На гърба снимките си подпечатвал с мокър печат, на който също изписвал името си. „Обичам да се ровя из оказионите във Велико Търново, София и други градове и винаги познавам неговите снимки - споделя с гордост правнукът му Бисер Бояджиев. - Просто не можеш да допуснеш грешка, толкова контрастни, така добре композирани, ярки и изчистени. Винаги с точност ги различавам, а след това поглеждам надписа, за да се уверя, че съм прав." Тогава гилдията, за разлика от сега, много си е помагала и се е поддържала. Никола Нанков с любов предавал, от своя страна, занаята си. Изключително много държал на хигиената във фотото. С бастуна си, който неизменно бил в ръката му след раняването на фронта, удрял всеки, който не поддържа ръцете си чисти при работа, камо ли да позволи да се пипнат с пръсти отгоре фотографските плаки, филм, хартия или негатив. Съхраняваните снимки във фонда на Регионален исторически музей, чийто автор е Никола Нанков, са реликви, защото освен фотографии са и уникални документи. Приносът на фотографа е изключителен, а освен това с тях той доказва усета си за историчност, за мисията, която му е предоставил животът чрез финия занаят. Като скъпа реликва наследниците на Никола Нанков пазят майсторското му свидетелство № 1401, издадено от Варненска та търговско-индустриална камара на 29.01.1929г., с което той е провъзгласен за майстор в занаята фотографство. Tози документ е експониран в музей „Възраждане и Учредително събрание", за едно с още много дарени от фамилията материали, свързани с живота и делото на бележития „светлописец". Особено впечатлява големият студиен фотоапарат от неговото фотоателие, фотографските списания и каталози, както и друга фотографска техника.
След 9 септември 1944г. Никола Нанков запазил къщата с ателието на ул. „Дондуков" и преживявал с отпуснатата му инвалидна пенсия. Заедно със своята съпруга Недка били едни от дарителите за построяването на параклиса „Св. П. Евтимий" в църквата „Св. Никола" в Търново. Умира през 1965г. Вторият представител на търновската фотографска фамилия е синът на Никола Нанков - Борис, роден през 1912г. във В. Търново. През 1930г. завършил Телеграфо-пощенското училище в София. Под зоркото и професионално око на Никола Нанков, Борис се отдал на бащиния занаят. Наследниците му разполагат с два негови документа, издадени от Варненската търговско-индустриална камара. Първият е майсторско свидетелство № 12388 от 30 август 1936г., а вторият е диплом за златен медал за художествена фотография с дата 1 септември 1936г. Tози медал Борис Нанков е получил по повод откупуването на две негови художествени снимки с рекламна цел от фирмата „Zeis Ikon". В периода 1940-1945г. великотърновският фотограф е бил мобилизиран всяка година по осем месеца. Участвал в разузнавателна военна група, която обхождала Македония. Снимали тези райони и връщали филмите обратно. През този период се раждат и децата му. Най-голямата е Нели (1940г.), следва Николай (едва двегодишен умира от менингит) и през 1946г. се ражда втората дъщеря Павлина. Името на Борис Нанков се свързвало най-вече с откриването на магазин „фотолюбител" във Велико Търново.
Източник: https://staritarnovskikartichki.jimdo.com
Никола Нанков много се ядосвал на дрогеристите, които купували и препродавали от търговци фото филми и фото материали. Под негово давление синът му Борис в магазина освен фото материали и фотографска техника открил щанд с дрогерия. 

Намирал се на някогашната търговска улица „Макензен" (днес „Независимост"). С годините се специализирал в оптиката. 
Първоначално продавал пенснета и очила, а по-късно чрез негови приятели - контрагенти от София, се специализирал в изработването на очила по лекарска рецепта. Така открил първата оптична работилница във В. Търново. Тя се намирала на отсрещната страна на магазина и така успял да развива дейността си. Трудно било в тези военни години да просперира чрез фотографския занаят. И все пак Борис Нанков не го оставил. Имал си много големи планове за фотографията, разучавал различните фотографски процеси, експериментирал, практикувал различни техники. Например сосретуш - техника, при която специална матова основа (обикновено портрет) се натрива с пемза (вулканична пепел - фин прах) и се рисува с креда. Много модерно било и оцветяването на фотографията с анилинови бои в различни нюанси. 
Тук искам да допълня, че Борис Нанков е бил приятел и съсед по магазин с Иван Костов-Малината, собственик на фабрика и сладкарница "Малина"/дядо ми/. От баща си знам за приятелството им и това, че били големи зевзеци. Мисля, че на тази снимка, останала в семейния архив на сем. Костови, до дядо ми е именно Борис  Нанков/облегнат на стълба/.
Из семейният архив на сем. Костови
Има случки с тях, описани в книгата на Сава Русев- "Спомени и анекдоти за великотърновци".
Тук може да прочетете книгата онлайн. Ето линк ако искатe да я изтеглете в pdf.
След национализацията Борис Нанков останал управител до пенсионирането си в държавния оптически магазин, а семейното фотоателие спряло работа след първата паспортизация на населението след 1944г. Вторият представител на фотографската фамилия умира през 1988г. като оставил значими следи във великотърновското фото дело.
Фотографският талант на Бисер Бояджиев е потвърждение на теорията, че гените са определящи при формирането на човешката личност. Той е третото поколение фотограф от тази забележителна търновска фамилия. Роден е на 4 август 1961г. в старата столица. Син е на Нели (дъщеря на Борис и внучка на Никола Нанков) и Борис Бояджиев, който е от будния възрожденски род на поп Витан от Трявна. Художественото резбарство е в кръвта на тази фамилия, така че закваската на Бисер към изкуството е обяснима. През 1986г. той завършва българска филология във Великотърновския университет и девет години работи там като специалист филолог. След това десет години се отдава на търновските медии. „Опитах да работя на други поприща, но фотографията си остана в сърцето ми. Явно гените, предадени от дедите ми, са много силни. Времената бяха такива, че за прадядо Кольо почти не се говореше. Но с дядо Борис тайно си шушукахме за нашата фамилия и той ми разказваше за тяхната забележителна фотографска дейност." Има шест самостоятелни изложби като фотограф.
Източник: книгата "Спомен за Търново" на Катя Митова Ганева
Грета Костова- Бабулкова
Описание Сума
Дарение BGN