Търновските бани

През 14 век Търново е завладяно от османските турци, които идват със своята култура. Тогава на дневен ред идва турската баня, наречена “хамам”- арабска дума. Тя произхожда от корена "хамма", който съдържа значенията- стоплям, загрявам, горещ съм, къпя се. Оттук думата хамам се употребява като общо название на баня. Османската аристокрация си имала собствени хамами в просторните си конаци, но съществували и няколко обществени бани. За къпане гражданите ползвали бани, разположени в турската махала и по течението на реката. Те били три, именно: Баш-хамам (Главната баня), за която се знае по предание, че била църква, тя била най-голямата и най-удобната баня; Средната баня, която е с отделение за мъже и за жени, и Мостенската баня, която е при Турския мост. Първата била частна баня, а последните две — градски.  
Според преданието банята Баш-Хамам по време на Второто българско царство е била черква посветена на св. Богородица. Ф. Каниц дори пише, че по нея имало следи от фрески, без обаче да уточнява какво е било изобразено на тях.
Мостенската или Мостовата баня се издигала до моста на Феруз бей (най-стария мост запазен и до днес, свързващ квартала “Света гора” с града), съборена по време на земетресението от 1913г.  Средната баня се намира на запад от Мостовия хамам.  
Колкото до т. нар. Шишманова баня се предполага, че е построена към втората половина на XIV век или след 1371г.. Произходът на нейното название не е известен. Шишмановата баня е подробно проучена от Йордан Алексиев. Той я локализира между манастира “Св. Богородица Темнишка и манастира при църквата “Св. св. апостоли Петър и Павел”, намиращи се на левия бряг на река Янтра. Според манастирските устави баните към манастирите е трябвало да се строят извън очертанията на манастирите (Оrlandos 1958: 97-99). Л. Миков пише, че това му дава основание да смята, че Шишмановата баня е била най-вероятно манастирска баня, което пък означава, че тя не би могла да има “подчертано обществен характер”. Разгледаната от Йордан Алексиев композиция на банята и публикуваният от него план, отразяващ разпределението на банята след цялостни разкопки свидетелстват, че Шишмановата баня е била построена до голяма степен според византийската традиция в банската архитектура. Шишмановата баня се е състояла от няколко помещения и е имала хипокауст, който в римската архитектура е подподово отопление, при което подът на сградата е повдигнат на равноотдалечени колонки от зидани тухли или керамични тръби, между които циркулира топъл въздух от специално изградени за целта пещи. През 1986г. при проучванията си археологът Йордан Алексиев разкрива продълговато помещение с огнище и резервоар за топла вода. То е покрито с цилиндричен свод, има две помещения за къпане и още едно по-малко помещение, най-вероятно съблекалня. Архитектурната ѝ уредба наподобява класическа римска къпалня.
 Първите известни сведения за Шишманова баня са от 1893г., когато Карел Шкорпил я нанася на картата, която прави за Търновград. През 1906г. арх. Георги Козарев публикува в списание "Известие" описание на средновековната сграда, в която има голямо помещение с ниши и корита, чиито останки са застроени със сгради. През 1983г. сградите са били отчуждени, а собствениците им - обезщетени. Шишманова баня е обявена за паметник на културата още през 1964г.
След Освобождението банята Баш хамам става общодостъпна за всички търновчани. Освен огромната купчина от пособия за баня (пешкири, гребени, домашен сапун, къс хума, оцет, тас за вода, спаржа, налъми), още от предния ден се подготвял един голям гювеч (с месо и зеленчуци), за да може търновеца геройски да посрещне голямата умора от къпането. Ходенето на баня, описва в спомените си Сава Русев е било събитие, придружено със специален ритуал. Събирали се няколко приятели,, приготвяли един голям гювеч и начело с музиканти, наметнати с хавлии и опечения гювеч отивали на баня. След окъпването ядат и пият на търкалото, а от там вече кефлии отиват в шантана, за да довършат веселието.
Сава Русев разказва: "Една от придобивките за града скоро след 9 септември 1944г. беше построяването на модерна баня в центъра на града. Освен общите канални в двете отделения имаше и вани семейни, както някогашните чифте хамами. При вземане билет за вана касиерът и разпределителните при ваните изискваха паспорта на клиента по понятни причини. Един ден дядо Илия, който беше на 82 години, и жена му баба Недка, горе-долу на същата възраст, решават да ползват тази придобивка. Вземат бохчата с чисто бельо и полека-лека, куцук-куцук, тръгват за банята. Когато стигат до вратата на банята, баба Недка се стъписва уплашена и пита дядо Илия: Взе ли бре, Илия, паспортите? Дядо Илия смутен почва да пребърква джобовете и като намира паспортите, и двамата се успокояват, въпреки че нито касиерката, нито контрольорът им ги искал."

Източници: Пътеводител на В.Търново от 1907г., "Османски обществени бани по българските земи (XV-XX век)- Любомир Миков, http://bg.theoldcapital.eu и книгата "Спомени и анекдоти за великотърновци" от Сава Русев
Грета Костова-Бабулкова

   

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ Generated image

Облекчение водната криза във В.Търново

Статия из търновския вестник "Янтра" от 1935 г.
Безспорна истина е, че изобилието на чиста вода за едно населено място е необходимост и от голямо значение за неговата хигиена. По този въпрос е излишно да се спори. Затова ръководните лица винаги са поставяли въпроса за водата за разрешение. Благоприятното му разрешение обаче, зависи най-вече от средства и извори.
Управата на нашата община е поставяла въпроса за водоснабдяването на града за разрешение, обаче поради многото средства, необходими за пълното разрешение на въпроса, задоволявала се е с частични водоснабдявания. Това, обаче, не е разрешило кризата от чиста вода за пиене. Такава се чувствува и общината е принудена да спира чешмите, не само из улиците, но и в къщите, и да ги пуща само по няколко часа от денонощието. Страдат гражданите, страда и хигиената на града, намалява се реномето на града като курортно място. Трябва да се направи нещо. Посочват се проекти за пълно водоснабдяване на града, неосъществими по посочените по-горе причини. Не може ли да се направи нещо, в което да се облекчи до висша степен кризата за вода в града ни и то с малко средства?
Ние смятаме, че може това да стане по следния начин: гражданите да се ограничат да вземат чистата вода само за пиене и готвене, а за миене, пране и др. проливания да използват дъждовната вода. За целта всеки гражданин да си направи щерна за дъждовна вода, която не ще струва кой знае колко средства, а и време за строеж е сега. По този начин консумацията на чистата вода ще се намали, тогава ще има вода във водопровода и не ще има нужда да се спират чешмите, а гражданите ще имат, при сегашното състояние на водопроводите винаги чиста вода. 

Явно  строенето на такива щерни е било препоръчително за търновци, защото в двора на нашата къща има построена такава, направена навремето точно с тази цел.
Грета Костова- Бабулкова
 

Мармарлийски идилии

Из общински вестник "Велико Търново"-1935г.
Мармарлия е една красива чешма с пет постава край В. Търново, която се слави със своята изобилна и вкусна вода. Лозята край нея се казват Мармарлийските лозя, а ридът, който почва от Устието и стига до Синия вир, се нарича Мармарлийски рид. Бирената фабрика на Славчеви взема от тук вода за своето производство и затова се нарича „Мармарлия". Един чер коларски път води от чешмата право към хребета. Там човек се озовава над отвесни скали, високи повече от 50 метра, отгдето гара В. Търново се вижда като детска играчка, а тренът — като малко гущерче, което пълзи по Дълга-лъка, за да поеме пътя нагоре към Балкана. Тук в старо време е имало стражарница, за да пази Устието от зли люде. Вечер, понякога дори до разсъмване, смесени групи с китари, мандолини и песни отиват към скалите, за да се любуват на красивата природа, обляна с лунна светлина.
Една широко отворена котловина, образувана от Орлов връх и Мармарлийския рид, е покрита с лозя и овощни градини. Цял ден тук има слънце, прохлада и въздух, напоен с аромата на хиляди горски цветя. Повече от 300 вили са разхвърлени в тази котловина, а някои от тях са и исторически. Ето тази над чешмата е била някога на хаджи Минча. Не далеч от нея той бива убит от арнаутски куршум, благословен от търновския фанариотски митрополит. Под нея е тази на хубавицата Малтичка, за която Каравелов казва в една от своите повести, че търновци обичали да се хвалят с нейната песен. Горе на равното е колибата, в която бившият български цар отпразнува своята сватба. А той е един добър естет.
*
* *
 Било в турско време. Един неделен ден калевраджията дядо Иван се чуди, къде да отиди на църква ли, или да обходи своето лозе. Мислил, мислил и решил да остави Бога за някой по-лош ден, а този прекрасния да прекара сред природата. Взел си шишенцето с гроздовица, една краставичка и се разположил под една черница—бробонка да се почерпи и налюбува на хубавия плод по лозите. Черпил се, гледал, по едно време едно нещо отзад го бухнало по гърба, че чак извикал. Обърнал се, гледа — няма нищо. Седнал пак да се почерпи, но нещо пак го нахъндило здравата по гърба. Обърнал се пак и вижда един голям зъл-смок-стрелец, че като си плюл на краката надоле, оставил и ракия, и калпак, и единия си калевър, сменил в къщи изпотените си гащи, пийнал набързо водица от огасени въглени за страх и отишъл на църква. „На ти те бе разходка с ракия, а забравяш Бога“ — се укорявал добрият стопанин и правил кръстове пред всички икони.* * *
Не много след освобождението на най-високото място на Мармарлийския рид имаше малка каменна колиба само с едно прозорче. Там живееше лете обичаният от всички чичо Петър ластара. Живееше си той в своята малка колибка, а храната си делеше с един смок и горските невестулки. Даваше им кокалчета, а понякога млечице и трошички. Един ден група роднински деца отиват на гости у самотният ерген, за да похапнат малко черешки. А те са тъй вкусни! По едно време едно от децата пищи от черешата и вика с цялото си гърло:
- Олеле, чичо! Един смок ще се покачи на черешата!
- Стой, сине, на черешата. Не мърдай. Аз ида.
След малко пристига, а смокът дигнал глава, се готви да се увие в дървото.
- Бре магаре! Сега ли намери да идеш за череши, че да плашиш децата, ха? Бърже да си отидеш, че знаеш ли? — гълчи той своя другар — смока. Последният извива глава, гледа своя господар, след което поема пътя към близката горичка. Децата вече не парнаха към черешата. Днес от колибата на самотника има само купчина камъни и къпини над тях. Това са, драги читателю, неща отдавна станали. Днес мястото е облагородено с хубави лозя, овощни градини и една от друга по-красиви колиби. Днес и помен, дето се казва, няма от тези гадове. Безобидни байновки се срещат още, но те са най-добрите чистачи на всички гризачи и змии. Преди няколко години едно семейство летува в своята вила, що е над самата чешма. През деня на свети Иван Брулля става орехоберът. Из всички лозя се чува глъч, смехове и песента на дългия прът. Красивата и стройна осемнадесет годишна слугиня обува едни вехти панталони, покачва се на грамадния орех, що покрива целия път, а клоноветe му стигат дори отсрещното място и зачесва oрexa. Отдолу минават разни летовници. Законът по колибите позволява в такъв случай всеки минувач да си чукне три-четири ореха, а ония, които падат в съседното място, са право на съседа. По едно време минава една млекарка от Чолаковата-махала и вика, за да я чуят по колибите, че носи мляко. Един орех тупва отпреде ѝ, вторият — в млякото, третият я чуква по главата.
— Брей, магаре! Де не закачаш чуждите жени, кога си вървят по пътя, че като оставя кобилицата и ще почна с камъни, няма да те свърти на дървото. Магаре с магаре.
— Ха, ха, ха — се обажда един женски глас чак от върха на дървото.
— Бах, марии .... То било жена, мари? .... Защо си обула тези гащи, мари? — се чуди млекарката, поставила една ръка на очите си.
— Я, какво взела да ме пита? — отговаря девойката от ореxa, и пъртът отново запръщява по клоните.
Млекарката се чуди още малко, събира няколко ореха и поема пътя надоле към чешмата.
 
 * * *
Един ден иде в колибата пазачът на лозята Христо, за да си побъбрим малко уж, а повече да поопита хубавата ракийца, на която е голям любител. Той е едно ниско човече с тънък глас като на жена. Сядаме на една неподвижна пейка: той в края, а аз към средата, И почна бъбривото човече да разправя: как бил в 18-и пехотен полк, еди коя си рота, как хванал в плен един французин, като го изненадал; друг път хванал двама англичани, като спели; а трети път заобиколил цял взвод гърци, че като ги подплашил с една уж команда, едва избягали сиромасите. Разбирам ловджия да ме лъже, то си е в реда на нещата — истинският ловджия знае най-хубаво да лъже, ама пъдар да ме лъже, това вече не е в реда на нещата. Такъв лъжец и Господ не обича. В това време пристига един от домашните ми и ме пита нещо. Аз ставам. Едната страна на пейката се надига и аз чувам нещо зад мене да вика с тънък гласец:
— Чакай бе ... . Чакай бе.
Обръщам се, няма пъдарят. Търся го под пейката, търся го над пейката — няма го. Ами сега? Поглеждам надоле и виждам, че буренът се разтваря и едно кълбо—човек презглава се търкаля и вика да го чакат. Бре, ами сега? Хеле по едно време кълбото се спря и първата му работа беше да си опипа главата за кръв. Няма нищо.
Ей че щях да се търкулна-а, извиняваше се сконфузено пъдарят, като стоеше още всред бурена да си почине. — А бе то, кажи го, че се претърколих, ама нали няма нищо?
Едвам се въздържахме от смях, защото в такива моменти на пострадалия човек притъмнява на очите и може да наругае, и да удари смеещия се. Проклетата пейка. Разковала се от едната си страна и после цяла пертурбация. Какво стана после с нашия герой? Уволниха го, и си пое стария занаят — лодкар на Янтра срещу гарата. Една вечер се напива здравата и както вървял срещу Шейтана, паднал от шосето и се гурнал в студените води на Янтра, Намериха го след три дни и го погребаха по царски — с военната музика. Бог да го прости! Малко обичаше да послъгва, но с това нищо не пречеше на лозето.
 * * *
Да се говори за търновските лозя, без да се спомене за нейния най-мил певец, авлигата, това значи да говориш за една страна, а нищо да не кажеш за нейните обитатели. Това е една пойна птица, която съперничи на славея. Тя е малко по-дребна от домашния гълъб и от ранна утрин до късна вечер огласява околността със своята мелодична песен. Понякога цвърчи, но обикновената ѝ песен е като на сладкопойния дрозд: бавна, благозвучна, с отмерени интервали. Като че ли се запитват и отговарят само с песен. Авлигата е една от най-красивите нашенски птици. Цветът на перата ѝ е ясножълт. У мъжкия само края на крилата, крачката и човката са черни. Женската е жълта само отдолу, а сива отгоре. Кога легне в гнездото си, сивият цвят по гърба я пази от окото на хищните птици. Тогава мъжкарчето кацва в края на клона, люлее своята дружка и пee. Така люлее той и своите малки рожби. Ако има нещо най-интересно в тези птици, това е тяхното гнездо. То е свито в някоя вилка (чатал) в края на дълъг клон от 4—5—6 метра. Изплетено е от жилава трева, рафия и конци, които така майсторски са навити около клончета, че човек не може да повярва, какво това е дело на едни невинни и тъй красиви птички. Тогава вятърът може да си вee, колкото иска: гнездото е здраво прикрепено. Най-слабият ветрец, най-малкото помръдване на тази тъй чевръста птица, и гнездото се люлее, От там и народното вярване, че авлигата люлее и пеe над своите малки, тъй както добрата и мила майка прави това на своята свидна рожба.
Ив. Йорданов 
Из общински вестник "Велико Търново"-1935г.
Грета Костова- Бабулкова

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ Generated image

Чешмите на старо Търново

В Пътеводителя на Търново от 1907 г. пише, че " Търново през Възраждането било доста изостанало. Като общо правило турците обичали да заемат ниските части на градовете, обикновено край реките, гдето водоснабдяването било по-леко, а високите и безводни места давали на българите. Търново в това отношение не правело изключение — градските чешми били разположени предимно в турските квартали. Те били каменни, покрити отгоре с керемиди, плочи или съзидани вътре в самите дувари. Кладенци имало в най-ниските части на града — по Френк хисар, а малки чешмички, с извори на самото място, в много къщи. Лете те обикновено пресъхвали. Останали оттогава са Сарафкината и Цоцкината чешма на улица „Гурко", По-големи чешми в града били: Херемската, чешмата на Баждарлък, на Зеленчуковия пазар, на Халваджийекия баир, Мармарлия, Качица, Бояджийската, Карталка, двете Лака, Каменец, двете чешми на Ксилифор и чешмите на Фанка, Белянка, Зеленка и Дервента. Канализацията на града също не била уредена добре. Търновци се снабдявали с вода за поливане главно от реката, а за пиене от чешми, чиято вода често била замърсена поради шупливите пръстени кюнци. След освобождението вече градът в  хигиенично отношение е поставен много по-добре отколкото в турско време. Премахнаха се старите чешми с хавните и са направени нови, металически, с пружини. Водата чрез железни кюнци се събира в резервоар и от там по железни тръби се разпраща по чешмите в равните части на града. Тя е достатъчна за пиене, но недостатъчна за всички домашни нужди. Недостигът се попълва от водата на Янтра."
"През сушавата 1918 година Кирчевата чешма спаси града от жажда. Тя единствена не пресъхна. Но на голямата опашка често ставаха сбивания с кобилиците, кривяха се менци, чупеха се стомни, а понякога и глави. Военните туриха часови край чешмата, за да въдворят ред сред тълпата...“ - разказва в спомените си великотърновецът Йордан Муздраков. Животворните чешми са част от историята на старата столица. Те са част от живота на почти всяка малка уличка, на всяко завойче, сътворени от ръцете на майстори от миналия или дори по-миналия век. Били са единственият източник на така необходимата живителна питейна вода и затова търновци с особена почит и внимание се отнасяли към тях. Някои от чешмите са построени от благодетели, други - в памет на събития и личности. За съжаление голяма част от тях вече ги няма. Останали са само спомените на най-възрастните жители на града и описанията в литературата. Димитър Багрилов (1866-1940г.) - изявен търновски художник, учител и общественик, на страниците на местния печат с голяма любов описва чешмите и по-точно неговото обяснение за произхода на имената им. Една от любимите за търновци, както и за бележития творец е „Мърмърлия“ - „Когато пораснах и бях ученик в класовете, постоянно ходех с баща си на лозе. Един ден бях пак при чешмата Мърмърлийка. Тъй като водата идеше от 4-5 метра височина на продължение 12-15 метра дължина, произвеждаше шум, чуваха се различни - гласни звукове. И всекой човек, който отивал да пие от чучура, на чешмата от каменната канавка, както тогава се пиеше вода по чешмите, чувал това особено клокочене, което на всяка чешма го немало, и се запитвал: какво мърмори отвътре и естествено от там е произлязло да се именува чешмата Мърмърлийка. Сладката студена мърмърлийска вода е текла по българските грънчарски кюмци с векове, мърморала е и хладила жаждата на нашите прадеди, деди, майки и бащи“. Като спомен от тази чешма днес е останало само наименованието на улицата - „Мърмърлийска“. Живописен е разказът на Багрилов за друга изворна вода, която бликала на повърхността на каменното плато от една малка пукнатина на скалата. „Не обръщали внимание хората на тази вода. Отичала се тя по-доле в тръпчинка на скалата и се губела в пукнатината ѝ, но и колкото вода да се събирала в тръпчинката, уталожвала е жаждата на пастирите и животните. Лятно време, през горещините, скалата се напичала и водата се губела, т.е. изпарявала. Добри хора взели, че посекли от извора по скалата тясна канавка, дълга 10-15 метра, да изтича водата на края на скалното плато и да пада от височина един метър. Понякога водата едвам течеше, колкото държилото на житна сламка. Посещаваха я хората на минаване край нея, също и водата, като изтичаше от канавката на чучура, правеше фуски, и то вследствие напичане на скалата лятно време от слънцето. Пукаха се тези фуски и давеше се водата и правеше едно фъфкане гласно и от там произхождаше името на чешмата „фъфлийка“. Единствено спирка „Качица“ на днешната улица „Никола Габровски“ напомня за някога съществувалата с векове изворна чешма. И за нея и наименованието ѝ Багрилов има своето обяснение „Наречена е тъй, защото нещо преди 200 години там, около този извор, са се заселили турци от околните български села, т.нар. „качаци“, бежанци от селището Качаци", и от там "Качашката чешма". Колко още много чешми са останали затрупани вследствие на по-новото строителство. Няма я „Лошата чешма“, предвидена само за добитъка (в района на Старата автогара), няма я и чешмата с минерална вода, която заради миризмата наричали „Пръдливка“ на ул. „Зеленка“. „Сладката“ и „Жабовата“ отдавна са останали затрупани при строителството на Мебелния завод „Победа“, а „Каменната“ е в основите на блоковете по ул. „В. Левски“. Колоритната „Шайтанова чешма“, на която присовските моми и дебелските булки си измивали краката, преди да стъпят на калдъръма закъм търновския пазар, отдавна е изчезнала. Само спомен е и „Беляковската чешма“, на която съгражданите ни се събирали по Еньовден. Чешма е имало и зад жп гарата, и под Стамболовия мост, останала под основите на хотел „Велико Търново“, и зад някогашния „Летен театър“, и във Френкхисар под Балдуиновата кула. Легенди се разказват за извора в района на Бирената фабрика, известна като „Сарафкината чешма“. Доста на брой са и т. нар. марнополки - чешмите в едноименния район, най-известна от които е „Кирчевата чешма“.
И днес, ако минете през главната улица, при т. нар. централна спирка (под „Къщата с маймунката“), ще забележите наличието на постоянно течаща, макар и слабо, вода. Там се е намирала красива каменна градска чешма с чудесна изворна вода. Особено очарование на историческата улица „Гурко“ придава ромонът на петте запазени чешми. Най-интересна е тази, изградена в каменния цокъл на уличната фасада под известната Венкова къща. Чучурът ѝ излиза направо от каменен блок, поставен в градежа на стената. Запазена е и плочата с надпис „Поп Васил махалеси, 26.X. 1873“, даваща сведение за името на махалата и датата на строежа на чешмата. Оцеляла е и „Йоновка“. Този извор спасявал стотици великотърновци, живеещи в този район, от безводието през 60-те и 70-те години на миналия век. Разположена е под парка „Габровски“, в близост до магистралата София - Варна. Площадната чешма до сградата на бившия Окръжен съвет и до днес е един хубав пример за съчетаване на съвременната малка архитектура с общата визия и дадености на района. Тя спасява от жажда хилядите туристи на града и крепостта „Царевец“. Някога пред хижа „Трапезица“ на самата крепост също имаше чудесно оформена в архитектурно отношение чешма. За да бъде пълна представата за чешмяното богатство на Велико Търново, трябва да допълним с Дервентската чешма, от лявата страна на хотел „Велико Търново“, четирите чешми в красивата местност Ксилифор край Търново - Голямото и Малкото лако, тази по стария път за кв. Чолаковци. Една от най-популярните чешми на болярския град е до сградата на Общинския съвет, която придоби нов, модерен архитектурен вид. Всяка една от изброените чешми си има своята история и своето име. Някои от тях са изградени от изкусни майстори, специализирали се в градежа само на тези благодатни съоръжения, без които е невъзможен животът. Демонстрирали своя занаят в архитектурно и строително отношение. Да не забравяме, че чешмите били и място за социални контакти. Там се виждали старите търновци, там общували, коментирали своите и тези на града проблеми, събирали се в празник и делник, излизали на разходка и пикник. Днес кой се сеща за тези благини на природата!
Източници: Пътеводител на В. Търново от 1907г., книгата "Велико Търново през вековете", статия "Принос към проучване бита на Велико Търново през епохата на Възраждането", стр.249 с автори: Тянка Минчева и Маргарита Спиридонова, книгата „Споменъ за Търново“ на Катя Митова-Ганева
Разгледайте снимки и на други чешми...


ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ Generated image

БОНА ГАНЕВА СТАНЧЕВА (БЯЛА БОНА) (1830-1900)

Родена в семейството на Гани (Ганчо) Витанов Силистринлията, заможен търговец, притежател на хан, участник във Велчовата завера 1835 година. Бона Ганева наследява хана от баща си и заедно с мъжа си Станчо Симеонов работят в него. Ханът е известен в града със своята чистота и голямото гостоприемство на неговите стопани. Тук са отсядали и търговци от Италия и Франция. Чужденци­те я наричали Белле Боне (хубава Бона), а ханъмите в града Бизим Боне. Ханът е давал приют и на руския писател Немирович— Данченко, който е запазил прекрасни спомени от гостоприемст­вото на стопанката. Когато през 1926г. Данченко е отново в Търново, той живо се интересува и за Бяла Бона. Нейното име е свързано с историята на родния ѝ град преди всичко чрез дейността на Търновския революционен комитет. Още от 1867г., без да се страхува от турците, тя носи храна и дрехи на заловените комити от четата на Филип Тотю, а на следващата 1868г. — на четниците на Хаджи Димитър и Сте­фан Караджа. Умело използвала близостта си с турците, които отсядали в хана ѝ, научавала от тях важни сведения, които веднага предавала на членовете на местния революционен комитет. Така през пролетта на 1876г. успяла да спаси докарания от Христо Семидов и Андрей Панталонджията барут. Със сведенията, които предавала на членовете на революционния комитет, тя успяла на няколко пъти да предотврати разкриването на революционерите и от другите градове. След битката в Дряновския манастир през 1876г. укрива въстаниците Величко Драганов от Дичин, малкия Кольо Черния от Мусина и Георги Казанлъчето, Симеон Тревненчето, Зографина и Петър Драганов от Дъскот. Последния снабдява с тескере и подпомага прехвърлянето му в Румъния. Тук през тия бунтовни дни се укриват Стефан Стамболов, Атанас Доктора и Ефрем от Горна Оряховица. На заловените въстаници, хвърлени в Търновския затвор, тя и членките на „Женската община“: Евгения Кисимова, Зойка Станчева, Тодора Недева, Йонка Пенева, Аника Костова, Мариола Василева, Кирияки и Аника Панайтови събират по махалите от населението храна, дрехи и пари. В нейния хан се укриват още Павел Бобеков, М. Манев, Хр. Драганов и др. Независимо от близостта ѝ с турците, често пъти ханът ѝ бил претърсван. По време на Руско-турската война, 1877—1878г., когато на 12 юли в града пристига българското опълчение, тя излиза да го посреща още в м. „Дервент“ с хляб и сол.

Ханът на Бела Бона
Още от първия ден на пристигането си Любен Каравелов отседна в хана на Бела Бона. Наришкин също — но по-късно се премести. Така и са го запомнили търновчани: „Княз Наришкин е пълномощник на Руския Червен кръст. В Търново дойде още в първите дни подир превземането на града. Живее в една колиба (така търновчани наричат вилите си в лозята) по пътя за Севлиево. Любен Каравелов остана в хана. За госпожата беше чувал, беше чел и у Ф. Каниц: „Търново притежава много и обширни ханове. Аз бях снабден обаче с една препоръка от Русе и търсех най-малкия от тях и неговата любезна собственичка, в чиято чест пътуващите галантни италианци го: бяха прекръстили на „Бела Бона“, като се стараеха по този начин да възхвалят нейното име. Наистина нейната красота беше поизбледняла малко в сравнение с времето на покръстването на хана, но нейната добрина към френските гости за радост не бе намаляла.." Видният пътешественик не беше спестил редовете на описанието си за тази снажна българка, като отбелязва няколкото предимства на нейното гостоприемство. От една страна, той споделя: „Напомнящият ни глад ни подгони почти с копнеж към гостоприемния хан „Бела Бона“, където „Мадам“ вече чакаше с известно нетърпение нашето завръщане“. Гастрономическият момент не го е заслепявал, за да види и разбере и другото, на което е бил един малък център покривът на хана: „Аз съм на привършване с разказа за видяното и преживяното в някогашния Царевград. Дните изтекоха в работа, вечерите в хана „Бела Бона“ — бързо, във възбудени разговори, понеже по време на моето пребиваване там се образуваха срещи на западно настроени търновци“. Така пише Каниц за 1871 година. Той е видял онова, което виждат всички, което е предназначено за всички. Въз основа на него е популярността и външната показност, привлекателната сила и магия на Бона Станчева, с които тя върши работата си. В тази светлина се е възприемал ханът „Бела Бона“ и от много българи. „Този хан през 60-те години на миналия век бил най-добре уреденият в града ни и освен място за спане имал гостилница, кръчма, кафене... „Всички търговци, които идели отвън — гърци, турци, както и чужденци — французи и италианци да купуват пашкули, бубено семе, се спирали на Бониния хан“ — се отбелязва и в една от малкото статийки, посветени на тази българка в „Общински вестник Велико Търново“ (бр. 12 от 1935г.). Сцената на бурните исторически събития в Търново след Освобождението е естествено да не отреди място на една ханджийка — пък била тя и Бела Бона. От снимката ѝ, която срещаме в общинския; вестник (бр. 12 от 1938г.), ни гледа спокойно улегнала жена.
Но в паметта на търновчаните — нейни съвременници, се е запазил още един неин порив, в който избуява дълго сдържаното и скривано въжделение: „През време на Освободителната война, когато русите приближили до Търново, 25 юни 1877, Бона сплела венец от живи цветя, излязла в Дервента да ги посрещне...“. Случайните летописци не споменават, или не са видели край маститата ѝ фигура сянката на нейния мъж. Други са били като че ли нейните мерки за достойнство — според големите идеи и революционния порив. Затова съпругът ѝ почти не присъствува в едноактните сценки, които ѝ отрежда историята на старопрестолния град през 60—70-те години. Тя е воин, тя е личност, събудена за политически живот от революцията. Ще ни изненада ли и с друг един, свой жест, който по своему пречупва общото състояние на духовете? Тогава, когато в якобинската атмосфера на двора около църквата „Св. Никола“ се разисква бурно и разгорещено въпросът след Берлинския конгрес — това ли сме, което искаме и трябва да сме, или пак един смазан от ботуша на чужди мнения и интереси народ, когато искрите на първите комитети „Единство“ припламват в Княжеството и в поробените западни покрайнини, тогава Бела Бона, продължила битието си на ханджийка, преправя хана и го нарича „Съединена България“. Тази е нейната възможност да изрази възмущението си, да изрази бляна си — блян на цял народ! Но да се върнем назад във времето — не чак в годините, когато през тайните ходници в хана на мадам „Бела Бона“ влизат апостолите и съзаклятниците, а в дните, когато тук идва Каравелов. По-важното е, че Бела Бона беше слушала за него, беше се възхищавала от обществената му дейност, от писателските му прояви. Колко пъти потайни гости са разгръщали в стаите на хана ѝ страниците на „Свобода“ или „Независимост“, за да заседне в съзнанието и на неуморната ханджийка името и делото на човека,, който ги списваше отвъд Дунав и зовеше на борба. Пък и сега Любен Каравелов разбра „маята“ — Бона Ганева, тази жена с поувяхнала хубост и поукротен мъжки характер, която е възпирала пияници и гуляйджии, но и респектирала паши и чужди консули — родена тук, в старопрестолния град в 1830 година, бе преживяла много. Още в далечното ѝ детство е събитието, което не се забрави от цял народ, не се забравя и от нея — Велчовата завера. Бела Бона се оказа щерка на видния участник в съзаклятието — Ганю Силистренлията. Заседналото в детското въображение беше преминало в кръвта, в черти на характера и мисленето, в постъпките. Каравелов, кумирът на едно цяло поколение, беше дошъл да стори чест на дома ѝ, на хана ѝ — къде по-голяма радост и гордост за Бела Бона в тия дни?.. По-обстоятелствен и конкретен от останалите, които споменават факта, е Добри Ганчев: „Любен Каравелов и той в Търново. Дошъл да уреди въпроса с преместване на печатницата си от Букурещ. Без работа е. Денем или по разходка, или в някое кафене. Около му всякога приятели и познати. В работните часове, кога остане самичък, вика ме на приказка или разходка. Живее на квартира у известната Бела Бона. Отстъпила му госпожата една стаичка в хотела си. Уважава го, почита го много. Затуй го взела в къщата си. На всекиго стая не дава. Вечерно време край него тя прави голям алъш-вериш. Идват приятели да го видят, черпят се, гощават се. Ст. Стамболов му е постоянният посетител. Помирили се бяха, букурещките им ежби заглъхнали. Сега са добри приятели. Други, които посещаваха хотела на Бела Бона, бяха Георги Живков и Жоржо Момчев. Застоявахме се у госпожата до късна вечер. Догде не се приспи на Каравелова и ни покани да си идем...".
Малка и незабележима по главната търговска улица е паметната плоча, която днес отбелязва мястото където е бил и продължава да бъде с духа си-за този, който го търси и има нужда от него-ханът на Бела Бона.

Из книгата "Бележити търновци"- Тодорка Драганова, Цветана Генчева, Йордан Димитров и книгата "Столица на оцелелите"- Иван Радев

КАТИНА ТОМОВА HECTOPOВА- една търновска дарителка

Из Общински вестник "Велико Търново" от март 1935г.- "Една дарителка"
На улица „Гурко“ и „10 февруари" живее една скромна жена, в преклона на своите години, на име КАТИНА ТОМОВА HECTOPOВА. Нейният външен вид не допуска да се помисли, че тя носи в гърдите си златно българско сърце и здраво обществено чувство и съзнание. А това сърце тя носи още от най-ранното си детство, когато е видяла баща си да увисне на бесилката за свободата на България. Когато пламва Панагюрското въстание и цялото Средногорие е с оръжие в ръка, между борците е и Копривщица, родното място на Катина Томова Несторова. В числото на пострадалите за свобода е и нейният баща, а в числото на избягалите деца и прибрани в Пловдив е и тя, тогава 5—6 годишна. Между взетите деца от Пловдив и доведени в Търново е и тя. Според думите ѝ, покойният митрополит Климент, ги довел в старата столица и настанил в Търновския хан. Била взета за храненица от Илийца Шапкалийката, мах. „Св. Богородица“, ул Болярска. Мъжът ѝ имал спиртена фабрика в с. Сергювец, околия Горна-Оряховска. Тук тя стояла три години. Разболява се от шарка, от която болка ѝ се поврежда едното око. За този недостатък тя била напъдена. Тогава я прибира баба Зойка Станевата. Тя изкъпала, почистила и я придала на грижите на женското д-во „Радост“. Последното поема грижата да я настани в някое добро търновско семейство. Такова се указало семейството на Кинтишеви. Баба Зойка Станевата се погрижва и за нейното образование и я записва ученичка в 3-то отделение в мах. "Св. Богородица" и успяла да достигне до IV отделение. В семейството Таню и Елена Кинтишеви тя е живяла 15 години. За това семейство, особено за Елена Кинтишева, е запазила само добри спомени. При тях пораства и те я задомяват за Тома Несторов, родом от Севлиево. За да улеснят живота на своята храненица, те ѝ продават бащината си къща, която Катина и Тома Несторови през 1895год. ремонтират и до днес тя живее в нея. От брака си с Тома Несторов е имала 4 деца: едно момче и три момичета. Всичките ѝ деца стават жертва на страшния човешки бич — туберкулозата. Мъжът ѝ, здрав и силен човек, през време на Балканската война се разболява и на 19 август 1913 год. умира от туберкулоза. След време почва да загубва едно по едно и децата си. Всички са жертва на същата болест. Дъщеря ѝ Еленка Т. Несторова умира като ученичка от VIII кл., Марийка — от VII клас; Надежда от III клас а синът ѝ Стефан — след оженването си. Така жестоката съдба ѝ отнема всичко мило и скъпо. Остава сама да изживява определените ѝ от провидението дни. Едничка утеха има: че при нея днес живее оная, при която тя живя 15 години, която ѝ отстъпи бащината си къща, за да се завърне сега пак в нея. Думата е за Еленка Кинтишева. Днес тези две жени споделят взаимно последните радости и скърби от своя земен живот. Виждайки края на този живот, баба Катина Томова Несторова пожела да даде всичкото си скътано състояние на обществото.
„Искам, каза тя, баща ми, който увисна на бесилката за България, да бъде утешен с това, че е оставил деца, които също така обичат България и искат да ѝ бъдат полезни. Искам да покажа пример на младите. Имам две сестри в Пловдив, с които преди 2—3 години се открихме, че сме сестри, по-рано не се знаехме живи ли сме и где сме, но на тях не желая да оставя имота си. Обичам Търново и нему оставам своя скромен имот. Като виждах, как изнесоха от Търново много учреждения, как се разпиляха събирани вещи, плачеше ми се. Казах си: „Ако оставя имота на сестрите си, и те така ще дойдат от Пловдив и ще извлекат след смъртта ми всичко. То ще изчезне безследно. Не, аз искам да бъда полезна на бедните търновски деца и на тях ще оставя имота си, състоянието си!“ Намислено и сторено.
На 15 февруари тя отива в женското д-во „Радост", занася им паричен дар от 3,000 лв. и една шевна машина за 2,000 лева. На 18 февруари н. г. с подходящо писмо до г-на Директора на слетите гимназии, г-н Гр. Христов, придружено с банково свидетелство № 71,034 на сума 5,000 направи своя дар на девическата гимназия за образуване фонд при дев. гимназия ЕЛЕНКА И МАРИЙКА Т. НЕСТОРОВИ“, от лихвите на който ежегодно да се подпомагат заболели бедни ученички или изпращат на колония. "Желая, каза тя на г-н директора, да бъда в услуга на бедните ученички, защото, когато моите дъщери ученички бяха болни, от никъде не получих нито един лев“. Същият ден с банково свидетелство № 010935, издадено от Б. 3. Б. клон В.Търново, тя внесе 5,000 лева в касата на д-во Здравец, за летни ученически колонии за образуване фонд при дружеството на име „КАТИНА И ТОМА НЕСТОРОВИ“, от лихвите на който дружеството да подпомага издръжката на летните си колонии. Даденото според нея, е недостатъчно. Тя желае основаните от нея фондове при дружеството „Радост“, „Здравец“ и девическата гимназия, да се увеличат и засилят, за да може пo-чувствително да се подпомогнат нуждающите се бедни ученици и ученички. Ей защо, тя чрез своето нотариално завещание, определи същите дружества и девическата гимназия да са нейните прями наследници и получените суми от продажбата на къщата, а също и тези, които ще се намерят налице, гдето и да било, да се прибавят за усилване на основаните ѝ фондове.
Хвала и чест на скромната, но с велика душа и сърце дарителка!
Йордан Кулелиев
Като дарителка е спомената в Енциклопедия за дарителите и дарителството в България http://daritelite.bg/katina-tomova-n%D0%B5storova-2/
Грета Костова- Бабулкова

ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ Generated image

Д-Р МАРИН РУСЕВ – СЪЗДАТЕЛ НА МЕДИЦИНСКИЯ ФАКУЛТЕТ

Създаването на първото висше учебно заведение в България след Освобождението се проточило десетина години. Както е известно, чрез дарението от 6 милиона лева на карловските братя Евлоги и Христо Георгиеви, на 1 октомври 1888г. била положена основата на Софийския университет. Евлоги Георгиев дарил и място за сградата на учебното заведение, а с усилията на наследника на братята – Ив. Ев. Гешов сумата била изразходвана по предназначение. Първоначално били открити само три факултета - историко-филологически, физико-математически и юридически. След цели 6 години - през 1894г. бил приет Закон за висшето образование. Наистина в чл. 2 на закона е споменато, че е възможно в университета да бъде открит медицински факултет, но не е строго фиксирано и клаузата остава като пожелание към министъра на народното просвещение. По това време този пост се заема от Константин Величков, високо ерудирана личност, член на Българското книжовно дружество, чиито интереси обаче гравитират към историята, политиката и правото… И днес буди сериозно недоумение проявената небрежност към отделяне на обучението по медицина и игнорирането на един тъй важен дял на науката. Ще трябва да минат близо три десетилетия, докато този съществен пропуск бъде коригиран с усилията на неколцина учени, радетели на медицината. Четвъртият факултет в Софийски университет - Медицинският, е открит в смутната 1917г. След още четири години е попълнена друга важна празнина: през 1921г. е основан Агрономическият факултет.
Сред деятелите за обособяване на медицината в самостоятелна научна структура особено се откроява фигурата на д-р Марин Русев, посветил целия си активен живот, време и енергия за организирането на Медицинския факултет в София и на борбата за ограничаване на туберкулозата в страната. Последното дело той превръща в своя лична мисия, дълг и постижение, заслужаващо признателността на поколенията. До голяма степен д-р Марин Русев повтаря примера на д-р И. Селимински и на други дейци за модернизиране на медицината. Той също не се занимава единствено с практикуване на лекарската си професия, а и с множество нововъведения. Така например, за пръв път у нас развива темата за балнеологията и опитва да открои ролята ѝ при леченията и като превенция за редица заболявания. Енциклопедичен ум, богата ерудиция, труд и постоянство характеризират тази видна личност, оставила траен отпечатък както с лекарската си практика, с административната си дейност, но и с множество публикации и научни разработки в най-различни клонове на медицината. Със своята човечност, новаторско мислене и радикализъм, той се превръща в едно от най-авторитетните имена в страната. По-долу прилагам някои кратки биографични бележки за него.
Марин Русев е роден на 18 февруари 1864 г. във Велико Търново. Син е на многобройно, сплотено, но незаможно семейство. По време на руско-турската война завършва ІІ клас на Търновската мъжка гимназия, а само три години след това започва работа и става помощник в аптеката на Юрдан Пенчев. Скромност, трудолюбие и стремеж за изява го характеризират още в този ранен период. Тласкан от желание за по-добра подготовка той постъпва като стипендиант във Варненската мъжка гимназия и през 1885г. я завършва. Но и това не го удовлетворява и през 1890г. успява да постъпи като държавен стипендиант в Женевския университет. Тук следва медицина - дисциплината, която го вълнува през целия му активен живот и ще стане негова страст и спътница. През 1890г. завършва курса с отличие. Докато е студент той не остава пасивен към обществените събития, а участва като доброволец в Сръбско-българската война. След завръщането си в България, Марин Русев издържа колоквиум и на 2 юни 1890г. - денят, на който се чества паметта на загиналите за свободата на отечеството и Ботевата чета, се отдава на лекарска практика и обществена дейност. Цели 44 години от живота си ще им посвети той с плам, безкористност и всеотдайност. Всъщност, няма отрасъл в санитарното дело в България, в който Марин Русев да не е взел участие. Започнал първоначално работа като лекар в родното Търново, той се изкачва с лекота до най-високите професионални върхове. Известно време е управител на Софийския оспен институт (за борба с едрата шарка), просектор в Александровската болница, после става окръжен лекар на София. В периода 1890-1894г. става поддиректор на Гражданската санитарна дирекция и член-секретар на основния организационен медицински орган - Върховния медицински съвет. През 1903-1908 и 1912-1918г. оглавява Санитарната дирекция. Високият му професионализъм определя и друго важно назначение, направено при това при военни условия - през Първата световна война той става за началник на военно-санитарна част с чин генерал-майор. Тези функции свидетелстват за авторитета на д-р Марин Русев, но и за способността му да организира и управлява поверените му ключови институции. Любопитен факт, например е, че през Първата световна война 78,8 % от болните и ранените са излекувани, а заразните болести във войската са силно ограничени, за което несъмнен принос имала и ръководената от него военномедицинска служба. Дееспособен и трудолюбив до изнемога, той полага невероятни усилия за изработка на нормативната уредба, необходима за регламентиране на здравеопазването в страната. С тази си дейност, косвено подпомага и реализацията на така мечтания Медицински факултет. През 1903г. д-р Марин Русев съставя и прокарва приемането на изключително демократичния за времето си Закон за опазване на общественото здраве. Чрез него за първи път е изградена ясна структура и е регламентирана работата на лечебните заведения, защитен е демократичния им характер и достъпност. Акцентирало се на профилактиката, като се предвиждали дори санкции при евентуалното ѝ игнориране. Законът предлага освобождаване на бедните слоеве от населението от заплащане на здравното обслужване. Предвиждало се лечението на някои заразни болести също да бъде безплатно, направени били първите стъпки за освобождаване на категории служители от платени медицинските грижи. Регламентирала се и дейността на частните лечебни заведения. Въпреки сериозната си научна ангажираност, д-р Марин Русев не страни и от обществена деятелност, като оглавява едно от теченията на Българския лекарски съюз (т.нар. русевисти) и с авторитета си успява да наложи вижданията си за реформи в здравеопазването. Дълго време той пледира за по-бързи темпове на организиране на медицинското дело в страната. Негов основен принос обаче, оставил трайна диря и достоен за почитта на поколенията, са усилията му в борбата срещу най-големия бич на епохата - туберкулозата. Д-р Марин Русев е сред съучредителите на Дружеството за борба против туберкулозата, мисия на живота му, на която се посвещава всецяло. За да бъде правилно оценен приносът на д-р Марин Русев е необходимо да се представи, макар и не твърде пространно същността и обхвата на туберкулозната епидемия в следосвобожденския период. Без да е преувеличено, може да се каже, че тя се превръща в една от най-страшните болести. Все още битува погрешния възглед, че тя поразява предимно нездравословно и бедно живеещите кръгове на населението, базиращ се на представите, около обичаното, но недоразбрано творчество на Христо Смирненски. Симптоматичен е създаденият от него образ на „Жълтата гостенка”, покосила и самият поет. Всъщност, оказва се, че туберкулозата е засягала и заможните, и по-бедните слоеве в страната. Любопитно е при това, че състоянието е идентично не само в България, но и в Русия. Тук, цели кръгове – из средите на писатели, творци, като например съпругът на поетесата Марина Цветаева - Сергей Ефрон, както и брат му, стават жертви на туберкулоза, превърнала се в нещо като фамилна орис и проклятие. Болестта успява да се прокрадне и в домовете на най-аристократични фамилии. Аналогично, уви, е положението и в малка България – характерен пример в това отношение е фактът, че дори дъщерята на първия български министър-председател - Тодор Бурмов, Анна Любица умира от туберкулоза. Особено симптоматичен пример за обхвата на болестта представлява постъпката на семейството на Иван и Александра Георгиеви х. Ласкови от Банско. Фамилията била заможна и търгувала през 70-те. т. на ХІХ в. с пазарите на Европейска Турция и дори с Виена. След руско-турската война от 1877-1878г. семейството се премества да живее в столицата. Постепенно Иван х. Ласков се стабилизира, замогва се и добива авторитет сред софийските търговци. В личния живот на съпрузите обаче бедите следват една след друга – трима техни синове умират от туберкулоза. Те надмогват скръбта си и дават 10 хил. лева на ІІІ софийска прогимназия „Граф П. Н. Игнатиев” за създаване на фонд в памет на покойните им деца. От него искат да се издържат бедни ученици от прогимназиите. На 3 март 1921г. учителският съвет приема дарението и образува фонда, направени са и портрети на дарителите, изложени на видно място в сградата. Д-р Марин Русев развива активна дейност и полага основите и на балнеологията като дисциплина и пръв обръща внимание на ролята на водните процедури и възможността чрез тях да се въздейства върху общия статус на пациента, както и те да бъдат използвани като превенция на редица заболявания. Самият той изследва въпроса, пише множество публикации за ролята на балнеологията. Изследва детайлно минералните извори и бани в Банкя, Хисаря, Сулудервент (старото име на Момин проход), Наречен и Карловските минерални бани. По негова инициатива са създадени и санаториумите за гръдоболни в Искрец и Троян, както и морските санаториуми във Варна и Бургас. Най-много усилия и енергия обаче, той влага за основаване и ръководство на Дружеството за борба с туберкулозата. Въпреки огромната си натовареност и съвместяването на множество длъжности и постове, д-р Марин Русев не прекъсва и преподавателската си, при това напълно безкористна дейност и с радост предава опита и знанията си на младите си съграждани. Дълго време той е безплатен лектор в Стопанското училище. С тези си приноси с основание се нарежда до плеядата видни учени-медици и енциклопедисти от времето на възраждането като П. Берон и д-р Иван Селимински и достойно продължава и доразвива заветите на най-светлите български научни умове. Не може да не се спомене и ролята на д-р Марин Русев като един от създателите на Медицинския факултет в страната. Както вече отбелязах, по ред причини това събитие се забавя доста време след Освобождението. Явно е била нужна магнетична, самоотвержена личност, която като двигател да изведе делото до успешния му и тъй общополезен край. Идеята на М. Русев за създаване на факултета датира още от 1895г. Оглавявайки Гражданската санитарна дирекция, той осъзнава недостига на добре подготвени медицински кадри в България. В статия, публикувана в „Медицински сборник” от с.г. развива мисълта, че трябва да се свика лекарски събор и да се потърси разрешаване на този важен проблем. И в следващите години М. Русев пропагандира неуморно нуждата от висше медицинско училище и подпомага специализацията на много млади лекари в чужбина. През 1903-1908г. четиридесет български лекари заминават за 2-3 години на специализация в най-добрите чуждестранни клиники и институти, с което се подготвят бъдещи преподавателски кадри. Д-р Марин Русев действа активно и в други направления - за създаване на нови болнични отделения и институти. Така, биват разширени помещенията и службата при Александровска болница, Майчин дом, Химическия и Бактериологическия институт. Отново по негова инициатива през 1905г. към Дирекцията за опазване на обществено здраве е открита медицинска библиотека, а през следващата 1906г. - медицински музей, които да послужат за основа на бъдещия факултет. След тези и други подготвителни работи, по предложение на д-р М. Русев, Върховният медицински съвет (ВМС) възлага на д-р Тантилов да проучи въпроса за откриване на медицински факултет. През септември с. г. М. Русев изложил пред колегите си всичко, направено досега по въпроса и се решава да се предприемат бързи мерки за откриване на факултета към СУ. Уви, решението ще се забави още няколко години, поради включването на България в Първата световна война. Чак през лятото на 1917г. идеята отново е поставена на дневен ред. Отчитайки приноса и организационния талант на д-р Марин Русев, през август 1917г. ВМС му възлага да състави проект за Допълнение към закона за народното просвещение за отваряне на медицински факултет. Д-р М. Русев изготвя проекта само за 15 дни, той е обсъждан и се решава откриването да стане същата година. За жалост в този важен момент се проявява една типична българска черта – опитите да се търсят политически дивиденти в чисто административен въпрос. Противниците на бързото откриване на факултета – основно в лицето на д-р П. Ораховац и д-р Богомил Берон – представители на крилото на демократическата партия, изразяват известни резерви. Тяхното предложение е да се изчака по-благоприятен момент. Дали зад това всъщност не се крият политически игри? В крайна сметка здравият разум надделява и се решава факултетът да се открие, въпреки наистина сложната обществено-политическа ситуация в страната. Решението е отразено в брой 266 на Държавен вестник от 29 ноември 1917г. На няколко последователни заседания се обсъждат конкретните стъпки за създаване на новата структура. И сега д-р Марин Русев има лидерска роля, фино, без самоизтъкване той осмисля най-рационалните мерки за поставяне на Медицинския факултет на стабилна юридическа и организационна основа. Допитва се до мненията на най-големите светила – проф. Й. Фаденхехт, както и до вече действащите декани в СУ, като някои видни софийски професори по ботаника и физика. Самият той участва в серия дебати, срещи, изнася речи за ролята на лекарите в обществото, особено след загубите вследствие трите войни, когато голяма част от лекарите също стават жертви и се очертава огромната нужда от добре подготвени нови млади специалисти. Дълго време се спори дали факултета да е част или да е отделно звено от СУ. Ректорът проф. Георгов предлага първоначално той да е отделен, а след като се сдобие с нужната база, ръководители и звена, да се присъедини към Университета. В този критичен за делото момент за сетен път се проявява далновидността на д-р Марин Русев. Той застъпва тезата, че факултетът трябва още от самото начало да е интегрална част от университета. Изтъква, че по този начин пропуските в структурата му ще се коригират по-бързо и ще се уеднакви нивото с тези на останалите университетски звена. Именно така биха се използвали най-пълноценно постиженията на останалите факултети и биха се избегнали началните грешки. Мнението му се възприема от научната общественост и това слага край на изпълнения със спорове и перипетии етап – сега вече Медицинският факултет към СУ е реалност.
На 29 ноември 1917г. са създадени и финансовите параметри на начинанието - бюджетопроектът за медицинския факултет е изработен от един от най-близките и верни сътрудници на д-р М. Русев – д-р Киркович. Той възлизал на 868,000 лева за 1918г. и включвал сумите за преподаватели, персонал, наем на помещения, обзавеждане на институтите. Още на следващия ден - 30 ноември 1917г. д-р Киркович представя и подробна програма за преподаване по години, дни и часове, избрана е комисия от 8 лекари, която да препоръчва бъдещите професори.
След този избор, д-р М. Русев заявил, че счита мисията си по откриване на медицинския факултет за завършена и изразил възторга си, че дори трите войни, в който България участвала, не попречили на това важно и обществено отговорно дело. И наистина, сякаш нямало сила, която да възпре неговата и на сподвижниците му мечта.
През 1930г. за приноса си по създаване на медицинския факултет д-р Марин Русев е удостоен с титлата „почетен доктор на Софийския университет”. Автор е на 11 книги с медицинско съдържание. Участвува в редактирането на сп. „Медицински сборник“ (1896—1899). Една част от неговите трудове са за българските курорти. Книгите му са: Хисар, 1930; Банкя, 1931; Момин проход, 1932; Нареченските бани, 1932; Вършец, 1938. в съавторство със Золотович написва — Исторически преглед на медицинските части в България.
Учредена стипендия за студент по медицина на името на „Д-р Марин Русев”. Д-р Марин Русев умира на 13 януари 1935г.

Мария УЗУНОВА http://knigi-news.com Фонд„Д-Р МАРИН РУСЕВ“

Прочетете още: Реферат от Д-р М. Русев- лекар на Н.В.Ц

Снимките са предоставени от г-жа Евгения Гунчева

Образът на д-р Марин Русев оживява посредством анимация посредством Deep Nostalgia на MyHeritage



   
 
ПОДКРЕПЕТЕ СТАРО ТЪРНОВО С ДАРЕНИЕ Generated image

©️Съдържанието в блога /текстове, фотографии и видео/ е под закрила на Закона за авторското право. Използването и публикуването на част или цялото съдържание на блога без разрешение от страна на Старо Търново е забранено.
Публикуваните тук материали са плод на чиста съвест и дълги часове труд. Ако ви харесва това, което правя и можете да си го позволите, помогнете на Старо Търново да съществува
Описание Сума
Дарение 10.00 BGN
Плащането се осъществява чрез ePay.bg - Интернет системата за плащане с банкови карти и микросметки

ПОДКРЕПИ И ПРОЧЕТИ ПОВЕЧЕ Generated image

Последвайте блога

Формуляр за връзка

Име

Имейл *

Съобщение *

Общо показвания