Моско Москов- известен изследовател на старата столица, поет, писател, историк, преводач и турист

Скромен и всеотдаен, Моско Москов е от ония светли личности, които са вплели съдбата си в темелите на нова България. От тези неподвластни на времето патриоти, които дават всичко от себе си за една благородна кауза след Освобождението на България от турско робство.

Роден е на 12 септември 1863г. в Лясковец, в семейство на градинари. Основно образование получава в родния си град, а през 1882г. завършва семинария в Петропавловския манастир до Лясковец. Учи в семинария в Одеса до 1885 г. Учител в родния си град (1885-1886). Следва литература и социални науки в Женева (1886-1890). През 1890 г. е учител в мъжката гимназия в Русе, от 1892 г. се установява трайно във Велико Търново, където най-напред е учител в Мъжката гимназия „Св. Кирил”, а по-късно е директор на Девическата гимназия „Митрополит Климент”. Директор на новооснованата Народна библиотека в града (1921-1933). Възобновява археологическото дружество и музея в Търново. Сътрудничи на периодичния печат - сп. „Труд” (В. Търново), „Българска сбирка”, „Илюстрация светлина”, „Църковен вестник” (В. Търново), „Велико-Търновски общински вестник” и др. Автор на повести, исторически записки, разкази, стихотворения (предимно за деца), поеми, драми - всички с родолюбива тематика; литературно-критически и литературно-исторически съчинения; изследвания и публикации в областта на историята, археологията, фолклора и социалния живот. Вероятно още по време на престоя си в Женева като студент се впечатлява от красивата природа на Швейцария. Неслучайно тъкмо той в края на август 1895 г. заедно с четирима съмишленици от Лясковец организират 300 туристи, откликвайки на призива на Алеко Константинов, и поставят началото на организирания туризъм в България. Вероятно убийството на Алеко през май 1897 г. забавя учредяването на туристическите дружества. Моско Москов не забравя идеята. Написва устава на туристическото дружество и заедно със съмишленици на 17 март 1902 г. учредява в старопрестолния град туристическо дружество "Трапезица - 1902“, на което е избран за председател. Дружеството започва активна и разнообразна дейност - организират се излети до близките околности - Сини вир, манастира "Св. Троица“, Арбанаси, Ксилифор, Никополис ад Иструм, Преображенския манастир и др. Водач на тези първи излети е бил именно Моско Москов. По време на неговото председателство на 8 март 1903 г. туристическото дружество взема решение да се състави пътеводител на В. Търново и околностите му и през 1907г. е отпечатан. За да се популяризира дейността на дружеството се взема решение да се направят две витрини на гарите във В. Търново и Г. Оряховица на исторически и туристически обекти в Търново и околностите. Туристическото дружество взема активно участие в почистването на Света гора, в залесителни мероприятия на Царевец. Трапезица, Света гора, поречието на Янтра и околностите на В. Търново. Много често Моско Москов е неуморим придружител и компетентен гид при посещенията на патриарха на българската литература Иван Вазов в старопрестолния град. Въпреки че се установява в Търново. М. Москов живее с проблемите на родния си град Лясковец. Затова през 1915 г. съвместно с лясковски младежи учредява юношески туристически клуб, който по-късно прераства в туристическо дружество "Янтра 1915“ - Лясковец. Като председател на ТД ’Трапезица“ М. Москов развива богата и разнообразна дейност и то се налага като водещо в страната ни. Умира на 12.02.1947г. във Велико Търново. 
Източници: Инж. Борис БАЛДЖИЕВ Председател на ТД ”Янтра-1915“ - Лясковец, https://literaturensviat.com 

Прочетете още: КНИГИ И ЛЕГЕНДИ
Фердинанд гони първите археолози
Дружество за реставриране на старините във Велико Търново

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

ПРЕДАНИЯ НА М. МОСКОВ

Отдавна събирам предания за старото време на Търново, за нашите царе, воеводи, за падането на старата столица на България под турците, за скритите богатства около Търново и др. Някои от тези предания съм вече обнародвал в наши вестници и списания. Тука искам да съобщя някои предания за скрити богатства около Търново. Тези предания съм събирал от дълго време и съм ги проверявал от много люде. В своите разпитвания се убедих, че околните села, особено балканджиите знаят много повече предания за старата столица на България, отколкото самите търновци. Вижда се, че старото население избягало от столицата във време на страшния разгром и е отнесло със себе си спомените на града си за миналото му, за идването на турците, за падането на столицата под властта на завоевателя и др. И ако искаме да си послужим с някои предания за нашата история, трябва да се обърнем към малкото останали старци - към населението което живее край полите на балкана.

Не мога да гарантирам до колко тези предания имат в себе си нещо историческо, ще покажат само разкопките, които могат да се направят някога. Искам да направя известни тия предания на тези, които се биха наели да направят разкопки по тези места, които ще им посоча. Негли може да се намери нещо.

Като столица Търново не е бил без богатства. Тук са живели царе, велможи, воеводи, които в борбата си с околните народи са донасяли богатства, скъпоценности и са ги оставяли в Търново. Когато наближавала страшната катастрофа, царете излезнали с войските да се борят срещу неприятеля, като оставили всичките си богатства в столицата и са загинали някъде далече от своя град. Евтимий останал да брани Търново, когато бил в обсада цели три месеца. Навярно обсаденият като видял безизходността на своето положение, постарали се да скрият богатството в земята, вътре в пещери, в кладенци, в подземия, в черковите, в основите на палатите и др. Навярно неприятелите са търсили нещо скрито, но и много нещо е останало още в земята и чака лопата да го изкара из тия скривалища, в които лежи вече пет века. Преди да падне Хисарят, трябва да е опожарен, защото от разкопките които се направиха по тези местности има следи от пожар. Новите владетели на Търново нямаше да събарят зданията, палатите, черковите и да градят на тяхно място други, особено като се знае, че те в първо време имали нужда от жилища. Навярно преди да станат господари на укрепленията, огънят е опожарил всичко и е оставил в ръцете на завоевателя само развалини. Като е тъй, може да се предположи, че богатствата са още скрити в земята под развалините на опустошителния огън.

 

ПРОЧЕТЕТЕ ПОВЕЧЕ в ko-fi

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Старинният квартал "Варуша"

Панорама от Варуша

В Пътеводител на Велико Търново от 1907г. се казва: "При увеличаване числото на българите от раждания или по-често от прииждания от другаде (из балканските села), за тия се позволи да си строят къщи само на запад от стария град, по урвата, която прави продължение от Орлов връх, т. нар. „Картал-баир“, и която бе наречена „Варуш“. Освобождението завари българските махали да се простират на запад от Градския дом до бариерата при Дервентските порти и малко по-насам от „Паметника“/Паметника на обесените/, откъдето, като се тегли линия нагоре към църквата „Св. Атанас“/днес "Св. св. Кирил и Методий"/ и надолу към чешмата „Дервишка“, ще се получи западната черта на града. Вън от тази черта се почваше Марното поле, върху което нямаше никакви постройки. Нагоре от „Паметника“ имаше турски гробища, близко до които, на тъй нареченото „Хорище“, погребваха обесените български въстаници".   
Васил Берон пише: "Тая местност нанагоре носи названието Варуш, що означава на ветия наш български език град и това наименование са давали турците на оная част на един град, предопределена, за да живеят в нея изключително българи." Затова и не е случайно, че кварталите с името Вароша, независимо в кой град се намират, обикновено са неговата най-стара и най-романтична част. Именно от тези квартали започват да се разрастват съвременните градове, там са построени редица емблематични сгради – църкви, училища и къщи, отбелязани са много места на отминали събития и на обща памет. В България и Македония всички стари градове имат квартал "Вароша".
Великотърновският квартал "Варуша" се извисява гордо над централната част на старата столица. Характерни за него са тесните калдъръмени улички и уникална архитектура с амфитеатрално разположените къщи. Характерно за този квартал са запазените, автентични къщи строени през XVIII и XIX век. Тук се срещат и доста котки. Ще се опитам да ви запозная с някои от забележителностите на красивия великотърновски квартал. Тук на 17 ноември 1827г. се ражда бележитият поет и писател Петко Рачев Славейков, един от създателите на новобългарския книжовен език, талантлив журналист, участник в Руско-турската освободителна война и в изработването на Търновската конституция. Родната къща на П. Р. Славейков днес може да се познае по паметника му, изработен от скулптора Благой Илиев. Кварталът "приютява" и няколко от архитектурните шедьоври на големия възрожденски строител Уста Кольо Фичето. Той участва в изграждането на църквата "Свети Никола". Строежът е започнат през 1835 г. от майстор Иван Давдата, но е довършен от Кольо Фичето, след което той е признат за майстор строител. Тук е открито първото българско училище в града. А през 1879 г. повече от 300 депутати се събират в храма на 4 предварителни заседания преди провеждането на Великото народно събрание. "Св. св. Кирил и Методий" е първата църква в търновската духовна околия и е първата с лята камбана. Това е една от най-красивите църкви на Кольо Фичето. През 1860 г. е поставен първият камък за изграждането ѝ върху основите на малкия късносредновековен храм на св. Атанасий. Камбанарията е с великолепна украса, а вътре нея има часовник, който отмерва всеки половин и кръгъл час. Търновският квартал "Варуша" е място, носещо очарование за очите и душата. Място, на което се усеща стария дух на Възрожденската епоха.

Из "Пътеводител на Велико Търново" от 1907 год. 

и статия на Христина Христова http://sever.bg

Старо Търново

 
ПОДКРЕПИ И РАЗГЛЕДАЙ АЛБУМА

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

ТЪРНОВО ПРЕЗ ОСМАНСКОТО ИГО

Из Пътеводител на В.Търново от 1907г.  

Търново през турско време Почти цели 484 години Търново е било във владение на турците. След превземането на града и ограбването на крепостите Трапезица и Хисара /днес Царевец/ последните били изгорени от турците и сринати до основи. Трапезица, оголена от постройки, със слаби остатъци от последните, обрасла в тръни и бурени, представляваше само жалък спомен от минало величие. По нея пасяха коне, крави, овце и др. добитъци. Рядко биваше посещавана от българи, защото турците на подобни посещения не гледаха с добро око. Върху развалините на Хисара възникна цял квартал от турски къщи, много от които бяха съзидани върху основите на стари български сгради и върху дворците на българските царе. Къщите, които възлизаха на брой от 100 — 150, бяха малки и с градинки от плодоносни дървета. Те бяха разположени на северозападната и югозападната страна на Хисара, околовръст Чан-тепе / Камбанен връх на български, най-високото място на хълма Царевец/, което като гол конус обрасъл в трева, се издигаше над къщите, без да напомня с нещо за съществуването върху него на сега откритата църква и пристройките към нея. Върху основите на царската църква „Св. Петка“ е била издигната в 1435 г. джамия с високо минаре (викало), която без викалото и днес съществува и служи на войската за склад на амониции. По източния склон на Хисара къщи нямаше,— там бяха гробищата на турците от тази махала. Хисарът през цялото владичествуване на турците бе недостъпен за българин. Вън от крепостите, в Асеновата махала, около църквата „Св. Четиредесет мъченици“, се заселиха турци, а самата църква бе превърната в джамия, при която се издигаше минаре. — Махалата Френк-хисар и оная от сегашния мост до малко по на запад от банята „Баш-хамам“ и от там почти до църквата „Св. Богородица“ бяха заселени само от турци, които живееха в просторни къщи с широки дворове и градини, насадени с цветя и плодни дръвчета.

Източният склон на „Светата гора (сегашната турска махала) бе оголен от дърветата и по него изникна нова част от турска махала с големи къщи и край тях градини. Тази махала се скачаше с останалата част на града чрез „Турския мост“. Почти цялата част на града, без Асеновата махала, на изток от сегашния Градски дом, беше заселена с турци. Монастирът "Св. Богородица" в Светата гора бе сринат и на мястото му беше издигната една къщичка- теке, около което турците си правеха на открито общите молитви. На турците, главно на ханъмите, Света гора служеше като любимо място за разходка. Гората чрез тесни неправилни пътеки бе едвам проходима за хора. През пролетните и летните дни тя често се оглушаваше от песните на младите турски девойки и ергени. На върха на Света гора бе сложено топчето, което по байрами и рамазани с гърмежа си известяваше на правоверните часовете за отговяване и за молитва. Отделена от българските махали чрез реката, Св. гора бе направена по този начин недостъпна за българите, както им бе недостъпно и всяко място, което възбуждаше у българската душа спомен за българската държава, за българското величие. Като станаха господари на града, турците оставиха българите да живеят в Асеновата махала, където се прибра и висшето духовенство, както и на запад от стария град, където живееха някои от болярите. При увеличаване числото на българите от раждания или по-често от прииждания от другаде (из балканските села), за тия се позволи да си строят къщи само на запад от стария град, по урвата, която прави продължение от „Картал-баир“, и която бе наречена „Варуш“. Освобождението завари българските махали да се простират на запад от Градския дом до бариерата при Дервентските порти и малко по-насам от „Паметника“/Паметникът на обесените/, от където, като се тегли линия нагоре към църквата „Св. Атанас“/днес Св. св. Кирил и Методий/ и надолу към чешмата „Дервишка“, ще се получи западната черта на града. Вън от тази черта се почваше Марното поле, върху което нямаше никакви постройки. Нагоре от „Паметника“ имаше турски гробища, близко до които, на тъй нареченото „Хорище“, погребваха обесените български въстаници. Сегашното здание на пожарната команда, без наблюдателната кула, беше помещението на турския телеграф и поща. Мястото на сегашната девическа гимназия бе оградено и служеше за спиране на пощенските кола и коне; тази ограда се наричаше „Шеркет“. При началото на града, под „Паметника“, беше градското бунище (боклук), което заемаше пространството от „Горните“ до „Долните порти“ (тъй се наричаха западните входове на града). Върху това бунище биваха посичани осъдените на смърт разбойници, а над него, на дясно от пътя, там, гдето сега се издига Паметника, в последните години на турското владичествуване се поставяха „дараджите“ за бесене на въстаналите за свободата на народа си българи. Околовръст градът бе ограден с дълбоки окопи (шанцове), наречени шарамполи. Части от тия шанцове личат и днес в Светата гора и около входовете на града. Тези шанцове са копани от гражданите, които влизаха в тях, а от там с оръжие са отблъсвали кърджалиите, които на чети от по няколко стотина души 20 и повече години наред (от 1792 до 1811 па дори и до 1816г. под името капасъзи) са нападали села, паланки и градове, за да ги грабят и обират, а жителите да безчестят. В Търново кърджалиите от страх не са смеели да влязат, те са сполучили да докачат само края на Долната махала, да опленят някои къщи и ограбят църквата Св. Димитър. Обаче, в околните паланки и села (Габрово, Трявна, Дряново и др.) те са влизали и там са оставали по няколко дни, като са разгонвали хората по разни посоки. Тъй, в 1798г. те опустошили близкото до града село Арбанаси (отстоящо на 3 км.), като принудили много от жителите му да избягат във Влашко. Марнополската махала беше съвсем отделена от града и съставляваше предградие на последния. Марното поле служеше на турската войска като място за лагер (мястото на сегашните казарми) и за стрелбище. В средата му, покрай Габровското шосе (тъкмо срещу сегашното шосе за Св. гора), имаше турски гробища, оградени с дълбоки ровове. Къщите в града бяха по-гъсто разположени, отколкото са сега. Поради това и улиците бяха по-тесни и много криви. Понеже къщите с горните си етажи се издаваха над улиците, последните бяха прихлупени и мрачни. Дори улиците, които минаваха през главните чаршии (Баждарлък, Турската чаршия), и те бяха такива от шатрите, които се издаваха твърде много от стрехите навън. Тук-там из града се забелязваха големи обществени и частни здания, които обръщаха върху си вниманието на пътника. На първо място личаха конакът, джамиите със своите стърчащи нагоре минарета и църквите от които някои с кубета и кръстове върху тях. Конакът бе всред града, между турските и българските махали. Той бе старо здание, прилично повече на хан, с голяма порта, която се затваряше със здрави двойни врати. Пред конашката порта всякога стояха двама стражари с пушки; те пазеха входа и отдаваха с пушките си чест на всеки големец, който влизаше или излизаше от конака. Този конак в 1872год. бе съборен и на мястото му се издигна нов конак, изработен по план, съставен от търновският майстор, известният самоук—„инженер“, Колю Фичето. Този конак е сегашният Градски дом, в който във време на въстанията през 1876год. се съдиха въстаниците и от тук се изкарваха за бесилките, а след освобождението ни се извършиха важни политически актове. До конака, на юг от него, се намира каменният затвор, който през 1876-77год. изсмука здравето на много млади и стари български мъже, обвинени в бунтовничество против турската държава; на изток от него, на мястото, където сега е финансовото управление, се намираха казармите на местните турски войски, а още по на изток, където е сега читалището „ Надежда“, — турската „кадийница“ — широко и мрачно здание, което след освобождението ни служи известно време за казарма на новосъздадената българска войска. Джамиите бяха 21. Пет от тях обръщаха вниманието на човека: 1) Джамията на Хисаря, наричана от българите джамията Св. Петка, е една от забележителностите на града. Тя обръща вниманието на всеки българин по своята хубост в архитектурно отношение и по своето историческо значение. Тази джамия бе единствена на цялата турска махала Хисар. Между българите за нея се приказваше, че била царската църква „Св. Петка“, в която се покоили мощите на Св. Параскева (Петка) от Епиват, пренесени с голяма тържественост в Търново от Ивана Асеня II. Тук тези мощи се пазели, поставени в ракла, и всеки болен, който се е доближавал с вяра до тях, получавал е изцеряване. След превземането на града от турците мощите били изпросени от Срацимира, Видинският владетел, занесени във Видин, а от там в Сърбия, и най-после, в гр. Яш, където и сега се намират. До самата джамия се надигаше сравнително високо минаре, което не се отличаваше с голяма устойчивост: то често се събаряше, навярно, под влиянието на земните трусове. В това срутване на минарето българите виждаха протест на Светицата, която не желае да се издига минаре там, където са лежали нейните мощи, както и признак, че скоро ще падне турското царство (вечното тяхно бленуване). Под влиянието на това народно вярване минарето бе сринато след освобождението на града от турците. И кубето, и минарето на джамията бяха покрити с куршум и отгоре се свършваха с позлатени полумесеца, поставени на металически пръти. В турско време българин не можеше да се доближи до тази джамия; обаче тя, като сложена на високо място, отдалече се виждаше, както от всичките краища на града, тъй и от всички пътища за града. Гледането на тая църква—джамия подигаше омразата във всяка българска душа против вековния тиранин, като караше всекиго да иска да се освободи от положението на „турски рая“. Това възмущение, навярно, накара по-събудените младежи да пръснат между народа при подготвянето му за въстанието през 1876 год. легендите за главнята и за заключената невеста в олтара на тази църква—джамия. Тези две легенди са свързани една с друга и се заключават в следното: Когато Търново се щурмувало от турците на 17 юлий 1393 год. и в града се пръснала потресаващата вест, че турците влизат в непристъпната крепост Хисар, в царската църква се извършвало бракосъчетанието на един велможа от царски род с една болярска дъщеря. Нахлуването на турците в недостъпната крепост извиква паника между сватбарите н младоженците. Младоженецът сполучил да избяга из църквата, за да отиде на поста си срещу неприятеля; но, като видял безнадежното положение на крепостта, която била навсякъде овладяна от турците, той грабва една главня от брястово дърво, забива я в двора край църквата със следните отчаяни дуии: „Когато израстне тази главня, тогава чак ще се възобнови Българското царство. Толкова е била слаба вярата му за изпъждането на турците от Търново. Невестата пък се затворила в олтаря на църквата, гдето била намерена от турците и посечена. Нейният дух, обаче, облечен в булчинско облекло, на светли дни (Коледа, Богоявление, Великден и Възнесение) се явявал пред царските врата на олтаря и викал: „Дойде времето да ме освободите. Доста съм стояла пет века!“ — Тези легенди тайно се шепнеха от уста в уста и произвеждаха своя ефект: младежите се окуражаваха, записваха се за въстаници и се подготвяха за успешна борба с турците. На „разсъдливите младежи“ (а такива почти нямаше тогава) и на децата се показваше големият бряст, който е в двора на джамията и който представляваше главнята, израснала сега в голямо разкошно дърво. Това дърво в дънера си днес представлява дебелина в два човешки обхвата и на него днес има прикован надппс: „Това дърво да се не бута“. Поставенето на надписа е било извикано от обстоятелството, че се намерили злосторници, които под предлог да намерят имане в дънера почнали да дълбаят дървото и да копаят около него. До легендарния бряст има сложен голям осмостенен, красиво издялан и издълбан камък, който се е пълнел от турците с вода, която им служела за омиване преди влизане в джамията на молитва. За камъка — щерня, който, наверно, е римско изделие, се говореше, че е изваденият от църквата „купел“ (лакана). След освобождението на Търново, като се прегледа тази джамия и провериха някои работи, видя се, че място в джамията, което да отговаря на олтар, няма; че самата сграда е построена в мавритански стил; че джамията е разположена, както всички джамии, по посока от север към юг,  а всичко това показва, че джамията е сложена върху мястото или върху основите на царската църква. Турският надпис, който е поставен в зида над входните врата в самата джамия, показва, че последната е била въздигната от някой-си Али Феруз-бей в 1435 година. Днес тази джамия е малко попреправена от военните власти, на които служи за склад на амониции. 

2) Джамията в Долната махала, наричана от българите джамията Св. Четиредесет мъченици, е също забележителна по своето историческо значение. Тя се казваше между турците „Теке джамиси“. В нея бе запазено старото положение на църквата до 1860 год., когато някой-си хаджи Юмер е преправил онази част, която служи за църква. Този турчин развалил сводовете на църквата, снел капителите от каменните стълбове, като ги сложил за бази на дървените стълбове пред северната стена, където отворил и врата за входа в джамията. По този начин църквата била приспособена за джамия, като станала по-висока и по-светла. Хаджи Юмер е искал да изхвърля и мраморните стълбове, но бил спрян от мютесарифина. Западната част на църквата (притворът), който има малко-много готически стил, бил превърнат в баня на „Шеиха“, който сега наглеждал джамията. Входните врати на тази част били зазидани. Фреските бяха покрити с мазилка от вар, обаче мраморният стълб в църквата с Асеновия надпис и гранитният с Мортагоновия надпис си останаха непокътнати. На някои от другите стълбове има драскотини с турски думи. Отдясно от входа на джамията (сега отляво на входа в църквата) се намираше гроб, отгоре на който имаше един и половина метър висока покривка, облечена в зелен плат с жълти ширити по края. Това е бил гроба на някой-си Махмуд- Фехти, за който се казваше от турците, че превзел града. Отстрани и надясно до джамията, към стълбата за средната част на сградата, се издигаше едно низко минаре, което често се събаряше и поправеше и събарянето на което българите пак своеобразно си обясняваха. Когато при една поправка са разкопавали за по-здраво полагане основите на минарето, изкопана била една гробница с подземен вход. В тази гробница са били намерени мощите на св. Илариона Мъглински. В същата гробница, се разказваше, са били погребвани български царе, царици и членове от царското семейство. Когато българите минаваха покрай тази църква — джамия, те скришом се кръстеха и се молеха Богу по-скоро да им помогне да се избавят от турците. Описаните две джамии будеха заспалия патриотизъм в душата на всеки българин. 

Търново преди 1878. Сарашката джамия, кулата на градския часовник и Куршумли джамия (вдясно), на нейното място по-късно е построена Мъжката гимназия, днес Хуманитарна гимназия ”Св. св. Кирил и Методий”. http://www.europeana.eu

3) Куршумлията джамия бе една от най-големите. Тази джамия която бе грамадно каменно четвъртито здание, с високо минаре (35 —40 метра), се издигаше върху мястото, където сега се построи зданието на държавната мъжка гимназия. На всяка стена тя имаше по три реда големи прозорци (разположена на етажи) и отгоре на зданието— издигнато високо голямо кубе, сложено върху тия четири стени. Околовръст кубето бяха наредени един до други големи прозорци. Както кубето, тъй и минарето, бяха покрити с куршум. И едното, и другото се свършваха на върха си с остриета, на които стърчаха златни полумесеци. Входът за двора на джамията бе откъм улицата, която минава на север покрай новопостроената гимназия. Надясно от двора, до самия път, имаше гробища, украсени с големи изписани с позлата надгробни плочи и върху тях прави изпъстрени с надписи турски паметници. В тези гробища погребваха паши и заслужили турци. Посред двора бяха наредени едно до друго 7 чешми, на които турците извършваха своето умиване преди влизането си в джамията. В североизточния ъгъл на двора се издигаше отделна яка каменна сграда с две големи стаи и под тях дълбока изба, които се заключваха с големи куфари/катинари/. Тук се съхраняваше една от големите турски библиотеки с голям брой ценни книги, от които повечето в хубава разкошна подвързия. По разказите на турци, част от тези книги са били с религиозно съдържание, част са били с историческо. Между последните е имало и такива, в които са били изложени събитията от самото завладяване на Търново от турците до изгонването им от него. Тази библиотека се пазеше и уреждаше от особен ходжа, които се ползваше с голям почит и уважение. Той се смяташе за учен турчин. Когато градът се превзе от руските войски в 1877г., помещението на библиотеката, като турско, се разби, книгите бяха разграбени и разхвърлени по подовете на джамията и улицата. Не се намери ни един българин или русин, който да тури ръка на тази ценна за историята ни библиотека, и да я запази! Няколко седмици под ред се изнасяха книги из това съкровище и като турски, късаха се по улицата или се продаваха на бакалите за овиване на пипер, маслини и др. Улицата от тази джамия до конака беше постлана с хартии, изпъстрени с черни, червени и сини турски писмена.  
4) Сарашката джамия (наречена тъй, защото от двете страни на улицата, която минаваше под нея за Хисаря, бяха наредени сарашки дюкяни), освен с големината си, с друго не обръщаше върху си внимание. През освободителната война тя послужи най-напред за казарма на съставеното в града българско опълчение, сетне за помещение на пленените в Балкана турски войници и, най-сетне— за казарма на окупационните руски резервни войници. До тази джамия, на изток, се надигаше кулата за градския часовник. И джамията, и кулата безцелно се съсипаха, за да разширят и така просторната турска махала, а градският часовник се окачи на камбанарията при църквата „Св. Никола“. Между тия две джамии (Куршумлията и Сарашката), там, където сега е дървената стълба, отдясно за хисарския път, се намираше гроба на някой си „Адил-баба“, когото турците много почитаха. Казват, че тука е била паднала отсечената глава на онзи жид, който бе предал града Търново на турците.  
5) Джамията над Средната баня, в двора на която бе погребан онзи юначен турчин, който пръв се бил хвърлил в крепостта Хисар при щурмуването му на 17 юни 1393год. За големината и формата на турските бейски къщи, наречени конаци, може да се съди по запазеното и до днес здание на Етхем-бея, което е притежание на града и временно служи за помещение на мъжката гимназия. Повечето от тия къщи, както и всички почти турски къщи, днес са срутени.  Турците напуснаха града между 20—24 юни 1877 годи­на. Когато се пръсна слухът, че руските войски са на път за Тър­ново, турските семейства избягаха с най-необходимите си домашни принадлежности, като оставиха всичкото си имане на произвола на съдбата. На 25 юни 1877 година в града имаше само турска вой­ска от 1500—2000 души. Градът се намираше в разпореждането на отредени от турския паша български доброволни стражари, които бяха оригинално въоръжени. Този същият ден избягалите турци има­ха намерение да заведат жените и децата си в Тозлука, на по-безопасно место, да се върнат в града, да го ограбят, а българ­ското население да изколят. Техният план бе схванат от бълга­рите и затуй между последните владееше голям страх. Няколко по-смели търновци явиха на руските войски плана на турците. На 2 часа след пладне на 25 юни руският авангард се отзова на „Орловия връх“ (Картал-баир), постави два топа и почна да стреля в тур­ската войска, която се бе укрепила със своите четири топове в табията /укрепление/ над Светата гора. Стреляното от двете страни се продължи два часа, докато се подбиха двата турски топа. След това донски­те казаци прегазиха Янтра при „Белянка“ и се нахвърлиха на тур­ската табия. Турските войници в безпорядък избягаха по шосето Кесарево—Шумен, като оставаха по пътя си всичко, само и само да си спасят живота. В 4 часа след пладне камбаните възвестиха на гражданите влизането на русите в града. Мало и голямо излезе да ги посреща. Пред конака се бяха събрали и деца, и мъже, които със сияещи от радост лица гледаха на руските пълководци и тяхната свита, като си късаха и хвърлеха от главите омразните тур­ски фесове. 

 

 

ПОДКРЕПИ И ПРОЧЕТИ ПОВЕЧЕ: Управление, полиция и войска по турско време в Търново- Т. Янков 

 

Прочетете още: Освобождението на Търново

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

 © Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.

Зиналата стена

По турско време градът почти по равно бил населен само с българи и турци. Числото на жителите му възлизал около 26000. В него е било седалището на управителя, който се е казвал „войвода“, „аенин“ и, по-късно, „мютесарифин“. 

Положението на гражданите — турци и българи, във време на войводите е било много несигурно, понеже господари на страната са били еничарите, които са тероризирали населението с тъй наречената „Зинала стена, (по турски „Икак-канара“), която се намира на десния бряг на р. Янтра, тъкмо срещу „Хисара“, на около 300 — 400 метра от югоизточния край на града, под шосето за с. Шереметя. Откъм шосето стената не се забелязва: вижда се само горната полегата към реката повърхнина, от която е отцепната стената, що зее. Чрез подхлъзване или тласване човек, надникнал в каменливата пропаст между стената и общия масив, неусетно може да се катурне в пропастта. Откъм Янтра тя представлява отвесна дъговидна стена, висока 30 — 40 метра, с голям вход в пропастта. Пропастта е отрупана с големи четвъртити блокове, които образуват разноформени ходове и отделения, обрасли с разни треви и храсти. Цепнатината има дължина от 100—150 мет., а ширината й е от 5 — 15 мет. Камъкът на стената е жълт, със сиво-пепеляв цвят и е глинесто-варовит. Целият масив на скалата лежи върху глина, която от подземните и надземните води постепенно се е омекчавала и бавно измивала, тъй че с течение на времето под скалата се образувала все по-голяма и по-голяма кухина—един вид пещера, скалата останала без подпора и под влиянието на тежестта си откъснала се е от общия масив, та е образувала по този начин „Зиналата стена“. Зиналата стена във време на еничарите в Турция (преди повече от 100 години) е нямала този широк вход, като сегашния, а вместо него е имала само едни дупки, през които едвам са можели да се провират кучетата. Името „Зинала стена“ („Икак-канара“), произнесено от някой еничарин, извиквало е страх и трепет у всекиго. То е било страшилище, и из народа за тази стена се е носел слух, че от устата на скалата ѝ се отивало в пъкъла (ада). В този пъкъл еничарите са тласвали и хвърляли всекиго, когото са искали да премахнат от света, след като са го ограбвали. Сгромолясаният е ставал на пита и със своя труп е служил за добра храна на кучетата — по онова време едничките гости на Зиналата стена. Днес „Зиналата стена" представлява интерес само за естественика и любителя на природата, който тука ще види хубаво разрушителното влияние на водата, както и няколко видове растения, които обичат усойното място. За туриста тя представлява интерес по своите отделения и ходове, както и по своето минало. 

Из" Пътеводител на В.Търново от 1907г." 

Снимки: Грета Костова- Бабулкова 

Прочетете: "Зиналата стена" от Цани Гинчев

Старо Търново

ПОДКРЕПИ И РАЗГЛЕДАЙ АЛБУМА

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Арменската църква

Църквата фигурира още в първия пътеводител на Велико Търново от 1893г.  В него се казва, че в града има древна арменска църква с 25 надгробни плочи на знатни арменци. Тя е била полувкопана, както и останалите храмове в старата столица, с два входа и два надземни етажа, а дължината ѝ е била 12 метра. В Пътеводителя на В. Търново от 1907г. за арменската църква пише:"Арменогригориянската църква се намира в горната махала, на север от църквата Св. Богородица. Тя е малка църквица, „Св. Богородица“, която много търновчани не знаят поради скритостта ѝ. Тази църква съществува от незапомнени времена. До освобождението в нея се извършваше служба, понеже имаше в града свещеник и няколко арменци. Сега служба там се не извършва. Дворовете на всички църкви бяxa здраво оградени, защото в тях до освобождението ни ставаше погребването на мъртъвците." През 1640 година църквата, тогава католическа е описана от католическия епископ Петър Богдан: "В града има църква на католиците, назована Възнесение Богородично, дълга 13 стъпки и широка 7, направена от дърво, но отвътре добре обзаведена. Има един много хубав олтар, подарен от превъзвишения кардинал Бандини през светата година 1615 – Възнесението на Богородица с апостолите и хорове от ангели, а отдолу образът на същия кардинал с неговия герб долу. Този олтар е осветен, има други два малки олтара, но върху тях не се служи, а са направени само за красота. Около църквата са гробищата, гдето се погребват верните. Настрани има две стаи, гдето обитава свещеникът. Тази църква се намира на високо място и под себе си гледа половината от града. Наоколо е обградено със стени." Арменците купили храма, просъществувал до ХІХ век, от дубровчани някъде през 1680-1685г. Каменен кръщелен купел, олтарната маса с врязан кръст и няколко надгробни плочи е открил екипът, ръководен от археолога Хитко Вачев. Върху каменния купел има надпис от който личи, че е дарен от жена на име "Мириам". Археологическите си разкрития проф. Хитко Вачев описва в книгата си „Един храм, един некропол, две религиозни общности”. Изданието разкрива, че в онези далечни времена Търново е бил център, поддържащ връзка с папския престол. Тогава в града са идвали епископи, архиепископи и дори един кардинал - Балдини, от чието посещение в арменската църква е останал олтар и патронна икона. Прочетете тук защо тази древна българска църква е била католическа.
Храмът, съществуващ повече от 6 века, обаче е заличен от документите само за 6 години. Арменската общност в България води официално разследване за мистериозно изчезналата, включително и от официални документи, древна своя църква във Велико Търново. Казусът с Арменската църква във В. Търново е от години. Руините на древната християнска църква се намират там, където преди години съществуваше любимото за много търновци заведение “Кацата”. По онова време не сме и подозирали, че там лежат останките на древен храм, носещ името на света Богородица.. Църквата фигурира в актове отпреди няколко века и е посочена като граници на съседния хан, дарен от местния абаджийски еснаф на Преображенския манастир. Документ, датиращ от далечната 1753г. представляващ решение на местния съдия по повод спор за църквата с дубровничанина Стефан. Мъжът проявил претенции към земята на храма, но турският съдия от онова време категорично се произнесъл в полза на арменците, доказват автентичните документи. Еспертът в съда се натъква и на първия кадастър на града от 1907 г., където арменският храм фигурира. Необяснимо обаче той изчезва от втората кадастрална карта на района, която е правена през 1999г. Веднага след това теренът, където е била църквата, от която са запазени само руини, е актуван като общински, а през 2008г. е станал обект на заменка. Когато теренът става частна собственост, в него започва да се копае и тогава се разкриват останки от църквата с над 20 погребения. Собственикът на терена казва, че на мястото като да се вдигне хотел, в приземните му етажи ще бъдат експонирани както останките от арменския храм, така и разкритите погребения. Но това е светотатство, да правиш хотел над църква, пък още повече над гробове! Подобни случаи има и в София, изглежда в България за подобни инвеститори няма законови граници!

Източници: Пътеводител на В. Търново от 1907г.,  http://www.desant.net , http://www.borbabg.com

Грета Костова-Бабулкова

Така изглеждат руините на Арменската църква

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

СТАРИННИТЕ ТЪРНОВСКИ КЪЩИ

Старинната търновска къща в повечето случаи е висока и красива, винаги двуетажна, с декоративна външна украса, с високи оградени стени и дълбока и висока, засводена кръгла арка с врата към улицата. Долният етаж е иззидан от дялани камъни и затворен за опасните улични борби и нападения. В него са живели слугите, стражата и охраната на знатните първенци и видните търновски боляри. Фасадата обикновено е обърната не към тясната и крива калдъръмена улица, размирна и несигурна, а в повечето случаи към широкия простор, за да се разгъне пред нея далечен изглед. Сякаш и къщата е живяла с тревоги и изненади. Тръпна и очакваща, тя е трябвало да гледа на всички страни. И днес къщите в Търново гледат на разни посоки, накачулени една върху друга, догонващи сякаш първообразния си вид през вековете. Пътните врати на старите къщи са от дебело буково дърво и са обковани с големи железни пулове в двойни редове, със сюрмета и скрити заключалки и наблюдателници. Долните етажи са без прозорци със засводени входове и ниши. Прозорците на горните етажи са с железни решетки и със затварящи се кепенци. Във външния изглед на къщите старият търновец се е влияел от защитните постройки, които е виждал на Царевец. Там е имало крепостни и дворцови постройки, караулни кули и арковидни зидове, богати по замисъл и изпълнение в стар български стил, които са му вдъхвали удивление и желание за подражание. Изграждането на семейно пристанище е трябвало да се направи така, че преди всичко да отстоява на нападения. Поради политическия живот на епохата и особено поради месторазположението, старите търновски къщи са тесни и високи. В горния етаж някъде има еркери и отворени чардаци. 
Старото Търново, като център на венециански и рагузки търговци, е под влияние в строежа си и на италианската адриатическа архитектура. Интересна бе например къщата на Етем бей, строена преди около 300-400 години с нейните каменни входове, изписани тавани, резби, скривалища и външен изглед, с издадени еркери, нависнали стрехи и остри ъглови начупени покриви, с бойници и скрити прозорци. Такива къщи и до днес добре запазени в стар български стил, се срещат в с. Арбанаси. Вътрешните украси на старинните търновски къщи са твърде интересни. И макар украсата на по-новите къщи да е явно под турско влияние, местните майстори резбари, стенописни художници и зидари са се придържали главно о старите български постройки и са влагали преди всичко български стил в своето изкуство. Старите търновски къщи, в които се чете вкус, разбиране и духа на епохата на нашите деди в старопрестолния град, една след друга си отиват незабелязано. 
Звезделин Цонев (със съкращения)

Вижте още: Той не дочака 10 ноември: Спомен за един писател, обявен от комунистите за фашист

---

  сп. „Завети”, кн. 7, 1934 г. Източник: https://literaturensviat.com

 

  ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

ОТКРИВАНЕ НА „СИНОДИКА НА ЦАР БОРИЛЯ“ — ЗАСЛУГА НА С. П. АХТАРЯ

Най-големият успех на Стефан Пенев в неговите дългогодишни ревностни издирвания на исторически паметници е откриването на един от изключително важните български писмени извори за нашата средновековна история. Думата е за „Синодика на цар Бориля“, преминал, благодарение на С. П. Ахтаря, в ръцете на одеските български просветни дейци. Интересно е как известният славист проф. М. Г. Попруженко описва откриването на този ръкопис в Търново според това, което узнал лично от Н. Хр. Палаузов: "В 1845 году Николай Христофорович Палаузов — один из почетнейшах и знергичних деятелей в истории возрождения Болгарии, во время путешествия по своей родине посетил гр. Терново, в котором ветретился с горячим и искренним патриотом— по имени Стоянчо Ахтар, торговец аптекарскими товарами, был большой любитель памятников родной старини и многие из них хранил, у себя как остаток былого величия Болгарии. Встретив в Н. Хр. Палаузове истинското ценителя и просвещенного любителя различних рукописей, С. Ахтар подарил в памят о встрече рукопись, в каторой заключался памятник с именами болгарских царей; паметник зтот и был Синодик царя Борила.“ Цитираните редове хвърлят светлина върху важен момент от дейността на С. П. Ахтаря, тъй като неговото запознаване с Н. Хр. Палаузов и подаряването на „Синодика“ е най-убедителната и ярка изява на сътрудничеството на търновския патриот с одеския просветен кръг. Но за да стане по-ясен този момент, трябва да се разкрият последователно,някои подробности. През пролетта на: 1845 г. Николай Христофорович Палаузов предприема обиколка из българските земи по поръчение на Васил Априлов и на своя чичо Николай Степанович Палаузов, неразделен съратник на Априлов. Основната задача и повод за пътуването били да се ревизира състоянието на Габровското училище. Н. Хр. Палаузов пристигнал от Одеса в Габрово с другаря си Васил Н. Рашеев, като носели пълномощно писмо, издадено им през април 1845 г. от Одеското училищно попечителство. Пълномощниците били млади и енергични, и двамата родени в Габрово, а израсли в Одеса. Племенникът на стария Палаузов — Н. Хр. Палаузов, бил завършил Решельовския лицей в 1842 г. По-късно той и В. Рашеев стават видни общественици, едни от основателите на Одеското българско настоятелство. През 1845 г. одеските попечители били загрижени за работите на първото новобългарско училище, които били в застой. Освен това, както и по-рано чрез своите пратеници, те желаели да насърчат етнографските, фолклорните и исторически проучвания, наченати от патриоти тук и там, възлагали надежди и на самите пратеници за събиране на известни материали. Априлов отделял голямо внимание на тази допълнителна задача на двамата млади пълномощници. В своето писмо от 1 май 1845 г. той изрично им поръчва: „При бытности Вашей в Болгарии постарайтесь изискиват разния древности и монети..“ Освен това той настоявал за събиране на образци от различни народни носии и за записване на народни песни и обичаи, които възнамерявал да печата. Тази програма за проучвания на място обяснява защо Н. Хр. Палаузов не се ограничил само с престоя си в Габрово. За около четири месеца той обходил редица наши емигрантски центрове и български селища. Маршрутът на обиколката му е потвърден в неговото писмо от 16. I. 1854 г., и той е следният: Галац, Браила, Гюргево, Букурещ, Свищов, Търново, Габрово, Трявна, Дряново, Шипка, Казанлък, Ст. Загора, Одрин и Цариград. Най-голям интерес за нас представлява престоят му в Търново, където Н. Хр. Палаузов се среща със Стефан Пенев Ахтар и получава в дар от него „Синодика на цар Бориля“. За съжаление няма други преки сведения за тази среща освен краткото описание на М. Попруженко, възпроизвеждащо разказ на самия Палаузов. Следващите стъпки на одеския пратеник обаче хвърлят известна светлина. След като получава от Ахтаря ценния ръкописен паметник, зарадван, Н. Хр. Палаузов се отправя към родния си град — седалището на Габровското училище, което трябвало да ревизира съгласно инструкциите, получени в Одеса. Тук на 19 или 20 юни 1845г. той и другарят му Рашеев се запознават с руския учен Виктор Григорович, намиращ се по това време в продължителна научна командировка в Европейска Турция, един от пунктовете на която бил Габрово. Съвпадението на пътешествието на В. Григорович из българските земи с обиколката на Н. Хр. Палаузов е твърде любопитно за нас, още повече, че както руският учен, така и одеският пратеник, се свързват със С. П. Ахтаря и получават от него ценни старини. В продължение на два дни в Габрово, В. Григорович, Палаузов, Рашеев, Цв. Недев и някои други учители водили, дълги разговори все относно миналото на българския народ и значението на историческите познания за неговото възраждане. Още при първата си среща Н. Хр. Палаузов споделил с руския учен радостта си от неотдавна придобития „Синодик“. Ученият пожелал да го разгледа. Забележителният паметник естествено събудил живия интерес на В. Григорович, който по този повод записва в „Очерк путешествия“: „В Габрову мне случилась видеть одну только рукопись доставившую мне значительную пользу. Она принадлежит тепер г. Николаю Палаузову, одесскому жителю, с которым я встретился в родном его селе; прежде же принадлежала духовнику села Севлиева, что близ Търнова..“ Ако се съди от тази бележка, става ясно, че „Синодика“ е преминал у С. П. Ахтаря от неизвестен свещеник в Севлиево. Това е допълнително указание за широкия обсег на издирванията, предприети от търновския родолюбец, комуто приятели патриоти от близки и по-далечни селища доверявали своите драгоценни притежания и родови реликви.

Обстоятелството, че Н. Хр. Палаузов премълчава пред В. Григорович името на последния притежател на „Синодика“ — С. П. Ахтаря, от когото всъщност го получава в дар само няколко дни по-рано, не е обяснено в литературата. Едва след няколко години Палаузов ще изясни истината, заявявайки категорично, както видяхме от описанието на М. Попруженко, кому дължи придобиването на безценния исторически паметник. През 1845 г. той проявява своеобразна деликатност спрямо С. П. Ахтаря, с когото на В. Григорович предстояло да се срещне в Търново — следващия град в неговата обиколка. Тактичност се налагала и за да предотврати съжалението, което В. Григорович не може да не е изпитал като познавач и ценител на „старини“, виждайки в ръцете на другиго интересния писмен паметник. Похвалил се веднъж с придобития ръкопис, Н. Хр. Палаузов ще да е почувствувал известна неловкост и неудобство, но в същото време е бил горд от своята сполука, че ще отнесе в Одеса такава ценна находка. Защото няма съмнение, че той в случая е изпълнявал внушенията на В. Априлов и се е придържал към програмата за издирване на старини, набелязана още в Одеса. При проследяване на този момент от мисията на Палаузов се добива впечатление, че получаването на „Синодика“ като че ли не е неочаквано, а по-скоро е резултат от по-отдавнашна уговорка между одеските просветители и търновския родолюбец или произтича от известна обвързаност на С. П. Ахтар с тези среди. В. Априлов, както изясни проф. Шишманов, погледнал първоначално твърде скептично на мисията на В. Григорович. Причината, която охладила отношенията между Априлов и В. Григорович при запознаването им в Одеса, са противоположните им по принцип разбирания по въпроса кому трябва да се възложи изследването на България. Още в 1841 г. в предговора на „Денница“ Априлов се обявява против официалните научни командировки в южнославянските земи и изтъква, че такова изследване може да се извърши с най-голяма полза единствено ако се повери на „природни“ българи. Според него един пътешественик- чужденец, макар и снабден със султански ферман, трудно ще вникне в бита на християните в Турция и най-често ще получава отрицателни отговори на своите запитвания за „старини“. По-късно, обмисляйки изглежда конкретна научна обиколка за етнографско и езиково проучване на България, Априлов дори се спрял на няколко българи, които според него са способни да извършат такова проучване в родината. Между набелязаните лица били високообразованите братя Димитър и Христофор Мутеви, Николай Хр. Палаузов и Спиридон Палаузов. Тези разбирания и намерения на В. Априлов обясняват защо първите му срещи в Одеса с В. Григорович в навечерието на отпътуването му за Турция протичат при известна сдържаност от страна на българския меценат. От своя страна В. Григорович поради особеностите на характера си дава за Априлов и за някои други български дейци съвсем субективни оценки. Независимо от първоначалната си сдържаност, в следващите срещи Априлов прави немалко полезни препоръки и упътва младия учен. Принципното схващане на Априлов за командировките на чужденци в Европейска Турция все пак оставя една сянка във взаимоотношенията им. От 1839 г. чрез свои пратеници Априлов бил наченал известни проучвания на място и е имал амбицията да засили в близко бъдеще системното и организирано събиране на старини и на народописни материали. Наред с това одеските родолюбци имали предвид и някои нежелани прецеденти, когато важни паметници от нашите земи попадали в ръцете на чужди пътешественици, за да пропаднат безвъзвратно за науката, без да послужат за разкриване на българската история. Съображения от такъв род навярно са движили и С. П. Ахтаря, когато решава да предаде „Синодика“ в сигурни ръце — чрез Н. Хр. Палаузов на одеските попечители, доказани радетели за българското просвещение и културно въздигане. Като познаваме вече родолюбивите чувства на С. П. Ахтаря, сме убедени, че той не би подарил, нито продал някому каквато и да е старина, ако не е напълно убеден в какви ръце попада находката и дали ще послужи за „отечествена полза“. Няма съмнение, че като дългогодишен и опитен издирвач, той е оценил голямата научна стойност на „Синодика“ и навярно е положил немалко усилия да убеди притежателя — свещеник от Севлиево, да му предостави или да му продаде ръкописа. Неизвестно е кога „Синодика“ е станал притежание на С. П. Ахтаря. В запазената част от преписката му с Фотинов от 1842—1845 г. не се споменава за откриването на такъв паметник, макар че там се говори, за придобиването дори на далеч по-маловажни находки. Последователността на събитията — идването на Н. Хр. Палаузов, а след това и на В. Григорович в Търново, и двойната мисия на изпратения от Одеса Палаузов, навеждат на мисълта, че може би има предварителна договореност между одеските просветители и търновския ахтар относно предаването на ръкописа. Напълно естествено е той да е споделил с тях в писмо за откриването на „Синодика“, както прави при подобни, поводи с Фотинов. В противен случай търновският патриот едва ли би се решил изведнъж да повери един такъв ценен ръкопис на непознатия току-що завършил, лицея младеж. Определящо значение за решението му трябва да е имало пълномощното писмо, носено от Палаузов, което давало права на него и на В. Рашеев да се разпореждат, по волята на одеските попечители, с работите на Габровското училище. Всичко това подсказва, че С. П. Ахтаря не инцидентно, в порив на приятелски жест подарява най-значителната си находка на Н. Хр. Палаузов, а само след като е добил увереност, че тя ще бъде предадена без забавяне на уважавания от него книжовник и меценат В. Априлов. И действително, незабавно след връщането си в Одеса Н. Хр. Палаузов предава „Синодика“ на В. Априлов, сред книжата на когото се съхранява до 1850 г. Няколко дни след краткия престой на Н. Хр. Палаузов в Търново, ознаменуван с подаряването на „Синодика“ от Ахтаря, в старопрестолния град пристигнал В. Григорович, потеглил от Габрово на 28 юни 1845г. Тук той разгледал училищата, черквите, джамиите и особено внимателно митрополитската черква „Дванадесетте апостола“, за която се носели слухове, че там; била изгорена патриаршеската библиотека. В българското училище, което В. Григорович посетил, с изненада заварил 180 ученици. Една от най-интересните срещи за Григорович в Търново било запознаването му със Стефан Пенев Ахтаря, към когото вероятно е бил насочен от по-рано. За срещата между двамата, състояла се последните дни на юни 1845 г., има бегли сведения. В. Григорович проявил жив интерес преди всичко към монетната сбирка на Ахтаря. В дневника си той отбелязва, че е видял у Ахтаря десетина сръбски и една българска монета, като вметва следните думи по адрес на своя домакин „По-недоверчивости своей не дал мне даже вглядеться в них“. Не особено доброжелателния тон на тази реплика едва ли може да се тълкува във вреда на Ахтаря.. Както обърна внимание още проф. Ив. Шишманов,. „тъкмо тази недоверчивост към един непознат чужденец е негли най-сигурното доказателство, че С. П. Ахтаря не ще е търгувал със своите скъпи старини“. По-нататъшното поведение на С. П. Ахтаря също категорично опровергава погрешното първоначално впечатление на пътешественика. След разглеждането на Търново В. Григорович посещава Преображенския манастир и оттам се отправя за Свищов. След това по Дунава пътува с ладия до Русе, откъдето на 11 юли 1845 г. се прехвърля в Гюргево, приключвайки пътешествието си из българските земи, за да поеме към Австрия — Далмация — Черна гора — Хърватско — Чехия. Познанството на В. Григорович със С. П. Ахтаря не приключило с тяхната първа среща. Изглежда Ахтаря е обещал да сътрудничи на учения и твърде скоро дал потвърждение, че държи на своята дума. Само няколко дни след отпътуването на В. Григорович от Търново той му изпратил в Свищов по човек стари монети. Очевидно Ахтаря ги е издирил и купил допълнително специално за пристигналия от Русия учен. Тази услуга и дар към току-що опознатия чужденец разкрива дълбоко патриотичните подбуди, които винаги са движели Ахтаря. Тъй като не става дума изобщо за пари, явно е, че търновският колекционер е целял да подпомогне учения с нови антики и навярно е подбрал предимно монети,, смятани от български произход. Несъмнено при тогавашното състояние на нумизматиката, придобиването на тези монети е било от голяма важност за професора от Казанския университет, комуто предстояли всестранни проучвания на събрания от българските земи разнороден материал. Предполага се, че при идването си в България през 1847 г. В. Априлов по време на краткия си престой в Търново не е пропуснал да се запознае лично с добре известния нему по име Стефан Пенев Ахтар. За съжаление съществуват твърде малко сведения за това пътуване на болния В. Априлов, приключило с внезапната му смърт в Галац по обратния път за Одеса.. Васил Априлов е посрещнал с възторг вестта за откриване на „Синодика“, донесен от неговите пратеници в България. Можем да си представим какво впечатление му е направил и каква радост е доставил този забележителен ръкопис и на останалите горещи родолюбци в Одеса. А с каква гордост младият Н. Хр. Палаузов, докладвайки за обиколката в родината, го предава на Априлов от името на познатия им търновски съмишленик! Действителната, значимост и последиците от предаването на „Синодика на цар Борил“ от С. П. Ахтаря на одеските просветни дейци може да се оцени само ако знаем характера и съдържанието на ръкописа. Бориловият синодик, според съвременната преценка на нашата медиевистика, е един от най-важните исторически паметници от Втората българска държава. Съставен през 1211 г. във връзка със събора против богомилите, „Синодикът“ е имал за основна цел да противодействува на различните еретически учения и в основни линии представлява превод на съответни византийски образци. Бориловият синодик е достигнал до нас в два преписа — един от XIV в. и друг от XVI в. По-старият и по-ценният е откритият от С. П. Ахтар ръкопис, предаден през 1845 г. на Н. Хр. Палаузов. Днес той се нарича в науката Палаузов препис по името на първия учен, който го публикува — Спиридон Палаузов. Голяма научна стойност имат прибавените към основния текст от XIV в. оригинални бележки от по-късно време. Най-важните сведения в този своеобразен исторически летопис били списъкът на българските царе и имената на търновските патриарси. Особено актуално значение имало онова място от текста на „Синодика“, в което се разказва за съденето на богомилите и за признаването на търновското патриаршество при Иван Асен II от всички източни патриарси. Този автентичен извор дал документално потвърждение и така нужните неопровержими научни аргументи за поддържане искането на българския народ за отделна, независима от Цариградската патриаршия, автокефална църква. „Синодикът на цар Бориля“ (ръкописния препис от XIV в.), озовавайки се благодарение на С. П. Ахтаря и Н. Хр. Палаузов в ръцете на Априлов, станал предмет на разгорещени тълкувания и прения в средите на приближените му съратници, между които били и високопоставените и със специална подготовка българи като Спиридон Палаузов и Димитър Мутев. Подобно на В. Григорович, който, разлиствайки бегло „Синодика“, още в Габрово се убедил в значението му, така и Одеският просветен кръг веднага преценил научната значимост и обществено-актуалната страна на съдържащите се в този исторически извор сведения. Онова, което приковавало вниманието, били имената на българските царе и патриарси, от чиито списъци Ахтаря и други любородни читатели направили свои извадки. Разбира се, Одеският просветен кръг не се задоволил с това, а замислял как да оползотвори по-добре богатите сведения с оглед написване на научна история на българския народ. Самото издаване на ръкописа било трудно дело и то се забавя. Интересно е, че след известно време В. Григорович отново се заинтересувал от издаването на ценния ръкопис. По повод на неговото запитване Н. Хр. Палаузов му обяснил възникналите след смъртта на В. Априлов затруднения. „Виденную Вами у меня в Габрове рукопись (Синодика —б. а.) я едва-едва отыскал между книгами покойното Априлова, которому я по возвращении из Болгарии, передал ее. Об зтой рукописи я сообщил краткие сведения брату моему Спиридону...“ По-нататък Н. Хр. Палаузов обяснява на В. Григорович, че сам се чувствува неподготвен, за да се заеме с издаването на ръкописа. Както личи от загатването в писмото, надежди в това отношение били възлагани на неговия братовчед Спиридон Палаузов, сина на стария Николай Степанович Палаузов. Спиридон Палаузов (1818—1872 г.) получил докторска степен още в 1843 г. в Мюнхен, впоследствие работил във Варшава и Петербург и същевременно се оформил като задълбочен изследовател сред тогавашните историци-слависти. Днес той с основание се смята за родоначалник на българската медиевистика. При упоритите си и разностранни занимания с българската история Спиридон Палаузов още през 1851 г. използувал богатите сведения, почерпани от „Синодика“, който по това време преминава в неговите ръце. В 1855 г. амбициозният учен прави първата научна публикация на „Синодика“, като в специална студия помества най-съществените откъси от ръкописа с бележки и коментар. Едва тогава се разкрива цялостно този богат извор, макар че още в своя „Очерк путешествия по Европейской Турции“ В. И. Григорович съобщава за съществуването на „Синодика“ и за съдържащите се в него поменик на българските царе, царици, патриарси, боляри и известни богомили.

В родината българската общественост също се запознала с важния исторически извор. Макар и след дълго очакване през 1853 г. С. П. Ахтар бил щастлив да види отпечатани най-важните части от „Синодика“ на страниците на сп. „Български книжици“. Те били преведени от Димитър Мутев по публикациите на Спиридон Палаузов. Така и Мутев — този виден българин от Одеския просветен кръг, дал своя принос за осъществяване някогашните пожелания и идеи, обсъждани между съратниците на В. Априлов. Някои части от превода на Д. Мутев препечатал по-късно и Г. Раковски в съчинението си „Няколко речи о Асеню первому“ (1860). Дочакал тази радост, С. П. Ахтар изпитал удовлетворение от изпълнения дълг. Едва сега може би той е почувствувал, че дългогодишните трудове и издирвания на старини не са били напразни, че с откриването и предаването на Бориловия синодик той е спомогнал да се възстановят незвестни страници от родната история, и, което е по-важно, допринесъл е косвено да се обоснове по-добре в идейно отношение движението за църковна и политическа независимост.

По-късно е намерен и втори, по-късен препис на Бориловия синодик, направен през XVI век и открит от Марин Дринов. Понастоящем и двата ръкописа се пазят в НБ ”Кирил и Методий” – София. За съжаление и в двата ръкописа има откъснати страници в частта с българските допълнения. Тъй че практиката в научната литература да се правят изводи от наличието или липсата на нечие име в Синодика е изключително порочна - поне от векове никой не е виждал пълния текст на българските допълнения в Синодика. И от двата ръкописа липсват страници и дори от взаимното им допълване не може да се възстанови пълният текст на синодика. Палаузовият препис е бил съставен в края на ХІV-началото на ХVв. От него липсват няколко страници, едни от най-важните за нашата история, включително и началната със заглавието. Интересно обаче е, че тези които липсват в първия препис, който е бил у Ахтаря, в Дриновия препис са налице, а това се отнася точно за частта когато царица Теодора, възстановява иконопочитанието. Именно в Дриновия препис на Синодика, който е по-късен от Палаузовия за първи път се споменава точно в тази част за цар Борис, като Първи български цар, наречен в кръщение Михаил. Името Михаил му е дадено след кръщение. Но какво имаме като фактология в този препис- не е уточнено кога е това кръщение, нито от кого е, липсва и първоизточник или фототипно издание за сверка. Паисий е категоричен, че този цар е Муртагон и пише: "За този цар Михаил има несъгласие в летописите. Маврибур пише: "Мургатон прие кръщението." А Барон пише: "Болгарис, но това име по гръцки е Воргарос." Не отгатнали как било името му преди кръщението, но просто писали Богарис. Затова в летописите стои различно." В “Зографска българска история”, написана през ХVІІІ век пише следното: “По Круна наста брат его Муртагон, что зоват греци Вулгарис, а латини – Богарис и Борис. Он бе славен с победами и великомудър в делах..."

Лошото е, че след проф. Попруженко така и не е направено сносно издание на Синодика - т.е. паралелно гръцкия текст, този по Палаузовия и Дриновия препис и по възможност сведения колко листа липсват например. Да се надяваме това да стане в бъдеще. Иначе и най-новото книжно издание съдържа просто сборен текст от наличното в двата преписа.

Източник: книгата "Възрожденецът Стефан Пенев Ахтар"

Грета Костова- Бабулкова

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ

Възрожденецът Стефан Пенев Ахтар

РЕВНОСТЕН ИЗДИРВАЧ НА ИСТОРИЧЕСКИ ПАМЕТНИЦИ И ПОПУЛЯРИЗАТОР НА РОДНАТА ИСТОРИЯ

Стефан Пенев Ахтар е роден в Търново около 1806г. В кореспонденцията си той се подписва Стефан Пенювич Ахтар. Наред с това официално име той често е споменаван от съвременниците си като Стоянчо Ахтаря. В старата столица протича почти целият му живот. Заслугите му са неделимо свързани с възраждането на българщината в този град и с укрепването на борческия дух на тукашното население, което играе забележителна роля в предосвобожденската ни история. По онова време Търново е значителен военно-административен център, средище на каза, един от сравнително големите вътрешни градове в европейската част на Османската империя. Все още не бил обособен Дунавският вилает с център Русе (1864г.). Към Търновската/каза, подчинена административно на Видинска област, се числели още Габрово, Дряново, Г. Оряховица, Лясковец и други по-малки селища. В древната столица на свободната някога България в началото на XIX в., независимо от целенасочените усилия на турската власт да укрепва мюсюлманския елемент българското население става все по-многобройно и с все по-силни икономически позиции. Отминала е опустошителната буря на феодалните размирици. Почти е забравено голямото разорение на града от Осман Пазвантоглу в края на XVIII в., за което летописецът говори: „1796 януари 24 — да са знай като бастиса Пазванта Тарново и уплени всия град със аскер“. Постепенно Търново се съвзема. Картината на градския живот в края на XVIII и първите десетилетия на XIX в. започва да добива по-ясни контури благодарение на някои нови изследвания. Приведените в тях сведения от тефтера на Търновската градска община (1778—1819г.) говорят за засилването на българския етнически елемент, за многобройните занаяти и утвърждаването на българското занаятчийство, за просветно-църковния живот, за укрепването на общинското самоуправление на българите, за стопанския живот и задълбочаващите се имуществени и социални различия сред търновското християнско население. Долавя се и проникването по това време на гръцко езиково и просветно влияние сред търновци— последица преди всичко от присъствието и ролята в града на гръцките митрополити и свързаните с тях служители. Но за разлика от Одрин и Пловдив, сред гражданите на Търново чуждите неосмански поданици са изключение. Върху положението в самия град силно влияе и обстановката в целия район, осеян с развити в икономическо отношение селища и с многобройни села с компактно българско население.
В края на 20-те години и в Търново се чувствува полъхът на възрожденския процес, обхванал българските земи. Градът се оформя като голямо търговско средище на транзитна търговия с Влашко и като важен занаятчийски център. Прочува се Търново със своите абаджии, терзии и кожухари, с казанджиите, мутафчиите и куюмджиите си. Големите търговски складове и магазини, оживените ханища и множеството тесни пазарски улички, където се съсредоточава целият живот и се излагат произведенията на цветущите занаяти, били посещавани от селяни и граждани от близки и по-далечни краища. Това общуване на различните слоеве от народа внася оживление, способствува за утвърждаване на мисълта за единството на българската нация, за еднаквата съдба на българите от различни краища. Впоследствие притокът на население от околните села, заселили се трайно тук, дава своето положително отражение за облика на града и за съотношението на силите, за преодоляване на чуждите влияния. Не случайно преданието приписва на отец Зотик, един от първите радетели на българския дух в Търново, прозорливите думи, отправени към малцината му съмишленици: „Не гледайте касабата/града/, нея селата ще превземат. Сегашното гръцко ще стане скоро българско, когато селата, са български.“ Наистина, населението на Търновския край се отличава с будно народностно съзнание. Не току-тъй тъкмо тук, припламват един след друг въстанически опити и не стихва хайдушкото движение през цялото-време от падането на България под меча на османските завоеватели до Освобождението. Стратегическото разположение на града в централната част на Северна България и в близост до най-важните старопланински проходи, свързващи Тракия с Дунавската равнина, също увеличавало предимствата му като естествено средище на освободителни почини.
В този град израства малкият Стефан. За родителите му сведенията са оскъдни. Баща му Пеню бил родом от Търново или Търновско, а майка му Стойка — от село Ичера, Котленско, и както по предание се твърди, била далечна сродница на семейство Стефан Богориди. Наред със семейната родолюбива среда цялата атмосфера в Търново силно въздействувала за формирането на бъдещия пламенен патриот, страстен издирвач на български старини. Наистина, едва ли би могло да се намери по-подходящо място за закърмяне на неугасима обич към отечеството от родния град на С. П. Ахтаря. Тук всичко говори за историята на българите, за тяхната минала слава. Древният Царевец и Трапезица, църквите „Св. Димитър“ и „Св. 40 мъченици“ и манастирите в околността са съхранявали нещо от величието на някогашната силна и независима българска държава. Но колцина знаели какво се крие из порутените зидове на Хисаря? Историческата църква „Св. 40 мъченици“ била превърната в джамия, манастирът „Св. Троица“ — някогашното средище на Търновската книжовна школа, а също храмът на Преображенския манастир и много други околни манастири били опустошени и порутени. Едва след като в 1832г. търновци издействували и ce сдобили със султански ферман, наченали възстановяването на Преображенския манастир.
Детството и юношеството на Стефан Пенев протичат тогава, когато над силуета на красивия град край река Янтра доминират минаретата, когато българите в махалите Варуша и Долна махала, притаени с челядта си в еднокатните и двукатни къщи по стръмнините и край реката, живеят в постоянно безпокойство за утрешния ден. Истински бич за тях са всекидневните золуми на османлиите, тежките султански данъци, своеволията на местните управници, епидемиите. Към тези беди се прибавя и друга — Търново, подобно на Пловдив, е един от центровете на силно гръцко влияние. През 20-те — 30-те години на XIX в. обстановката е била още по-тягостна. „Дълго време“ — пише П. Р. Славейков — в Търново не е имало нито български училища, нито българска черковна служба. Дори и в килийните училища се е преподавало гръцки от калугери божегробски, синаитски или светогорски." В седемте градски черкви се четяло на гръцки, същото било в Лясковец, Г. Оряховица, Д. Оряховица. „Сал на Балкана, от по-големите села като от Габрово, от Трявна, от Елена и от Дряново те попознайваха нещо български, ама и те не смееха да се кажат, че са българи.“
Сам Стефан Ахтар, като много свои връстници учи в елинско училище. От ученическите му години навярно води началото си и двойствената форма на малкото му име — официалното Стефан и неофициалното — Стоян (Стоянчо), според широката практика в гръцките училища да се видоизменят имената на учениците-българчета. До края на живота си този български патриот продължава да пише на една характерна за онова време смесена гръцко-българска азбука, в която трайно са възприети някои гръцки букви, макар както показва ръкописният му сборник и неговите писма, твърде рядко да вмъква текстове на чист гръцки език. По всичко личи, че полученото образование е било на местна българска почва, но къде точно е учил — не е известно. Години по-късно той ще научи църковнославянската азбука, за да направи по-близък до оригинала своя препис на Паисиевата история. Образованието, което е получил Стефан, не е високо. В това отношение той е типичен представител на своето време, когато дори такива даровити и ярки личности, като Софроний Врачански, Кольо Фичето, Петко Славейков, се оформят до голяма степен по пътя на самообразованието. Роден и израсъл в град със стари културни традиции, младият Стефан обаче не се задоволява със знанията, които е усвоил. Неутолим копнеж за четене гори в душата му. Но какви книги са били достъпни тогава за българите? Все още не съществува дори български, периодичен печат — нито „Български орел", нито „Цариградски вестник“ са наченали да излизат. Български печатни книги също трудно можели да бъдат намерени. Сред тях Стефан Пенев несъмнено е чел макар и вече в зряла възраст „Неделникът“ на Софроний Врачански, „Цветособранието“ на Анастас Кипиловски, енциклопедичния „Рибен буквар“ на д-р Петър Берон. В Търново не били съвсем забравени традициите на прочутата нявга Търновска книжовна школа. Тук-таме из околните манастири се съставяли и преписвали сборници със смесено съдържание, в които наред с житието на Св. Петка Търновска , и Св. Иван Рилски, произведения на Патриарх Евтимий, се срещали преписи и на съчинения на Йоан Златоуст и Дамаскин Студит. Както по всичко изглежда, любознателният търновски младеж ще да е вкусил знания и от тези спастрени с толкова любов ръкописи и религиозни книги, пръснати из манастирите и селските черкви в Търновско. Поражда се у него желание да издири и да прочете всичко, което е записано в овехтелите и прашни книги за историята на българите.
Малко по-късно го виждаме да получава книги и ръкописи от Елена. Поп Андрей Робовски — наследник на прочутия Дойно Граматик, заемал книги на приятеля си Стоянчо от богатата си библиотека. Така младият търновец черпел знания за старата българска история и литература, обогатявал се духовно. Но за жалост не го очаквал пътят на книжовните занимания, които биха утолили необикновената му любознателност, а ежедневни грижи за насъщния го съпътствуват през целия му живот. Желанието да бъде полезен на братята си българи, да облекчава страданията им, при невъзможността да продължи образованието си, го кара да се задоволи със скромната професия на ахтар. Кога започва да практикува тази професия, не е известно, не е изключено да я е наследил от баща си. Знае се само, че към 1838 г. младият Стоянчо се е установил вече на този занаят и е известен като „ахтар“, „ахтарин“ или „актар“ с малък дюкян. Този род „дюкяни“ тогава съществували по няколко в по-големите градове независимо от появилите се първи „спицерии“ или аптеки, каквито имало и в Търново. Предназначението на ахтарджийниците било по-различно. Те съчетавали съвременната аптека, билкарския и санитарния; магазин с магазин за книжарски материали, галантерия и кинкалерия. Сам. С. П. Ахтаря, ако съдим от запазения опис на стоките, с които разполагал, търгувал с аптекарски стоки, билки, мехлеми, етерични масла, подправки, чай, очила, някои книжарски материали и кинкалерия. Това разнообразие намерило отражение и в надписа „Вещепродавница“, който по-късно бил издълбан върху плочата над изхода на новия дюкян на Ахтаря, разположен недалеч от дюкяна на Рачо Казанджията — бащата на П. Р. Славейков. Тя била посещавана най-вече като аптека, понеже С. Ахтаря сам приготвял лекарства: за различни болести, като подбирал най-подходящата рецепта от многото предписания, събрани от народни лечители, а някои и с научно-медицински произход. През 1847 г. при стихиен пожар дюкянът на Стоянчо изгаря. През 1849 г. на старото място, до казанджийския пазар, се издига новият му дом, в приземния етаж на който е устроена „вещепродавницата“. Днес тази ахтарджийница — първообразец на някогашните „аптеки“ — е една от малкото запазени с такова предназначение, макар че от десетилетия вече не се използува за такива цели. Построена от талантливия самоук възрожденски майстор Никола Фичето — Кольо Фичето, тя е една от забележителностите, с които Велико Търново се гордее. Сред многото исторически паметници на старопрестолния град къщата на Стефан (Стоянчо) Пенев Ахтаря — известна под името „къщата с маймунката“ е особено скъпа за търновци, нещо повече, тя неизменно се сочи като едно от най-изящните творения на нашата архитектура. Поискаме ли да разбудим историята на тази възрожденска къща, ще се убедим, че самото ѝ построяване е неделимо свързано с живота на първия ѝ обитател, за нуждите на чието семейство е издигната. Най-вероятно лични симпатии към този авторитетен родолюбец са накарали известния строител К. Фичето да се залови сам с трудната задача и въпреки изключително тесния парцел да вложи цялото си изкуство в къщата-шедьовър. В литературата досега често е изпускано това важно обстоятелство и се упоменава само името на онзи, който е дал средства за строежа — Никола Коюв, живеещ към Марно поле. Наименованието „къщата с маймунката“ е също неточно. Както се вижда от публикуваната тук за първи път снимка на надписа, под плочата е поставена скулптурна фигурка, оприличавана отдалече на маймунка, а всъщност представляваща седнало човече. Но да се върнем към времето, когато къщата е построена. Споменатият пожар през 1847г. оставил семейството на С. П. Ахтар без подслон и засилил материалните му затруднения. Отдавна задомен и с тежко семейство — осем деца, Стоянчо Ахтаря е принуден да прибегне до помощта на тъста си Никола Коюв Клъсченина, джелепин, родом от село Въглевци, Търновско. Осигурявайки средства за съграждане на новата къща, Н. Коюв я предоставил на зет си и дъщеря си Кирияки, но официално запазил правата си като собственик на дюкяна. На специална плоча над вратата е изписано: „Сия каменнозиданая вещепродавница созидеся убо помощию Божиею, трудолюбным же настоянем и иждивенем г. г. Николая Коюва, сущяго владетеля сея продавницы. В лето господне 1849 септ. 23.“ Този надпис може да прочете и днес всеки посетител на В. Търново, който би разгледал обявената за паметник на културата къща, без да подозира, че тук, във „вещепродавницата“, където е работил С. П. Ахтаря, са се срещали и разисквали по народното дело местни патриоти и родолюбци, прославили целокупното българско отечество. В продължение на няколко десетилетия търновският ахтар облекчава страданията и болките на сънародниците си от Търново и околните села, приготвяйки лекове, предлагайки им лечебни билки, мехлеми, давайки им съвети. Както свидетелствува неговият ръкописен лечебник, той се уповавал на вековния народен опит и записвал непрестанно за коя болест какви лекове могат да се направят. Сам в душата си той, изглежда, е съзнавал непълнотата на своите знания и несъвършенството на народната медицина. Показателно за напредничавите възгледи на Стефан Пенев Ахтаря и за широтата на неговите интереси спрямо собствената професия е живото му отношение към проблема за здравната просвета на българския народ. Възрожденец с нов мироглед, той е между другото и един от първите обществени дейци у нас, които осъзнават острата нужда от популярни книги, даващи научни знания по медицина, съвети по хигиена, правила за отглеждане на децата и за тяхното възпитание. За това свидетелствува моралната и материалната подкрепа, която С. П. Ахтар оказва за появата през 1846 г. на първата популярна книга у нас посветена на хигиената — превод на Сава Доброилодни. Година по-рано виждаме С. П. Ахтаря спомоществувател и на друга българска книга с подобен характер, поднасяща в достъпна форма педагогически напътствия към родителите — превод на Йоан Стоянович. През 1855 г С. П. Ахтар подпомага издаването на книгата „Общи знания всякому человеку нужни“ на Стефан Колюв, съдържаща отделна глава за устройството на човешкото тяло, а през 1857 г. — „Календар вечний“ на Пенчо Радов, поместил също здравни съвети. Най-важна за професионалните интереси на С. П. Ахтаря е книгата „Хигиена“, преведена от Сава Доброплодни. Убеден в огромната полза от подобни книги за подобряване здравното състояние на народа, С. П. Ахтаря очевидно иска на всяка цена трудът на С. Доброплодни да види бял свят. Както подсказва записаното число предплатени екземпляри — 50, Ахтаря се е заел лично с разпространяването на книгата на уважавания си сънародник, предлагайки я на посетителите във „вещепродавннцата“, между които често имало любознателни селяни от околните села. При тогавашните условия пласирането на която и да е книга било не само свързано с материален риск, но и съпътствувано с неизбежни огорчения и трудности. Въодушевлението на Ахтаря било резултат от собствената му преценка колко нужни са такъв род знания за народа. Подтик идва навярно и от водените разговори със Сава Доброплодни, който се отбивал нарочно в Търново да търси подкрепа за своето начинание. При тогавашната обща изостаналост, характерна за Османската империя, в живота на българите продължавали да съжителствуват старото и новото, както и в другите области, така и в здравеопазването. Превес все още имала народната медицина, практикувана от самоуки лечители и традиционните наслоения от суеверия и баяния. В същото време в градските центрове се установяват лекари и аптекари чужденци — гърци, поляни, арменци, а с тях и първите български лекари, учили в странство. Сам С. П. Ахтаря нямал медицинско образование, неговата професия била обвързана с един по-ранен етап от развитието на медицинската и лекарствена помощ на населението, етап, продължил дълго поради неимоверно тежките условия, при които живее българският народ под османска власт. Въпреки тези неблагоприятни предпоставки и нишките, които са свързвали неговата практика с народната медицина, С. П. Ахтар проявява верен усет към новото, към прогресивното. Нему са чужди назадничавостта и тесногръдното разбиране на чисто професионалните интереси, присъщи несъмнено на онези, които се страхували от неизбежното налагане на съвременната научна медицина и медицинска практика.
След години любимият син на Ахтар, както ще видим, под влияние на баща си става лекар. Но за самия Стефан Пенев пътищата към по-високо образование били недостъпни, той бил принуден да припечелва за насъщния хляб като „ахтар“. Чужд на търговската страна на професията, пренебрегнал печалбата, С. П. Ахтаря остава до края на живота си сиромах, но цял живот дели от времето си, когато става въпрос за „народното добро“. Не между другото,, покрай ахтарджилъка, а с цялото си сърце той усърдно се труди на общественото поприще. Професията му дава скромни възможности за препитание, но затова пък той е в постоянен контакт с граждани и селяни от околните селища. Това общуване му позволява покрай разговорите за болести и рецепти, давайки медицински съвети, билки и лекове, да узнава от по-будните посетители на своя дюкян всичко, което става из района, да запалва родолюбива искра у младите и неопитните, да насърчава вече спечелените, онези, които милеят за българското отечество. Участва във Велчовата завера 1835г. Насърчител на П.Р. Славейков в първите му творчески изяви. Една от главните му заслуги е популяризирането на ненадминатата по въздействието си Паисиева история и умножаването на нейните преписи, а след това разпространението на първите печатни книги, посветени на героичното минало на българския народ. Води кореспонденция със съвременниците си Константин Фотинов, Георги С. Раковски, Н. X. Палаузов, Ат. Кипиловски, с руския пътешественик Виктор Григорович, с П. Р. Славейков, П. Кисимов, Цв. Радославов и др. Стоянчо Ахтар се е ползвал с уважението на съгражданите си. Застава начело на движението на еснафите да се отделят от турците и да създадат своя самостоятелна еснафска организация. През 1840 г. те успяват да извоюват тази самостоятелност. Ст. Ахтар е един от противниците на гръцкото духовенство. Името му е свързано и с изграждането на „Тайното общество“ от Раковски по време на Кримската война. През 1851 г. Стоянчо Ахтар застава начело на едно ново народно движение — срещу произволното облагане на нов тежък данък върху лозята (дюлюмлюк) от правителството, движение, което имало революционен характер. Ахтар бил арестуван и затворен в Цариград. След няколкомесечен престой в затвора е освободен. Стоянчо Ахтар е един от първите ревностни събирачи на старини. В своя дом съхранява старинни ръкописи, преписи от Паисиевата история, монети, пергаменти и др. Притежава и Еленския препис на Паисиевата история. От неговия препис през 1847 г. П. Р. Славейков и Христо Драганов правят нов препис, а през 1844 г. от него прави препис Кънчо Стоянович. През 1846 г. преписва историята и Тодор Шишков. Ценни ръкописи и монети Стоянчо Ахтар притежавал още през 1842 г. По това време в Търново дошел Константин Фотинов, запознал се с него и видял преписите на Паисиевата история и други старини. По негово искане Ахтар започва още по-ревностно да събира старини и да ги изпраща за обнародване в списанията „Землеописание“, „Любословие“ и др. издания. През 1842—1845 г. Ахтар бил един от най-дейните сътрудници на основателя на българския периодичен печат Г. С. Раковски. Преписката между двамата разкрива, че Ахтар се е грижел за издирването на спомоществуватели от Търново и за разпространението на българското списание. Стоянчо Ахтар притежавал сребърни, бакърени и една златна българска монета. Между монетите имало и такива сечени от Цар Иван Александър, Иван Шишман, Светослав и др. Притежавал и една желязна плетена ризница и от майка си сребърни ченгели (пафти) с изображение на крепостта Царевец. Още по-ценна е неговата сбирка от старинни ръкописи, които привличали вниманието на Григорович, Фотинов, Раковски, Палаузов. Съхранявал синодика на цар Борил, и „Царственик“ подарени от бащата на Ст. П. А. Робовски, някогашна собственост на поп Дойно. Царственика Ахтар подарява на А. Кипиловски, който имал намерение да го обнародва, но по-късно Робовски узнава, че ръкописът изгаря при един пожар в Букурещ. Ахтар притежавал и друг ръкопис „Филатка“, отнасящ се за българските владици. Този ръкопис той изпраща на Фотинов през 1843 г. От кореспонденцията с К. Фотинов се вижда, че Ахтар непрекъснато му изпраща монети, други неща, които трябвало да бъдат обнародвани. На Палаузов, Ахтар изпраща Синодика на цар Борил. За идването си в Търново В. Григорович отбелязва, че е намерил славянски монети, а лично Стоянчо Ахтар му е показал 10 сребърни, между които и една от българския цар Станислав. По думите на М. Г. Попруженко, към 1845 г. за Ахтар е казано: „Большой любитель паметников родной старини и многие из них бяражно хранил“.
Делото на Ст. Ахтар е оценено още от съвременниците му. През 1852 г. Славейков, като отпечатва списъка на спомоществувателите, отбелязва с особена почит името на „родолюбивий и многострадалний за народното добро Стефан Пенюв Ахтар“. Напуснал живота си в Търново на 20 юни 1860г. с тихо достойнство, със съзнанието за изпълнен дълг, така както преживе делата му били белязани с присъщата му изключителна скромност. Погребан е в двора на църквата "Св. Никола". Източници: книгата "Възрожденецът Стефан Пенев Ахтар"-Огняна Панайотова Маждракова-Чавдарова, книгата "Бележити търновци"- Тодорка Драганова и колектив
ПРОЧЕТЕТЕ ОЩЕ: ЗА ИНТЕРЕСИТЕ НА С. П. АХТАРЯ КЪМ ИСТОРИЧЕСКОТО МИНАЛО И ПАИСИЕВАТА ИСТОРИЯ
 Грета Костова- Бабулкова
 Старо Търново

ПОДКРЕПИ И РАЗГЛЕДАЙ АЛБУМА

 ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ