четвъртък, 30 ноември 2017 г.

Моско Москов- известен изследовател на старата столица, поет, писател, историк, преводач и турист


Скромен и всеотдаен, Моско Москов е от ония светли личности, които са вплели съдбата си в темелите на нова България. От тези неподвластни на времето патриоти, които дават всичко от себе си за една благородна кауза след Освобождението на България от турско робство.
Роден е на 12 септември 1863г. в Лясковец, в семейство на градинари. Основно образование получава в родния си град, а през 1882г. завършва семинария в Петропавловския манастир до Лясковец. Учи в семинария в Одеса до 1885г. Учител в родния си град (1885-1886). Следва литература и социални науки в Женева (1886-1890). През 1890г. е учител в мъжката гимназия в Русе, от 1892г. се установява трайно във Велико Търново, където най-напред е учител в Мъжката гимназия „Св. Кирил”, а по-късно е директор на Девическата гимназия „Митрополит Климент”. Директор на новооснованата Народна библиотека в града (1921-1933). Възобновява археологическото дружество и музея в Търново. Сътрудничи на периодичния печат - сп. „Труд” (В. Търново), „Българска сбирка”, „Илюстрация светлина”, „Църковен вестник” (В. Търново), „Велико-Търновски общински вестник” и др. Автор на повести, исторически записки, разкази, стихотворения (предимно за деца), поеми, драми - всички с родолюбива тематика; литературно-критически и литературно-исторически съчинения; изследвания и публикации в областта на историята, археологията, фолклора и социалния живот. Вероятно още по време на престоя си в Женева като студент се впечатлява от красивата природа на Швейцария. Неслучайно тъкмо той в края на август 1895 г. заедно с четирима съмишленици от Лясковец организират 300 туристи, откликвайки на призива на Алеко Константинов, и поставят началото на организирания туризъм в България. Вероятно убийството на Алеко през май 1897 г. забавя учредяването на туристическите дружества. Моско Москов не забравя идеята. Написва устава на туристическото дружество и заедно със съмишленици на 17 март 1902 г. учредява в старопрестолния град туристическо дружество "Трапезица - 1902“, на което е избран за председател. Дружеството започва активна и разнообразна дейност - организират се излети до близките околности - Сини вир, манастира "Св. Троица“, Арбанаси, Ксилифор, Никопол ис ад Иструм, Преоораженския манастир и др. Водач на тези първи излети е бил именно Моско Москов. По време на неговото председателство на 8 март 1903г. туристическото дружество взема решение да се състави пътеводител на В. Търново и околностите му и през 1907г. е отпечатан. За да се популяризира дейността на дружеството, се взема решение да се направят две витрини на гарите във В. Търново и Г. Оряховица на исторически и туристически обекти в Търново и околностите. Туристическото дружество взема активно участие в почистването на Света гора, в залесителни мероприятия на Царевец.Трапезица, Света гора, поречието на Янтра и околностите на В. Търново. Много често Моско Москов е неуморим придружител и компетентен гид при посещенията на патриарха на българската литература Иван Вазов в старопрестолния град. Въпреки че се установява в Търново. М. Москов живее с проблемите на родния си град Лясковец. Затова през 1915 г. съвместно с лясковски младежи учредява юношески туристически клуб, който по-късно прераства в туристическо дружество "Янтра 1915“ - Лясковец. Като председател на ТД ’Трапезица“ М. Москов развива богата и разнообразна дейност и то се налага като водещо в страната ни. Умира на 12.02.1947г. във Велико Търново. 
Източници: Инж. Борис БАЛДЖИЕВ Председател на ТД ”Янтра-1915“ - Лясковец, https://literaturensviat.com 
Прочетете още: ПРЕДАНИЯ НА М. МОСКОВ 
Фердинанд гони първите археолози
Старо Търново
Описание Сума
Дарение BGN

ПРЕДАНИЯ НА М. МОСКОВ


  Отдавна събирам предания за старото време на Търново, за нашите царе, воеводи, за падането на старата столица на България под турците, за скритите богатства около Търново и др. Някои от тези предания съм вече обнародвал в наши вестници и списания. Тука искам да съобщя някои предания за скрити богатства около Търново. Тези предания съм събирал от дълго време и съм ги проверявал от много люде. В своите разпитвания се убедих, че околните села, особено балканджиите знаят много повече предания за старата столица на България, отколкото самите търновци. Вижда се, че старото население избягало от столицата във време на страшния разгром и е отнесло със себе си спомените на града си за миналото му, за идването на турците, за падането на столицата под властта на завоевателя и др. И ако искаме да си послужим с някои предания за нашата история, трябва да се обърнем към малкото останали старци - към населението което живее край полите на балкана.
Не мога да гарантирам до колко тези предания имат в себе си нещо историческо, ще покажат само разкопките, които могат да се направят някога. Искам да направя известни тия предания на тези, които се биха наели да направят разкопки по тези места, които ще им посоча. Негли може да се намери нещо.
Като столица Търново не е бил без богатства. Тук са живели царе, велможи, воеводи, които в борбата си с околните народи са донасяли богатства, скъпоценности и са ги оставяли в Търново. Когато наближавала страшната катастрофа, царете излезнали с войските да се борят срещу неприятеля, като оставили всичките си богатства в столицата и са загинали някъде далече от своя град. Евтимий останал да брани Търново, когато бил в обсада цели три месеца. Навярно обсаденият като видял безизходността на своето положение, постарали се да скрият богатството в земята, вътре в пещери, в кладенци, в подземия, в черковите, в основите на палатите и др. Навярно неприятелите са търсили нещо скрито, но и много нещо е останало още в земята и чака лопата да го изкара из тия скривалища, в които лежи вече пет века. Преди да падне Хисарят, трябва да е опожарен, защото от разкопките които се направиха по тези местности има следи от пожар. Новите владетели на Търново нямаше да събарят зданията, палатите, черковите и да градят на тяхно място други, особено като се знае, че те в първо време имали нужда от жилища. Навярно преди да станат господари на укрепленията, огънят е опожарил всичко и е оставил в ръцете на завоевателя само развалини. Като е тъй, може да се предположи, че богатствата са още скрити в земята под развалините на опустошителния огън.
След нашето освобождение, когато нямаше още закони за старините и когато всеки можеше да копае навред свободно, много малджии ровеха по Трапезица и по Хисаря за имане, което според преданието било заровено по тези места. Малджиите диреха царски корони, със стойността на които можела да се издържа държавата няколко години без да плаща населението нито стотинка. Търсеха и складирани пари в подземия. С тези пари можело да се направят мостове по всички реки и пак щели да останат от тези пари много злато. По скалите на Преображенския манастир ходеха, па и сега ходят срещу Гергьовден малджии да гледат към Трапезица и Хисаря где ще поиграе имане, за да го разкопаят на другия ден. Това показва още, че е живо преданието между търновското население и между околните села, че има заровени богатства между развалините на старата столица.

Ето где се предполага да има богатства заровени в земята:

1. Богатствата в Трапезица

Трапезица е едно издигнато място между града и Хисаря. То е като полуостров, който само от север се съединява от сушата. В старо време това място било заобиколено с яки стени които се издигали няколко метра над повърхността му. Имало е само един вход и то откъм юг, гдето се намирала яка желязна врата на местността "Царева стъпка". От друго място не можело да се влезе на Трапезица. Към днешния мост в Асеновата махала се спущала стена; тази стена от която е останала една малка част била дебела около 2 метра и висока около 5 метра. Такава също стена имало и от другата страна, гдето е днес кантонът. Тази стена, на която основата се откри когато копаха за спирката, се спущала чак до реката и отделяла града от еврейската махала, която се почвала приблизително от днешната спирка и отивала към Дервенето. Към тази страна се намирали махалите, които били населени с бедно население. Тези две стени пазели да не може да се идва под крепостта към днешния квартал на Асеновата махала.
Трапезица не е била населена, тъй както са били населени другите части на града. Там имало място за черкви, където се погребвали богатият елит на деня, велможите и техните семейства. Там била и черквата "Свети Иван Рилски", в която пазели мощите на този светец, след като били пренесени от черквичката на същото име и която се намирала до черквата "Св. Св. Петър и Павел". До черквата "Свети Иван Рилски" се намирал и "съдният" дом, т.е. едно здание в което българските царе и българското духовенство съдели нашите еретици, които безпокоили тогава държавата и черковата ни. Там са станали и други събори и официални срещи. Имало много килии в които живеели калугери, които Бог много наспорил в тези времена. Трапезица с една дума била място, където се пазели мощи, скъпи черковни предмети и религиозно средище като Света гора за Гърците, като Кремъл за руснаците от които не малко примери сме вземали.
На северната страна на Трапезица имало яка укрепена кула, гдето живеели войници и пазели укритието, щото от там била най-лесно уязвима тази крепост. И до сега още личат основите на тази кула, която както изглежда била здрава и голяма. Там се помещавали войниците, които пазели крепостта. Около дуварите на цялата крепост имало бойници или малки кулички, в които войниците следели да не би да се приближи неприятел до подножието на самата крепост та да се покатери на нея със стълби както се изкатерили по царската крепост и превзели Цариград в 1453 година. Такива бойници имало най-вече по ъглите. Следи от тях са останали и до днес.
По време на обсадата околното население се прибирало освен в Хисаря и в Трапезица. До черковата "Свети Иван Рилски имало цистерна, която се пълнела с вода от покривите на тази черкова и на близките здания. Когато турците заобиколили града, в Трапезица имало няколко хиляди българи от които по-голямата част били изклани. Останалата част били изселени или изпратени на заточение.
Същинският вход към Трапезица е обрасъл с тръни и бодили, като е станал непроходим. На тази местност се иде от към северната страна по оня път, който направиха за да може цар Фердинанд да излиза с кола. Входът при Царева стъпка се забрави и остана в бурени. Едничката врата, която стърчала на този вход била свалена преди 80-90 години и това мило и скъпо на старите българи светилище обрасло с див треволяк и са пладнували по него дръгливите махленски крави.
Като разказах така накъсо за историята на Трапезица, искам да спомена за преданието което гласи, че там има закопани богатства.
Още преди освобождението, когато аз обхождах людете, една старица на около 90 години ми разказваше, че е чувала от баба си като била малка, че Дербхането, т.е. Тарапаната (изкривено от арабски дербхане) било на Трапезица и там секли старите българи своите пари. Самото дербхане се намирало в едно дълбоко подземие и в него се пазело българското държавно богатство. Когато напущал царят града и отивал да се бори с турците, проклел парите и казал да могат да се вземат само когато се освободи отново България, ако случайно изпадне от турците. Царят заминал и тарапаната останала пълна с пари. Турците обсадили града, превзели го и се явили на Трапезица пред подземието, което било отворено и пълно с монети. Като видели победителите толкова пари пред очите си хвърлили се в подземието и почнали да грабят парите. Обаче когато щели да излизат вече вратата се затворила - тя била само от желязо. За да се видят на свобода, турците трябвало да оставят парите. Щом пуснели парите, вратата се отваряла тутакси - зер царят ги бил проклел и никой не можел да ги вземе.
Един турчин поискал да се изхитри и влязъл в подземието да си вземе за харчлък, но вратата се затворила и той останал в земята жив погребан. Чакали го техните, него го няма. Най-сетне се подсетили, че може да е в подземието. Отиват там, повикват го и той се обадил, ала не може да излезе.
- Изуй си Цървулите! - извикали неговите хора. Може да са се скрили някои монети там! Нещастникът си изул цървулите, монетата дръннала на пода и вратата се отворила. Турчинът излязва от там и не помисля повече да се връща да дири скрити пари в подземието, гдето щял да намери без малко смъртта.
Като се уверили турците, че не могат да вземат парите и разбрали, че са "проклети" решили да заровят страшното подземие. Така се забравило това богатство. "Но се освободи България!" - прибави тогаз бабичката. "Може да се вземе, защото тъй казал тогавашния български цар. А тя ще се освободи: Виждаш ли там онова дърво? То е вече зелено" - бяха последните думи на бабичката като посочи към дървото до джамията в Хисаря. Като дойдох в Търново преди 35 години и си спомних за това предание, залових се да разпитам неколцина стари турци за него. Те ми разказаха горе-долу, току-речи същото с много малки изменения. Те прибавиха, че техният Коран забранявал на свои последователи да търсят имане или да събират скъпи предмети. Имало нареждания в турско време да заравят места, дупки, пещери в които се предполагало да има нещо от стари времена.
Пътувах преди няколко години из Тревненско и стари хора ми разказваха, че чували от дедите си да се говори, че старите наши царе секли парите си в Търново. Там им била тарапаната. Питах и стари българи в града и те ми разправяха, че старите наши царе секли парите си на Трапезица. Тарапаната се намирала към южния край, пред входа на Трапезица, като се влиза през "Царевата стъпка", място, гдето се вижда нещо като следа от човешки крак; уж там бил стъпил някой си наш цар, когато камъкът бил мек като восък. Подземието служело да се складират парите. Над самото подземие имало здание, в което се секат парите. Цялата Трапезица била заобиколена със стени. Желязната и врата се заключвала с три кофара, колкото една конска торба всеки един от тях.
Не мога да кажа колко е вярно всичко това нещо, разказвам го като предание, което е останало да съществува между народа. Това предание карало малджиите да копаят по Трапезица преди да започнат там разкопките, като предполагали, че ще намерят парите. Защото България се била освободила.
Наистина важен въпрос е, где са секли царете своите монети. Някои предполагат, че са ги секли в Западна Европа, в Италия. Това може да е било при някои, но не всички царе са били добре със Западна Европа, не всички са имали възможност. Не може ли да се предположи, че са идвали от Западна Европа монети в България и са намервали достъп при българските царе? При това, като се вгледа човек в направата на българските монети вижда, че някои са с много проста направа, а това показва, че нашите българи не са ходили много далеч от Трапезица да секат своите монети. Така, щото преданието не ще е много далеч от историческата истина.

2. Богатството на Къз-Хисар

Къз-Хисар е издигната местност, която се отделя от Хисаря с река Янтра. Тя е продължение от Шереметските височини и е достъпна само от към това село - Шереметя. Още римляните са били заселили това място и по него има много римски остатъци от кули, водопровод, резервоар, стени, камъни с надписи и др. Римляните са ходили откъм Шереметя, заселили са това място и са разположили своите войски, като ги укрепили здраво. Намерват се по него римски пари, особено на северното нанадолнище, гдето са били къщите на римляните и от там са останали и до сега следи от основи. Както имах случай да кажа другаде, там навярно са се намирвали римските дружини, които са пазили града Никополис на река Росица. Навярно и името си е получила тази местност от първите си жители - от кастелум - укрепен замък, твърдина, лагер и сетне изменено и съкратено на къс и прибавено името Хисар, което значи на арабски "крепост" и с което турците са нарекли всички укрепени места, които са срещали в своя завоевателен поход.
Римляните са били докарали вода от далеч. Водопроводите са се намирали по билото на тази местност, мястото им личи и до сега, а резервоарите се намирали на североизточната страна на крепостта и до ден днешен личат остатъците от основите му. Турците ги наричат хамам - баня. На най-тясното място по тази местност е прокарана напречна стена, която е пазела входа към жилищата на населението. Основите от тази стена личат и до сега - чиста римска направа. Личат и големите врата през които се е влизало в укреплението. Личат и основите на кулите, които са пазили тази местност.
Преданието гласи, че и там имало зарити богатства. Доста малджии са се провървяли по тези места да дирят имане и са правили много разкопки. Аз се заинтересувах и разпитах турците които били последни жители на тази местност. Те ми разказаха, че чували да се говори от бащите им и от дедите им, че наистина имало подземия в които намирвали различни стари неща, а така също и пари, които не вървяли в държавата им. Най-сетне намерих един стар турчин, който ме заведе един ден на Къз-Хисар, показа ми едно място и каза:
- Ей тука долу ни беше лозето! Ние идвахме с родителите си да го работим. Като нямахме работа, момчетията се събирахме ей на това място да играем. Има една дупка, през която се спущахме и влизахме в едно подземие в което имаше различни дървени и кожени неща: различни колелета от кола, икони, книги, пръстени съдове. Вземахме от тях някои работи и играехме като деца. Цялото подземие е изградено (като кивгар) свод и е много дълбоко. Можеха да влизат в него само по пъргавите и силните. Малките и слабите седяха навън. Един ден бащите ни решиха да затворят с дървета, с тръни и с камъни входа, да не би да падне някое дете или възрастен човек вътре. Върху тръните и дърветата нахвърляха пръст и тъй се заличи този вход. Сега да се копае малко и този вход ще се намери. Не зная дали ще ви струват нещата които ще намерите вътре, но ще намерите нещо.
Аз попитах виждал ли си сам с очите си подземието или да е чувал само да се говори за него. Той ме увери с честната си дума, че е влизал сам в него и е виждал с очите си предметите за които говори.
Освен това подземие малджиите сочат и други места по тази страна със заровено имане и постоянно копаят и дирят това имане.
Независимо от това, че турчинът ме уверяваше в честната си дума, че виждал и влизал в подземието, може да се допусне, че на Къс-Хисар ще има нещо останало от старите времена. Тази местност с била най-напред заселена от римляни, сетне се настаняват българите, подир това турците. Като се сменявала, а това ставало при изключителни обстоятелства - насилствено една народност с друга, не е могло да се изнесе тъй лесно всичко, което се е пазело там. Падането или предаването па тази височина е ставало всеки път с катастрофа. Затова богатствата са бивали всякога скривани в земята, за да се вземат при по-благоприятни времена. Такива времена не наставали и богатствата оставали в земята. И преданията за тези богатства се пренасяли от поколения на поколения, докато достигнат до нас изопачено, преувеличено, смесено с измислици, които ги затъмняват. Но като се изчисти от тях, остава самата истина, която ги е създала.
Така стои работата изобщо с преданията. На същата тази местност има един извор, който никога не пресъхва и който се нарича "Божето кладенче". Той се намира току-речи на върха на Къз-Хисар и навярно има връзка с онзи водопровод, по които е текла водата да пои тази височина и да пълни резервоара. Всеки който отиде при това кладенче и налее вода. трябва да откъсне парцалче от дрехата си и да я остави там. Едно предание което намерих между населението на Малкия Чифлик гласи, че като се изкопае дълбоко в това кладенче, на което водата идвала отдалеч, ще се стигне до едно подземие пълно със злато и със скъпоценни предмети. Само че имало една златна змия, която пазела богатството. Няколко души влизали вътре да го търсят и вземат, но ставали тутакси жертви на лакомията си. Най-сетне населението да се отърве от постоянни жертви, решило да затрупа това помещение и да издигне кладенец на мястото му, да не влизат хора да не стават "зян" на лакомията си. И понеже това кладенче е издигнато на такова място, се нарича "божи" и всеки който иска да се отърве от влиянието на магията, трябва да остави нещо от себе си там.
Това кладенче съществува и до сега и навярно ще има връзка с някои далечни извори, защото не е мислимо да има вода в него на такъв висок баир. Едни разкопки над него отгоре по височината ще донесат негли някое откритие.

3. Богатствата при Бялата вода

"Бялата вода" е местност над индустриалния квартал. Когато има големи дъждове, от скалата тече вода, която наподобява рядко мляко. Околното население казва, че когато започва да тече бялата вода, ще има наводнение. Предполагам да има горе в скалите пещера, която по време на големи дъждове се напълва. Водата измива варта по стените на пещерата и почва да тече белезникава. Както и да е, местността носи името "Бялата вода". Под скалите, откъдето се изтича водата има две височини, които обръщат вниманието на човека. Под тях отдолу се намира фабриката на братя Кърджиеви. Там в старите времена е бил разположен градът, на който населението гледало, когато посякли и хвърлили от скалата патриарха Йоакима II, който поддържал татарите.
Един ден се почуква на вратата ми. Аз излизам и гледам да стои на пътя един от тревненските колиби на около 35-40 години. Запитах го какво дири и той ме попита дали зная где се намира местността "Бялата вода". Разпитах го подробно защо дири тая местност и защо дири точно мене.
- Научих се, каза той, че можеш да копаеш свободно и да дириш имане. Затова дойдох да се посъветваме дали не можем да разкопаем могилата под "Бялата вода". Там ще намерим голямо богатство.
Тръгнах с него към Хисаря и го разпитвах откъде знае той, че там се намирват пари заровени. Ето какво ми разказа той:
- Имах стар дядо, който обичаше често да ми разказва за Търново. Когато дойдехме тук на пазар, защото неговият прадядо се бил заселил от Търново, когато дошли турците в България. Къщата им била по тия места и когато се готвели да бягат, заровили парите и всичкото си богатство в земята. Предполагали, че ще се върнат и ще си го вземат. Турците се закрепили тук и никой не можел да се върне тъдява. Дядо му отдалеко можел само понякога да зърне това място. Той разказал това на синове и на внуци, докато стигне до нас (до тука на 12 ноември 1944 година). Най-вероятно става въпрос за 1914 година.
Като приказвахме така, стигнахме до североизточната част на Хисаря и разгледахме от там местността. Действително има 2 малки могилки. Но аз въпреки думите му не се уверих и изказах силно съмнение. Той се закле няколко пъти и каза, че знае мястото. Можел сам да дойде и да потърси богатството, но не се решавал, защото се научил, че било забранено да копае там и да дири имане. Затова подирил мене, защото съм имал право да правя разкопки, да диря старини и богатства. Като ми наговори още някои работи за миналото на Търново, работи които бил слушал от дяда си, обеща да дойде след няколко време с други лица, които му били роднини и които знаели много подробно. Аз записах името му и колибите от Дряновско, но по една нещастна случайност изгубих бележките си. Наскоро настана Първата война. Свикаха наборите, заминаха нашите младежи към турската граница и този човек не се видя повече.
Местността под "Бялата вода" е била населена във време на старото Търново, но с идването на турците това население напуснало жилищата си, защото се намирало на незащитено място, изложено на опасност.
И по тези места малджиите разказват за големи богатства, особено по Ксилофора. Ни една стена не е останала здрава тук. А това показва, че ще има предания за големи богатства по тези места, но кога ще се разкрият Бог знае?

4. Богатствата в Хисаря

Хисарят е най-забележителната височина в Търново. Там са били най-високите държавни учреждения, като палата, царските черкви, патриаршията и др. Хисарят бил разделен на три части. Първата част е била южната. Като теглите една линия от изток към запад да мине една линия през черковата, която се намирала на най-високият връх на тази местност, която се наричала "Възнесение" или "Майка на българските черкови" както я величае един наш старовремски писател - Цамблак. По тази линия е минавала стена, от която основите са останали и до днес. В тази южна част са стояли войниците и държавните роби, като Кир Тодор, Балдуин и др. Имало е и няколко кули, от които най-важната била тъй наречената днес "Балдуинова" или източната. Тази кула пазела източната страна на крепостта и вратата през която се излизало във Френк-Хисар и връз която избягал Смилец, когато взел българският престол Светослав Тертер. До тази кула се намирвал един подземен проход, който се спущал чак долу до реката, по който са се спущали по време на обсада да вземат вода, на който и до сега са останали здрави основите и за който говори Хаджи Калфа в своите записки за Търново.
Другата част била на север от черковата "Св. Петка". Личат основите и на тази стена, която отделяла тази част от средната. Тази северна част имала голяма кула в която живеели войници, които пазели северната врата през която турците влезли в крепостта. Основите на тази кула са разкопани преди няколко години.
Средната или главната част се е намирала между тези две части и е била отделена със стени. В тази част се намирали палатите, мощите на някои светци и други скъпоценности. Тук се намирва и черковата "Св. Петка", която е издигната около 1232-33 година по времето на Асен II. Тази черкова била по-сетне обърната на джамия, която последното земетресение разруши. Много предания са останали за тази джамия. За малджиите тя е интересна много, защото в нея уж се пазели богатствата на българските царе. Преди да избяга последния български цар и преди да предаде Евтимий крепостта били заровени в нейните подземия всички скъпоценни неща. В нейните подземия се скрили и младоженците, които се венчали преди да дойдат турците. Младоженците се вестявали всеки петък в джамията и плашели турците, но богатствата не се показали никому. След нашето освобождение, когато джамията станала достъпна за българския крак, българите влезли вътре да дирят богатствата. Те се заловили най-напред да копаят по средата на джамията и като покопали около 1-2 метра открили една мраморна плоча, която била доста дълга и широка. Зарадвани от това те решили с нелеки усилия да поместят тази плоча и да задоволят любопитството си, като видят какво има под плочата. Наистина издигнали плочата, но що да видят. Подземието било пълно с различни книжа, без да намерят пари, което ги интересувало. Като нямали нужда от книги пуснали плочата на мястото и заровили я и решили да копаят на друго място. Но като нямали време отложили работата си за друг път. Обаче наскоро правителството турило ръка на тази джамия и я направило склад за патрони и оръжия. И така се пресекли желанията на долномахленците да копаят богатствата на българските царе.
Това не е приказка, това е истина. Аз чувах тази история от очевидци на това разкопаване. Вярвахме няколко души в тази работа. Много пъти ме молеха да искаме тази джамия да се отстъпи на града и да се намерят поне тези книги. Няколко пъти обикаляхме около нея и очевидец ми сочеше мястото където са копали. Джамията е важна в историческо отношение. Тя е правена няколко години след падането на Търново под турците и я правил Ферус Абдул Ахов, като вземал камъните от палатите. Обаче той съградил само това, което се намирва над основите. Самите основи са стари. В тази черкова, или по сетне джамия пазели мощите на "Св. Петка Епиватска" до самото влизане на новите завоеватели в старата столица. Гдето иде да се каже, българите са имали възможност да потулят много неща в земята. Черковата е била до самите палати. Навярно е трябвало да има връзка между палата и голямата черкова.
Джамията беше здрава и военен склад до последното земетресение. През време на това земетресение се разруши тя и днес стърчат само едни големи дувари от нея и тях времето, бурите и стихиите разрушават, без да се погрижи някой да се почисти вътрешността. Тя е заобиколена от много предания както за дървото и пр. За това дърво идват много чужденци и ние сме оставили и него и черковата да се требят от лицето на земята.
Малко на юг от черковата или джамията има място, което ми показа един стар турчин и в което имало някакво си подземие с желязна врата. Все по това време беше, когато правих разкопки по Хисаря ме намери един стар турчин и ме заведе към Хисаря, като ми разказа следното:
- Бях малък, каза той. Баща ми искаше да направи мазата, в която вързвахме коня си по-широка, за това се залови да копае дъното. И като копаехме тъй, стигнахме до една голяма желязна врата с дебела желязна халка. Баща ми почука вратата, остави лопатата и отиде в конака. Там той питал, както ни разказваше по-сетне управлението, бива ли да копае повече, след като намерил такава врата в мазата. Турците се посъветвали и намерили в корана, че е грешно да се копае по такива места. Затуй посъветвали баща ми да зарие вратата и да остави мазата си по-плитка. Баща ми се върна, зарови вратата и си излязохме. Често баща ми разказваше тази история, но не се реши вече да копае, защото беше турнал дървета и камъни, върху които спеше конят. Като те гледам да копаеш сега, реших да ти разкажа тази история. Турни ми главата на едно дърво и сложи брадвата на нея и тогава реши да копаеш. Ако не намериш желязната врата, давам ти право да ми отрежеш главата. Не мога да зная какво има под тази врата, но вратата ще намерим.
Така ме уверяваше този турчин. По тези места се бяха заловили да копаят по-рано малджии, но ги спря властта по заповед на бившия цар, защото мястото било подарено нему.
Какво може да се намери под тази желязна врата, не мога да кажа, но вярвам, че ще се намери под земята врата, защото турчинът беше много искрен в думите си, категоричен в твърденията си и очевидец на това, което ми разказваше.

5. Богатствата в стария манастир "Света Троица"

По това време беше, когато аз разкопавах в черковите "Свети Димитър" и "Свети 40 мъченици", когато дойде при мен един малджия и ми съобщи, че знае големи богатства и ме помоли да идем да ги разкопаем. Аз се съгласих и го разпитах где се намирват. В скобки ще кажа тук, че аз с помощта на малджията научих много старини около Търново и далеч от него. Те са като хрътките: ходят, дирят, а зайчарят се възползува. Да имам власт ще ги направя почетни членове на археологическите дружества, така ще бъдат много полезни със своята дейност. Казвам, дойде при мене един от старите малджии и ми съобщи, че знаел зарити големи богатства около Търново. Аз не вярвам на малджиите, но във всеки случай, като се надявах, че все ще се натъкна на някои старини, съгласих се да го придружа. И тръгнахме.
Беше лято. Въздухът пламтеше тъй разгорещен, щото имаше около 50 градуса топлина, ако не и повече. Местността се намира над кладенеца на Нешо Белев, току до скалите и ние трябваше от шосето да се изкачим право нагоре към скалите по едно урвесто, насипано с дребни камъни обрасло с тръне място. Плувнали в пот ние можахме да се изкатерим и обиколим скалите. Мястото с в един пущинак до скалите под онази пещера, която Рафаил Попов разкопа в последно време и откри следи от жилища на първобитни хора и на допотопни животни и оръжия.
Като разгледах местността, забелязах два дувара които заграждат едно голямо пространство. Дуварите са дебели около метър. След това се приближихме към онова място, гдето се намирват големите богатства, седем катъра само злато. Разгледах внимателно широкото и срутено здание и за мое удоволствие аз открих това, което дирех дълго време около това място - открих следите на стария манастир "Света Троица".
От съчиненията на нашите стари писатели откривам, че манастирът "Света Троица" се намирвал насред и е бил разположен до самите скали, в които имало пещери, гдето Свети Теодосий прекарвал времето си. Манастирът "Света Троица" който съществува и до днес не е бил насреща. Но за да ни стане по-ясна работата нека си позволим малко отклонение от темата, върху която сме се залепили да говорим тук. Само в такъв случаи ще ни стане ясна работата.
1. Манастирът "Света Троица" който събори последното земетресение и който се премести малко по-надолу на север вън от теснините, не е останал от старите български времена. Нищо старо нямаше в него. И черковата, макар и да имало друга по-стара, в околните здания и постройки и преданията не казват, че тази черкова и този манастир да носят характер на нещо старинно. Наистина турците са разрушили много нещо, но все щяха да останат поне дувари и други следи, които времето и човешката ръка не могат да унищожат тъй лесно. Преданието казва, че този манастир бил малко по-надолу и се наричал "Свети Никола". Сетне калугерите го издигнали горе до скалите.
2. Над манастиря няма такива пещери, в които да може да живее човек. Сочат калугерите някакви си малки пещерки, но те нито са достъпни, нито могат да служат за жилища, защото са много малки и много плитки. Пещери за жилища няма на този манастир, няма и по-далеч от него.
3. Той не е бил насреща. Знае се положително, че това шосе по което отиваме към с. Самоводене е било на другата страна на реката откъм днешния манастир "Света Троица". Пътят е минавал все по десния бряг на реката, излизал срещу Сергевец и тогава вземал направление към Никополис, а от там за Русе и Свищов. Малко по на запад от днешното село Самоводене се намирвала една малка махличка, която се наричала Суванджи кьой или Лукарско село, както Самоводене е записван в турските документи. Тази махличка е била разположена по Пътнишкото дере към Кобилишката височина. На северозапад към Хотница се намирвало едно селце, което се наричало Самовода или Семовода. Само или Семо е име собствено, вода или войвода съставлява втората част на думата. Семо войвода се потурчил и останал да владее това имение. Наследниците му били много жестоки. Много лоши хора и веднъж селяните се нагласили, убили своя владетел. Избягали и се заселили в Луковата махала, като дали названието на новото селище пак Самовода, а оставените си жилища наричали старото Самовода и ходели да обработват нивите си там. И до сега наричат местността малко по на северозапад - старото Самоводене. От Самовода станало по-сетне Самоводене.
Като се заселило новото селище потърсили начин да се съобщава по-лесно с Търново, като почнало да расте към Варуша. Самоводчаните почнали да се катерят по височините към Беляковец, който бил заселен в ново време и на който на мястото били градините на владиците. По-късно самоводчаните минавали през Зеленка и по-късно самоводските магафи издялали върховете под поличките, като излизали на тъй наречения Самоводски пазар в Търново. Шосето е прокарано във времето на Мидхад паша и тъй се забравил насрещният път.
От всичко това се вижда, че манастирът "Света Троица" не можел да се намира насреща, щом се убедим, че пътят е бил на дясната страна на реката и следователно насреща е била местността по която върви днес шосето.
5. Пещерата, която се намира над това място е много удобна за жилище. Там са живяли някога хора. Това се доказва от много находки вътре, от многото предмети с които са си служили хората. Там ще е живял и Теодосий.
6. Дебелите двари, които заобикалят едно голямо пространство и остатъците от черквичка, която има дувари дебели един и половина метра, която впрочем днес е обрасла с тръне, дървета и различни влачещи растения показват, че тук ще е имало и по-голяма постройка. Никой нищо не знае за тези постройки. Освен всички предания говорят, че тя е на стария манастир. И в манастира "Свето Преображение" се е запазило предание, че на това място за която говоря по-горе имало стар манастир, който бил опожарен след идването на турците.
Тези остатъци заслужават едно сериозно проучване и едни грижливи разкопки. За мене беше много важно това откритие и аз разгледах подробно всичко което се представи пред очите ми, макар и да беше обрасло в треволяк. Дварите са съборени до основите. Черковицата също е съборена. Само на източната страна гдето са били олтарите дварите стърчаха метър и половина над земята. Околното население трябва да е вземало камъните от дварите. Останали само дребните от черковата и затрупаните от олтара.
Не говоря специално за този манастир и затова няма да ви описвам подробно. Водачът ме заведе най-напред при олтаря и ми посочи като каза: "Тук са заровени двата катъра имане все жълтици" и почна да ми разказва историята на това имане.
- Преди няколко стотин години тук имало манастир но запустял без калугери. Научила се една хайдушки дружина да прекарва зимата тук. Лято хайдутували по Влашко, Богданско като стигала чак до Немско. В своето хайдутуване тя сполучвала да натовари няколко катъра злато. Връщала се тук, прекарвала зимата, заравяла парите и тръгвала пак по своя занаят. Веднъж я заобиколила полицията в Богданско. Изтребва я цялата, без да може да се отърве никой. Но воеводата оставил книга, в която се описвало подробно где се намирват парите и колко са те на брой.
В тази книга се казвало, че имало девет катъра с жълтици.
Отдавна време малджиите дирят тези пари. Обикаляли тази местност нощем и денем. Питали, разпитвали и най-сетне се спрели тук като място, гдето ще изнамерят жълтиците. Според думите на малджиите под самият олтар се намирвало подземие дълбоко и широко. Там хайдутите прекарвали цялата зима в песни и свирни, на ядене и пиене. Там стоварвали събраните пари и ги трупали. На пролет заминавали, като оставяли парите в подземието заключени. Запитах пъдаря веднъж, виждал ли е той да идват малджии често по тези места.
- И денем и нощем се провървяват гости от разни краища. Само владиците не били идвали още да дирят богатството. Идат, обикалят, гледат и си заминават.
От всичко това най-интересното е, че тук имало манастир, имало черкова и в тази черкова имало подземие. Да оставим преданието за имането. На много места се приказва за тези катъри с имането. От всичко що видях, дойдох до заключение, че тук се намирвал старият манастир "Света Троица". и заслужава да се разкопаят основите му и да се проучи основно. Дали ще се намери нещо ще покажат разкопките. Най-напред се запазило преданието за подземието на манастира. Сетне вече се напълват тези подземия с пари и то все злато, а по-сетне вече се забравя за манастира. А главно се изтъква богатството, което привлича малджиите. 
Край.

Обаянието на старинната "Варуша"


Снимка: Павел Енчев- https://starikartichki.jimdo.com
В Пътеводител на Велико Търново от 1907г. се казва: "При увеличаване числото на българите от раждания или по-често от прииждания от другаде (из балканските села), за тия се позволи да си строят къщи само на запад от стария град, по урвата, която прави продължение от Орлов връх, т. нар. „Картал-баир“, и която бе наречена „Варуш“. Освобождението завари българските махали да се простират на запад от Градския дом до бариерата при Дервентските порти и малко по-насам от „Паметника“/Паметника на обесените/, от където, като се тегли линия нагоре към църквата „Св. Атанас“ и надолу към чешмата „Дервишка“, ще се получи западната черта на града. Вън от тази черта се почваше Марното поле, върху което нямаше никакви постройки. Нагоре от „Паметника“ имаше турски гробища, близко до които, на тъй нареченото „Хорище“, погребваха обесените български въстаници" Думата "варош" идва от унгарския език и означава "старата част на град, построена нависоко". Това е едно често срещано название на старите квартали в много български градове. Великотърновският квартал "Варуша" се извисява гордо над централната част на старата столица. Характерни за него са тесните калдъръмени улички и уникална архитектура с амфитеатрално разположените къщи. Характерно за този квартал са запазените, автентични къщи строени през XVIII и XIX век. Тук се срещат и доста котки. Ще се опитам да ви запозная с някои от забележителностите на красивия великотърновски квартал. Тук на 17 ноември 1827г. се ражда бележитият поет и писател Петко Рачев Славейков, един от създателите на новобългарския книжовен език, талантлив журналист, участник в Руско-турската освободителна война и в изработването на Търновската конституция. Родната къща на П. Р. Славейков днес може да се познае по паметника му, изработен от скулптора Благой Илиев. Кварталът "приютява" и няколко от архитектурните шедьоври на големия възрожденски строител Уста Кольо Фичето. Той участва в изграждането на църквата "Свети Никола". Строежът е започнат през 1835 г. от майстор Иван Давдата, но е довършен от Кольо Фичето, след което той е признат за майстор строител. Тук е открито първото българско училище в града. А през 1879 г. повече от 300 депутати се събират в храма на 4 предварителни заседания преди провеждането на Великото народно събрание. "Св. св. Кирил и Методий" е първата църква в търновската духовна околия и е първата с лята камбана. Това е една от най-красивите църкви на Кольо Фичето. През 1860г. е поставен първият камък за изграждането ѝ върху основите на малкия късносредновековен храм на св. Атанасий. Камбанарията е с великолепна украса, а вътре нея има часовник, който отмерва всеки половин и кръгъл час. Търновската "Варуша" е място, носещо очарование за очите и душата. Място, на което се усеща старият дух на Възрожденската епоха.
Из "Пътеводител на Велико Търново" от 1907 год. 
и статия на Христина Христова http://sever.bg
 

АЛБУМ

Описание Сума
Дарение BGN

ТЪРНОВО ПРЕЗ ОСМАНСКОТО ИГО


Из Пътеводител на В.Търново от 1907г.
Търново през турско време 
Почти цели 484 години Търново е било във владение на турците. След превземането на града и ограбването на крепостите Трапезица и Хисара /днес Царевец/ последните били изгорени от турците и сринати до основи. Трапезица, оголена от постройки, със слаби остатъци от последните, обрасла в тръни и бурени, представляваше само жалък спомен от минало величие. По нея пасяха коне, крави, овце и др. добитъци. Рядко биваше посещавана от българи, защото турците на подобни посещения не гледаха с добро око. — Върху развалините на Хисара възникна цял квартал от турски къщи, много от които бяха съзидани върху основите на стари български сгради и върху дворците на българските царе. Къщите, които възлизаха на брой от 100 — 150, бяха малки и с градинки от плодоносни дървета. Те бяха разположени на северозападната и югозападната страна на Хисара, околовръст Чан-тепе / Камбанен връх на български, най-високото място на хълма Царевец/, което като гол конус обрасъл в трева, се издигаше над къщите, без да напомня с нещо за съществуването върху него на сега откритата църква и пристройките към нея. Върху основите на царската църква „Св. Петка“ е била издигната в 1435год. джамия с високо минаре (викало), която без викалото и днес съществува и служи на войската за склад на амониции. По източния склон на Хисара къщи нямаше,— там бяха гробищата на турците от тази махала. Хисарът през цялото владичествуване на турците бе недостъпен за българин. Вън от крепостите, в Асеновата махала, около църквата „Св. Четиредесет мъченици“, се заселиха турци, а самата църква бе превърната в джамия, при която се издигаше минаре. — Махалата Френк-хисар и оная от сегашния мост до малко по на запад от банята „Баш-хамам“ и от там почти до църквата „Св. Богородица“ бяха заселени само от турци, които живееха в просторни къщи с широки дворове и градини, насадени с цветя и плодни дръвчета. 
Източният склон на „Светата гора (сегашната турска махала) бе оголен от дърветата и по него изникна нова част от турска махала с големи къщи и край тях градини. Тази махала се скачаше с останалата част на града чрез „Турския мост“. Почти цялата част на града, без Асеновата махала, на изток от сегашния Градски дом, беше заселена с турци. Монастирът "Св. Богородица" в Светата гора бе сринат и на мястото му беше издигната една къщичка- теке, около което турците си правеха на открито общите молитви. На турците, главно на ханъмите, Света гора служеше като любимо място за разходка. Гората чрез тесни неправилни пътеки бе едвам проходима за хора. През пролетните и летните дни тя често се оглушаваше от песните на младите турски девойки и ергени. На върха на Света гора бе сложено топчето, което по байрами и рамазани с гърмежа си известяваше на правоверните часовете за отговяване и за молитва. Отделена от българските махали чрез реката, Св. гора бе направена по този начин недостъпна за българите, както им бе недостъпно и всяко място, което възбуждаше у българската душа спомен за българската държава, за българското величие. Като станаха господари на града, турците оставиха българите да живеят в Асеновата махала, където се прибра и висшето духовенство, както и на запад от стария град, където живееха някои от болярите. При увеличаване числото на българите от раждания или по-често от прииждания от другаде (из балканските села), за тия се позволи да си строят къщи само на запад от стария град, по урвата, която прави продължение от „Картал-баир“, и която бе наречена „Варуш“. Освобождението завари българските махали да се простират на запад от Градския дом до бариерата при Дервентските порти и малко по-насам от „Паметника“/Паметникът на обесените/, от където, като се тегли линия нагоре към църквата „Св. Атанас“/днес Св. св. Кирил и Методий/
и надолу към чешмата „Дервишка“, ще се получи западната черта на града. Вън от тази черта се почваше Марното поле, върху което нямаше никакви постройки. Нагоре от „Паметника“ имаше турски гробища, близко до които, на тъй нареченото „Хорище“, погребваха обесените български въстаници. Сегашното здание на пожарната команда, без наблюдателната кула, беше помещението на турския телеграф и поща. Мястото на сегашната девическа гимназия бе оградено и служеше за спиране на пощенските кола и коне; тази ограда се наричаше „Шеркет“. При началото на града, под „Паметника“, беше градското бунище (боклук), което заемаше пространството от „Горните“ до „Долните порти“ (тъй се наричаха западните входове на града). Върху това бунище биваха посичани осъдените на смърт разбойници, а над него, на дясно от пътя, там, гдето сега се издига Паметника, в последните години на турското владичествуване се поставяха „дараджите“ за бесене на въстаналите за свободата на народа си българи. Околовръст градът бе ограден с дълбоки окопи (шанцове), наречени шарамполи. Части от тия шанцове личат и днес в Светата гора и около входовете на града. Тези шанцове са копани от гражданите, които влизаха в тях, а от там с оръжие са отблъсвали кърджалиите, които на чети от по няколко стотина души 20 и повече години наред (от 1792 до 1811 па дори и до 1816г. под името капасъзи) са нападали села, паланки и градове, за да ги грабят и обират, а жителите да безчестят. В Търново кърджалиите от страх не са смеели да влязат, те са сполучили да докачат само края на Долната махала, да опленят някои къщи и ограбят църквата Св. Димитър. Обаче, в околните паланки и села (Габрово, Трявна, Дряново и др.) те са влизали и там са оставали по няколко дни, като са разгонвали хората по разни посоки. Тъй, в 1798г. те опустошили близкото до града село Арбанаси (отстоящо на 3 км.), като принудили много от жителите му да избягат във Влашко. Марнополската махала беше съвсем отделена от града и съставляваше предградие на последния. Марното поле служеше на турската войска като място за лагер (мястото на сегашните казарми) и за стрелбище. В средата му, покрай Габровското шосе (тъкмо срещу сегашното шосе за Св. гора), имаше турски гробища, оградени с дълбоки ровове. Къщите в града бяха по-гъсто разположени, отколкото са сега. Поради това и улиците бяха по-тесни и много криви. Понеже къщите с горните си етажи се издаваха над улиците, последните бяха прихлупени и мрачни. Дори улиците, които минаваха през главните чаршии (Баждарлък, Турската чаршия), и те бяха такива от шатрите, които се издаваха твърде много от стрехите навън. Тук-там из града се забелязваха големи обществени и частни здания, които обръщаха върху си вниманието на пътника. На първо място личаха конакът, джамиите със своите стърчащи нагоре минарета и църквите от които някои с кубета и кръстове върху тях. Конакът бе всред града, между турските и българските махали. Той бе старо здание, прилично повече на хан, с голяма порта, която се затваряше със здрави двойни врати. Пред конашката порта всякога стояха двама стражари с пушки; те пазеха входа и отдаваха с пушките си чест на всеки големец, който влизаше или излизаше от конака. Този конак в 1872год. бе съборен и на мястото му се издигна нов конак, изработен по план, съставен от търновският майстор, известният самоук—„инженер“, Колю Фичето. Този конак е сегашният Градски дом, в който във време на въстанията през 1876год. се съдиха въстаниците и от тук се изкарваха за бесилките, а след освобождението ни се извършиха важни политически актове. До конака, на юг от него, се намира каменният затвор, който през 1876-77год. изсмука здравето на много млади и стари български мъже, обвинени в бунтовничество против турската държава; на изток от него, на мястото, където сега е финансовото управление, се намираха казармите на местните турски войски, а още по на изток, където е сега читалището „ Надежда“, — турската „кадийница“ — широко и мрачно здание, което след освобождението ни служи известно време за казарма на новосъздадената българска войска. Джамиите бяха 21. Пет от тях обръщаха вниманието на човека: 1) Джамията на Хисаря, наричана от българите джамията Св. Петка, е една от забележителностите на града. Тя обръща вниманието на всеки българин по своята хубост в архитектурно отношение и по своето историческо значение. Тази джамия бе единствена на цялата турска махала Хисар. Между българите за нея се приказваше, че била царската църква „Св. Петка“, в която се покоили мощите на Св. Параскева (Петка) от Епиват, пренесени с голяма тържественост в Търново от Ивана Асеня II. Тук тези мощи се пазели, поставени в ракла, и всеки болен, който се е доближавал с вяра до тях, получавал е изцеряване. След превземането на града от турците мощите били изпросени от Срацимира, Видинският владетел, занесени във Видин, а от там в Сърбия, и най-после, в гр. Яш, където и сега се намират. До самата джамия се надигаше сравнително високо минаре, което не се отличаваше с голяма устойчивост: то често се събаряше, навярно, под влиянието на земните трусове. В това срутване на минарето българите виждаха протест на Светицата, която не желае да се издига минаре там, където са лежали нейните мощи, както и признак, че скоро ще падне турското царство (вечното тяхно бленуване). Под влиянието на това народно вярване минарето бе сринато след освобождението на града от турците. И кубето, и минарето на джамията бяха покрити с куршум и отгоре се свършваха с позлатени полумесеца, поставени на металически пръти. В турско време българин не можеше да се доближи до тази джамия; обаче тя, като сложена на високо място, отдалече се виждаше, както от всичките краища на града, тъй и от всички пътища за града. Гледането на тая църква—джамия подигаше омразата във всяка българска душа против вековния тиранин, като караше всекиго да иска да се освободи от положението на „турски рая“. Днес тази джамия е малко попреправена от военните власти, на които служи за склад на амониции. — 2) Джамията «в Долната махала, наричана от българите джамията Св. Четиредесет мъченици, е също забележителна по своето историческо значение. Тя се казваше между турците „Теке джамиси“. В нея бе запазено старото положение на църквата до 1860 год., когато някой-си хаджи Юмер е преправил онази част, която служи за църква. Този турчин развалил сводовете на църквата, снел капителите от каменните стълбове, като ги сложил за бази на дървените стълбове пред северната стена, където отворил и врата за входа в джамията. По този начин църквата била приспособена за джамия, като станала по-висока и по-светла. Хаджи Юмер е искал да изхвърля и мраморните стълбове, но бил спрян от мютесарифина. Западната част на църквата (притворът), който има малко-много готически стил, бил превърнат в баня на „Шеиха“, който сега наглеждал джамията. Входните врати на тази част били зазидани. Фреските бяха покрити с мазилка от вар, обаче мраморният стълб в църквата с Асеновия надпис и гранитният с Мортагоновия надпис си останаха непокътнати. На някои от другите стълбове има драскотини с турски думи. Отдясно от входа на джамията (сега отляво на входа в църквата) се намираше гроб, отгоре на който имаше един и половина метър висока покривка, облечена в зелен плат с жълти ширити по края. Това е бил гроба на някой-си Махмуд- Фехти, за който се казваше от турците, че превзел града. Отстрани и надясно до джамията, към стълбата за средната част на сградата, се издигаше едно низко минаре, което често се събаряше и поправеше и събарянето на което българите пак своеобразно си обясняваха. Когато при една поправка са разкопавали за по-здраво полагане основите на минарето, изкопана била една гробница с подземен вход. В тази гробница са били намерени мощите на св. Илариона Мъглински. В същата гробница, се разказваше, са били погребвани български царе, царици и членове от царското семейство. Когато българите минаваха покрай тази църква — джамия, те скришом се кръстеха и се молеха Богу по-скоро да им помогне да се избавят от турците. Описаните две джамии будеха заспалия патриотизъм в душата на всеки българин.— 3) Куршумлията джамия бе една от най-големите. Тази джамия която бе грамадно каменно четвъртито здание, с високо минаре (35 —40 метра), се издигаше върху мястото, където сега се построи зданието на държавната мъжка гимназия. На всяка стена тя имаше по три реда големи прозорци (разположена на етажи) и отгоре на зданието— издигнато високо голямо кубе, сложено върху тия четири стени. Околовръст кубето бяха наредени един до други големи прозорци. Както кубето, тъй и минарето, бяха покрити с куршум. И едното, и другото се свършваха на върха си с остриета, на които стърчаха златни полумесеци. Входът за двора на джамията бе откъм улицата, която минава на север покрай новопостроената гимназия. Надясно от двора, до самия път, имаше гробища, украсени с големи изписани с позлата надгробни плочи и върху тях прави изпъстрени с надписи турски паметници. В тези гробища погребваха паши и заслужили турци. Посред двора бяха наредени едно до друго 7 чешми, на които турците извършваха своето умиване преди влизането си в джамията. В североизточния ъгъл на двора се издигаше отделна яка каменна сграда с две големи стаи и под тях дълбока изба, които се заключваха с големи куфари/катинари/. Тук се съхраняваше една от големите турски библиотеки с голям брой ценни книги, от които повечето в хубава разкошна подвързия. По разказите на турци, част от тези книги са били с религиозно съдържание, част са били с историческо. Между последните е имало и такива, в които са били изложени събитията от самото завладяване на Търново от турците до изгонването им от него. Тази библиотека се пазеше и уреждаше от особен ходжа, които се ползваше с голям почит и уважение. Той се смяташе за учен турчин. Когато градът се превзе от руските войски в 1877г., помещението на библиотеката, като турско, се разби, книгите бяха разграбени и разхвърлени по подовете на джамията и улицата. Не се намери ни един българин или русин, който да тури ръка на тази ценна за историята ни библиотека, и да я запази! Няколко седмици под ред се изнасяха книги из това съкровище и като турски, късаха се по улицата или се продаваха на бакалите за овиване на пипер, маслини и др. Улицата от тази джамия до конака беше постлана с хартии, изпъстрени с черни, червени и сини турски писмена. — 4) Сарашката джамия (наречена тъй, защото от двете страни на улицата, която минаваше под нея за Хисаря, бяха наредени сарашки дюкяни), освен с големината си, с друго не обръщаше върху си внимание. През освободителната война тя послужи най-напред за казарма на съставеното в града българско опълчение, сетне за помещение на пленените в Балкана турски войници и, най-сетне— за казарма на окупационните руски резервни войници. До тази джамия, на изток, се надигаше кулата за градския часовник. И джамията, и кулата безцелно се съсипаха, за да разширят и така просторната турска махала, а градският часовник се окачи на камбанарията при църквата „Св. Никола“. Между тия две джамии (Куршумлията и Сарашката), там, където сега е дървената стълба, отдясно за хисарския път, се намираше гроба на някой си „Адил-баба“, когото турците много почитаха. Казват, че тука е била паднала отсечената глава на онзи жид, който бе предал града Търново на турците. — 5) Джамията над Средната баня, в двора на която бе погребан онзи юначен турчин, който пръв се бил хвърлил в крепостта Хисар при щурмуването му на 17юни 1393год. За големината и формата на турските бейски къщи, наречени конаци, може да се съди по запазеното и до днес здание на Етхем-бея, което е притежание на града и временно служи за помещение на мъжката гимназия. Повечето от тия къщи, както и всички почти турски къщи, днес са срутени.  Турците напуснаха града между 20—24 юни 1877 годи­на. Когато се пръсна слухът, че руските войски са на път за Тър­ново, турските семейства избягаха с най-необходимите си домашни принадлежности, като оставиха всичкото си имане на произвола на съдбата. На 25 юни 1877 година в града имаше само турска вой­ска от 1500—2000 души. Градът се намираше в разпореждането на отредени от турския паша български доброволни стражари, които бяха оригинално въоръжени. Този същият ден избягалите турци има­ха намерение да заведат жените и децата си в Тозлука, на по-безопасно место, да се върнат в града, да го ограбят, а българ­ското население да изколят. Техният план бе схванат от бълга­рите и затуй между последните владееше голям страх. Няколко по-смели търновци явиха на руските войски плана на турците. На 2 часа след пладне на 25 юни руският авангард се отзова на „Орловия връх“ (Картал-баир), постави два топа и почна да стреля в тур­ската войска, която се бе укрепила със своите четири топове в табията /укрепление/ над Светата гора. Стреляното от двете страни се продължи два часа, докато се подбиха двата турски топа. След това донски­те казаци прегазиха Янтра при „Белянка“ и се нахвърлиха на тур­ската табия. Турските войници в безпорядък избягаха по шосето Кесарево—Шумен, като оставаха по пътя си всичко, само и само да си спасят живота. В 4 часа след пладне камбаните възвестиха на гражданите влизането на русите в града. Мало и голямо излезе да ги посреща. Пред конака се бяха събрали и деца, и мъже, които със сияещи от радост лица гледаха на руските пълководци и тяхната свита, като си късаха и хвърлеха от главите омразните тур­ски фесове.
Посрещане на руските войски във Велико Търново. Художник Григор Спиридонов.


Описание Сума
Дарение BGN